„Русия, от която се нуждая, е винаги с мен: литературата, езикът и детските спомени“

„Аз съм американски писател, роден съм в Русия, получих образование в Англия, където учих френска литература, след което живях петнадесет години в Германия“, казва за себе си Владимир Набоков, роден на 22 април преди 120 години.

Той е бил доста пристрастен към собствената си пряка реч: безмилостно пренаписвал думите си и се сърдел много, ако някои от неговите корекции не били направени. Затова пък накрая думите му често получавали плътно афористично звучене.

Сборникът с интервюта на Владимир Набоков от различни години, както и писма до редакторите му (също забележителни), са включени в издадената в Русия книга „Строгие суждения“ („Строги присъди“, Colibri Publishers, 2018).

По повод юбилея предлагаме някои мисли на Набоков от книгата, подбрани и публикувани в сайта Lenta.ru.

Мисля като гений, говоря като дете

Никога в живота си не съм се напивал. Никога не съм използвал момчешки думи от три букви. Никога не съм работил в канцелария или въглищна мина. Никога не съм членувал в клуб или група.

Лесно ми е да изброя всичко, което ме отвращава: глупостта, тиранията, престъпността, жестокостта, популярната музика. Пристрастията ми са най-силните, познати на човека: писане и лов на пеперуди.

Само амбициозните нищожества и простодушната посредственост показват своите чернови. Това е все едно да се хвалиш с образци от собствените си храчки.

Десетгодишната ми работа по „Евгений Онегин“ се отрази на предпочитанията и антипатиите ми. Превеждайки на английски неговите пет хиляди и петстотин реда, трябваше да избирам между римата и разума – и избрах разума. Единствената ми цел беше да създам добросъвестен, подстрочен, абсолютно буквален превод на това произведение с изобилни и педантични коментари, чийто обем далеч надхвърля размера на самата поема.

Цяла Русия, от която се нуждая, е винаги с мен: литературата, езикът и детските спомени. Никога няма да се върна. Никога няма да се откажа. И във всеки случай гротескната сянка на полицейската държава няма да бъде разпръсната, докато съм жив.

Надарен съм с чуден дар – виждам буквите в цвят

Не мисля на никой език. Мисля в образи. Не вярвам, че хората мислят на езици.

Моята лична трагедия, която не може, която не трябва да бъде ничия чужда грижа, се състои в това, че ми се наложи да изоставя моя роден език, моя богат, безкрайно богат послушен руски език, заради второкласен английски.

Вижте още: ВЛАДИМИР НАБОКОВ: ВСИЧКИТЕ МИ РУСКИ ЧИТАТЕЛИ СА МЪРТВИ

Аз съм надарен с чуден дар – виждам буквите в цвят. Това се нарича цветен слух. Може би един на хиляда има такъв талант. Но психолози ми казаха, че повечето деца виждат по този начин и че по-късно губят тази способност, когато глупавите родители им казват, че всичко това е абсурдно.

Не ходя на риба, не готвя храна, не танцувам, не препоръчвам книги, не давам автографи, не подписвам декларации, не ям стриди, не се напивам, не ходя на църква, не посещавам психоаналитици и не участвам в демонстрации.

Сексът като социална институция, сексът като широко понятие, сексът като проблем, сексът като вулгарност – всичко това са ми е твърде скучни теми за разговор. Да оставим секса на мира.

Аз съм американски писател, роден съм в Русия, получих образование в Англия, където учих френска литература, след което живях петнадесет години в Германия.

Проучвайте конкуренцията, включително Господ

Истинският писател трябва внимателно да проучва работата на съперниците си, включително и на Всевишния.

Нямам музикален слух и горчиво съжалявам за този недостатък. Когато отида на концерт, а това се случва веднъж на пет години, се опитвам да проследя връзката и взаимоотношенията между звуците, но успявам за не повече от няколко минути.

В собственото ми семейство има чудесен певец — моят син. Неговите необикновени способности, рядката красота на басовия му глас и надеждата за голяма кариера ме вълнуват дълбоко, но в разговори с професионални музиканти се чувствам като глупак.

Да се превежда от руски на английски е малко по-лесно, отколкото от английски на руски, и десет пъти по-просто, отколкото от английски на френски.

