Русия – държавата на победилия милитаризъм

Анализ на милитаристичното устройство на Русия прави в обширен материал за „Радио Свобода“ руският политолог Александър Карпенко. Той припомня, че още през 2005 г. московският военно-политически анализатор Александър Холц е обявил Русия за „страна на победилия милитаризъм“, чиито главни черти са: политически решения, основани върху военно-техническа база; военен подход по отношение на проблемите на хората; военни отношения и ценности, проникнали дълбоко в сферите на обществения живот; склонност на елитите да търсят военни решения на политически конфликти и готовност на населението да приеме тези решения.

Според Холц, цитиран от Карпенко, милитаризмът е „концентрация от обичаи, представи и интереси, които макар да са свързани с войната и армията, изискват много повече от задоволяване на военни потребности“. Според анализатора най-опасният източник на милитаризма е гражданският милитаризъм, който безусловно приема военните ценности, маниери, принципи и отношения. Героичното се открива най-вече във военната служба и военните действия, а гражданската политика, парламентаризмът, партиите и другите институции губят значение и популярност.

Политологът уточнява, че има руски автори, които предлагат историята на Русия да се разглежда като „циклично редуване на милитаризация и демилитаризация на начина на живот на населението“. Милитаризацията се разглежда като стил на управление на обществото, както се управлява армия. Според тази гледна точка, най-цялостно милитаризмът е бил реализиран при управлението на Петър І и Йосиф Сталин, когато държавата се е превръщала във военен лагер, обкръжен от врагове. Разбирането на политиката се е свеждало до опозицията „свой-чужд“, „ние-те“, а образът на врага се е изплозвал за легитимиране на държавната власт и консолидация на обществото. И проблемът, уточнява Карпенко, не е в интензитета и продължителността на цикъла на милитаризация, а в последствията.

Днес, казва политологът в статията си за „Радио Свобода“, главен инструмент за възраждането на милитаризма в Русия е идеологемата за патриотизма.

„Възпитанието в патриотизъм е утвърдено в Конституцията на Руската федерация, на практика е утвърден принципът, че патриотично е всичко, което пропагандира и върши държавната власт“, пише Карпенко.

Концепцията за патриотичното възпитание на руснаците обявява патриотизма за „висш смисъл на живота и дейността на личността, социалните групи и всички слоеве на обществото“.

„В този смисъл патриотизмът придобива елемент на религиозност, а държавата става сакрална, човешкият живот се обезценява на фона на държавата“, категоричен е Карпенко.

Той казва, че именно религиите раждат универсалния милитаризъм и цитира Виктор Макаренко:

„Всяка религия в контакт с властта помага на войната“.

Става ясно, че интересите на държавата и църковната йерархия в стремеж към властта над населението съвпадат.

„Животът на човека и спасението на душата стават разменни монети“, обобщава политологът.

При това държавата се стреми да не изяснява докрай какво означава „патриотизъм“. Концепцията, издигната от нея, изключва идеята за съпротивление срещу властта, ако тя застрашава родината. В нея се казва само:

„В патриотизма хармонично се съчетават най-добрите национални традиции с преданост в служба на отечеството“.

Така тя прокарва идеята за това, че държавната власт е носител на цялата правда и истина, подчертава Карпенко. На второ място патриотизмът в този му смисъл задължава да се служи на която и да е и каквато и да е държавна власт, защото тя се отъждествява с родината. При това самото понятие за „родина“ се определя от същата тази власт. Така, казва политологът, се премахва проблемът за „самостоятелно мислене“ – държавната власт знае всичко и се грижи за всичко. Така се стига до „безогледно верноподаничество“ по определението на Владислав Аксьонов.

Карпенко анализира и други последствия от тази концепция за патриотизма – тя позволява на властите да категоризират гражданите си. Единият тип такава категоризация е на принципа „незрели, полузрели и зрели“, според притежаването на „общодържавно патриотично самосъзнание“. Бюрократичната типология дели гражданите на две категории: заети в държавния апарат (управляващи) и незаети в държавния апарат (управлявани).

Един от основните инструменти за реализиране на държавната политика за патриотично възпитание е системата на образование. В училищата се организират всякакви събития, свързани с патриотизма и милитаризма. Създават се младежки армейски отряди, провеждат се военни уроци, имената на училищата се заменят с военни герои.

Карпенко предлага на тази тенденция да се противопостави идеологията на Лев Толстой.

„Формулата „добра или лоша – това е моята родина“, която издига държавата над моралните и политическите норми, трябва да бъде отхвърлена“, казва той.

Лев Толстой, напомня Карпенко, критикува предубежденията за патриотизма, според които чувството на патриотизъм е свойствено за всеки човек, а самият патриотизъм е високоморално чувство, което трябва да бъде възбудено насила у тези, които не го притежават.

„Интересите на народа са независими от държавните и политическите интереси – твърди Толстой, – затова патриотизмът у народа може да се поддържа само с усилията на правителството. Патриотизмът завладява народната тълпа, само ако тя е подложена на усилено „хипнотично въздействие“ от управляващата класа“, синтезира идеите на Толстой Александър Карпенко.

Според руския класик „патриотизмът е глупав и безнравствен“.

„Глупав е – казва Лев Толстой, – защото ако всяка държава смята себе си за най-добра, всички ще грешат. Безнравствен е, защото подтиква всеки човек да придобива полза за своята държава и народ в ущърб на други държави и народи, което е противоположно на нравствения закон: „Не прави другиму това, което не искаш да правят на теб.“

В крайна сметка Толстой обявява патриотизма за робство. Според него главната полза от патриотичното чувство е за чиновниците и военните, за които „издигането в службата зависи от усърдието в патриотизма“.

Александър Карпенко продължава размишленията си с въпроса „Легитимна ли е държава, която предлага на гражданите си смърт вместо живот?“ Отговорите намира в идеите на Виктор Макаренко, които могат да бъдат използвани като „универсални критерии за легитимност на държавата“:

– Никой не може да изисква от мен да жертвам живота си заради интереси и идеи, в осъзнаването и формулирането на които не съм участвал;

– Колкото по-дълъг е животът ми, толкова повече мога да създам, изобретя и направя за родината;

– Животът е висше благо. Държава, която налага на своите граждани култ към героичната смърт, милитаризма и патриотизма, е нелегитимна.