„Руската култура трябва да се научи да мълчи”

„Днес компромисът с държавата се превръща във вулгарност.“ С тези думи започва интервюто си в Радио „Свобода“ един от най-известните съвременни художници концептуалисти Вадим Захаров. Тази година руско-германският творец получи наградата „Пръстенът на кайзера“, една от най-престижните награди за съвременно изкуство, чиито носители са творци като Хенри Мур, Макс Ернст, Кристо…

Вадим Захаров живее в Германия от 1989 г., той е част от първата следсъветска емигрантска вълна. Роден е в Душанбе през 1959 г. От 1978-а е участник в изложби на неофициалното изкуство в СССР, по-късно създава заедно с Виктор Скерсис групата „С3“, която получава известност, благодарение на абсурдистки акции – градски графити във времето, когато те бяха забранени, създаване на модели танкове във формата на Партенона… Една от най-известните творби на Захаров е паметникът на Теодор Адорно във Франкфурт на Майн – стъклен куб с бюро, стол и лампа. Художникът е носител и на наградата „Кандински“, негови работи се съхраняват в Третяковската галерия, Московския музей на съвременното изкуство и много частни колекции. През 2013 г. Захаров представя Русия на Венецианското биенале. През 2022 г. той забрани на всички руски музеи да излагат негови творби в знак на протест срещу войната с Украйна.

След получаването на престижната награда „Пръстенът на кайзера“ тази година Захаров подчертава, че когато днес се връчват награди на руснаци, това е акт на морална подкрепа и напомня, че тази година европейски награди са получили Людмила Улицка и Мария Степанова – компания, в която му е приятно да бъде.

„Важно е да се отбележи – европейците разбират, че не всички руснаци са еднакви. В Германия изобщо е невъзможно разделението по национален признак, то е табу. Първите, които ми написаха думи на подкрепа и солидарност, когато започна войната, бяха немските ми колеги. Те, разбира се, съчувстват на първо място на Украйна, но разбират и персоналната катастрофа на хората от Русия, за които всичко в един миг се превърна в разруха, включително нашата култура, с която толкова се гордеехме. Масовите убийства на украинци завинаги ще останат черно петно върху нейното минало и бъдеще.“

Според Захаров най-актуалният въпрос в културните среди днес е дали изкуството в Русия може да съществува както преди. Може ли да се правят изложби в някакви пространства, все още не завладени от държавата?

„Мнозина смятат, че може и трябва. „Ние пък ще направим хубава изложба“ – за да усетели зрителите, че нещо хубаво е останало. По този повод имах спор в Берлин с някои хора, пристигнали от Москва. Моята позиция е следната: след 70 години съветска власт плюс 20 години путинска система всичките ни усилия не доведоха до фундаментални промени в системата. Компромисът с държавата също нищо не промени. Затова сега знаем цената на кози компромис. Адорно е казал: „Да се пишат стихове след Освиенцим е варварство…“ В този смисъл – може ли да съществува руска култура след Буча?“

Захаров е категоричен: „Руската култура трябва да се научи да мълчи“. Но уточнява, че говори за творческо, а не за гражданско мълчание.

„От творците днес се очаква ясна политическа позиция преди всичко. Всеки руски художник, писател трябва смислено да изкаже своето отношение към агресията, а не да се опитва да седи на два стола. По време на война полутоновете не работят. И затова не трябва да се обиждате, когато искат украинските творци да бъдете „отменени“, когато ви „изхвърлят“ от световната култура. Понякога е несправедливо, но путинският режим продължава да убива украински жени и деца. За каква справедливост може да се говори? В настоящата ситуация е по-тактично да се замълчи, а не да продължавате високомерно да поучавате останалите, да показвате московската си претенция и да искате да имате последната дума.“

Прогнозата на художника за близкото бъдеще на руската култура е обяснимо отчайваща.

„Сега за Русия настъпва някакъв предкултурен период, който трябва да предшества преосмислянето на всичко – не само на културата, но и на самата идея за живота в Русия. Режимът разрушава не само другите, но и себе си. Загубени са всички основи на съществуването – философски, човешки, морални. Затова не можете да построите нищо сега. Липсват елементите, от които да се построи дом. Всичко е съсипано. И затова, преди да се наливат нови основи, трябва да се разбере от какво да бъдат съставени.“

Концептуалистът не иска да дава съвети на хората в Русия какво да правят, защото живее в Берлин, но има мнение, което се опира на дългогодишния му опит като модерен художник в консервативния Съветски съюз.

„Младите ме гледат удивено, когато им говоря за възраждане на аскетичните форми на творческо съществуване – като апартаментните изложби например. По наше време това беше единствената форма на публичност. Но днешните млади художници вече опитаха от вниманието и признанието. Те излагаха в огромни пространства, работите им бяха оглеждани от колекционери, от европейски куратори. И изведнъж – пак апартаментни изложби. Трудно им е да разберат, че само по такъв начин могат да спасят себе си като независими творци. Не разбират, че ако не тръгнат днес срещу системата, това ще завърши за тях с морален крах, сриване на репутацията и кариерата им.“

Захаров припомня ситуацията в Съветския съюз в края на 70-те и началото на 80-те, когато започва неговата собствена кариера.