Между десетата и петнайстата си година в Санкт Петербург прочетох вероятно повече белетристика и поезия – английска, руска, френска – отколкото през всеки друг период в живота ми. Особено се наслаждавах на съчиненията на Уелс, По, Браунинг, Кийтс, Флобер, Верлен, Рембо, Чехов, Толстой и Александър Блок. Другите ми герои бяха Скарлет Пимпурел, Филиас Фог и Шерлок Холмс. С други думи, бях съвсем обикновено триезично дете в семейство с голяма библиотека.

Нашите внуци без съмнение ще се отнасят към днешните психоаналитици със същото любопитно презрение, с което ние днес се отнасяме към астрологията и френологията. Едно от най-големите явления на шарлатанската и сатанинската абсурдност, наложени на лековерната публика, е фройдисткото тълкуване на сънищата.

Главата ми говори на английски, сърцето – на руски, а ухото ми предпочита френски.

Откакто монументална посредственост от вида на Голсуърти, Драйзер, лица на име Тагор, друго – на име Максим Горки и трети – Ромен Ролан, се възприемат като гении, аз съм изумен и развеселен от изфабрикуваните понятия за така наречените „велики книги“. Фактът, че например глупавата „Смърт във Венеция“ на Ман или мелодичната и отвратително написана „Доктор Живаго“ на Пастернак, или царевичните хроники на Фокнър, могат да се наричат „шедьоври“ или, според определението за журналистите, „велики книги“, за мен е абсурдна заблуда – все едно, че наблюдавам хипнотизиран човек, който прави любов с маса.

Мога да дам на начинаещите критици такива съвети: научете се да разпознавате вулгарността. Не забравяйте, че посредствеността успява за сметка на идеите. Внимавайте за модни проповедници. Проверете дали откритият символ не е ваш собствен отпечатък в пясъка. Избягвайте алегориите. Винаги поставяйте „как“ над „какво“, което не позволява да се превърне в „е, и какво?“

Като всички английски деца (а аз бях английско дете), аз винаги съм обожавал Луис Карол. Не, не мисля, че има нещо общо между нашите измислени езици. Но в него има някакво трогателно сходство с Х. Х., а аз, по някаква странни скрупули се въздържах в „Лолита“ от намеци за злощастната му перверзност, за двусмислените снимки, които е правел в затъмнени стаи. Той, както и много викторианци — любители на непораснали момчета или момичета — се е измъкнал сух от водата. Привличали са го небрежни костеливи нимфетки в полуразсъблечен, или по-точно в полуприкрит вид, приличащи на участнички в някаква скучна и ужасна загадка.

Загуба за Русия, не за мен

Баща ми беше старомоден либерал, а аз не възразявам, когато и мен наричат старомоден либерал.

Отвратен съм от булевардните четива и популярни музикални ансамбли, презирам музиката в нощни заведения и барове, не приемам научната фантастика с момичета и гангстери, с всички видове „съспенси“ и „напрежения“. От душа се отвращавам от евтини филми, в които недъгави изнасилват монахини под масата, голи момичета разтъркват гърдите си в мургавите тела на отвратителни млади самци.

Всичките ми книги, включително и първата, която написах преди четиридесет и три години на проядено от молци диванче, са забранени в родната ми страна. Това е загуба за Русия, не за мен.

Смятам „Анна Каренина“ за най-висшия литературен шедьовър на XIX век, почти редом до нея е „Смъртта на Иван Илич“. Изобщо не харесвам „Възкресение“ и „Кройцерова соната“. Публицистичните атаки на Толстой са непоносими. (…) Категорично не приемам „Братя Карамазови“ и отвратителното морализаторство на „Престъпление и наказание“. Не, нямам нищо против духовните търсения и саморазкрития, но в тези книги и душата, и греховете, и сантименталността, и вестникарските клишета едва ли оправдават досадното и тъпо търсене.

Поетът (или романистът) не е публична фигура, не е екзотичен принц, не е международен любимец, не е човек, когото някой да нарича Джим и да е много горд с това. Напълно разбирам хората, които искат да изучават книгите ми, но са ми неприятни тези, които се опитват да изучават мен. Като човек аз не представлявам нищо, което може да буди възхита. Имам обичайните навици, непретенциозен съм във вкусовете си, никога няма да се откажа от любимата си шунка с яйца. Най-близките ми приятели се дразнят от склонността ми да изброявам нещата, които мразя: нощни клубове, яхти, циркове, порно шоута, мазни мъже, обрасли с бради и коси като Че Гевара.

Без фантазия няма наука, така както няма изкуство без факти. Впрочем, страстта към афоризмите е признак на склероза.