„Ние бяхме вътрешни емигранти. Всичко, което правеше властта, се разглеждаше като отвратително и враждебно. Но за повечето съветски хора пространството буквално беше натъпкано с памук. Между хората и реалността имаше огромен слой памук. Разбира се, чувахме западните гласове, но някак приглушено, с намален звук, както става в страните, в които няма независима преса. Сега в Русия е същото. Само че днес памукът заглушава всяка рационалност, да не говорим за етиката. И преди 40 години, както днес, цари обществена глухота. Олимпиадата през 1980-а – всички плачехме, като гледахме отлитащия в небето Мишка (талисманът на Олимпиадата в СССР – бел. ред.) А по същото време режимът убиваше хора в Афганистан. Чудовищна комбинация от сълзливост и агресивна безчувственост. Путинската пропаганда е логично продължение на предишната система. И днес на официални откривания на изложби в Москва много мои познати ходят засмени, с чаши вино, снимат се и показват снимките в мрежата. Иска ми се да ги попитам: „Вие с всичкия ли сте си?“

Захаров разказва за опита си от онези времена – групата „С3“, която създава с Виктор Скерсис, през 1980 г. получава известност, благодарение на абсурдистките си акции: надписи по стълбове и стени „Ох!“, „Ах!“, „Ето!“, „Как!“, „Шапка!“. Това напомня за вица за празния лист-позив, на който не е нужно да се пише нищо, всичко е ясно, припомня той.

„Между другото днес за празен лист хартия в Русия глобяват и арестуват. Тоест нивото на публична свобода е още по-ниско, отколкото през последните години съветска власт. Днешните силови структури разбират какво има предвид художникът, когато излиза с празен лист хартия. Днес не става дума просто за забрана на изказвания, а за забрана на самата реч. Скоро това ще доведе и до забрана на мисълта като при Оруел.“

В сравнението със своето време от 80-те и днешните времена Захаров стига до извода, че тогава творците са били отворени, готови да приемат света – живеели са в клетка, но са се ориентирали към територията на свободната западна култура.

„Днешната младеж обаче не е готова за новата ситуация. Те са израснали в друга житейска парадигма. Познавам много хора, които идват тук от Москва или други градове, и основното, което казват, е „трябва да изчакаме“. Смятат, че всичко ще свърши, след година-две ще се върнат и всичко ще бъде съвсем по старому. Те не разбират колко дълбоко е потънала Русия този път. И всички ние заедно с нея. Те морално не са готови за дълго съществуване извън системата. И това ще се отрази на общата ситуация в културата. Например на приемствеността. Ние в края на 70-те възстановявахме липсите, появили се след емигриращите извън СССР. А сега и младите заминават, и старите, и средните…“

Според Захаров единственият изход е връщането на художниците, на всички творци в Русия, към ъндърграунда.

„Това е нова реалност, която изтласква творците зад граница или в ъндърграунда. Вече не е личен избор, властта ви запраща в това. Наскоро в Петербург разтуриха антивоенна изложба, при това в апартамент. Тоест вече и апартаментните изложби забраняват. Трябва да се търсят други форми. Всички ние, независимо дали сме в Русия или извън нея, сега летим надолу, към мрака. И пак говоря за хората, за които е ясно, че ставащото в Украйна е болка и травма, която никога няма да бъде излекувана. Тази травма не може дори малко да се съизмерва с трагедията на украинците. Ето, говорим за руска култура по време на войната в Украйна. Това е нонсенс, в това има някаква безчувственост.“

Художникът е категоричен – всичко е сринато.

„Властта като в шахмата обърна дъската, замахна и събори всички фигури. По време на перестройката Русия имаше колосален шанс да измени историческия си вектор на развитие. Да започне да мисли различно. Но не, дъската е обърната и всичко тръгна по познатия сценарий. Ясно е, че ако Русия получи още един шанс, то няма да е скоро. Пропагандата при негативни обстоятелства бързо ще се разгърне в обратна посока, това вече сме го виждали. Проблемът е, че пропагандата не е външен инструмент, тя е в кръвта ни. 70 години под съветска власт тя се развиваше и променяше хората отвътре, променяше състава на кръвта, създавайки новото същество Хомо Советикус. Бяхме наивни да вярваме, че този чудовищен ген може да бъде унищожен по време на перестройката. Но тогава той усети заплаха и започна да мимикрира. Да се приспособява, умело да се прикрива, да се преструва на изчезнал. Бореше се за оцеляване. Путин активизира тази бактерия отново и днес тази гадост, израснала до гигантски размери вътре в нас, разкъса обвивката и всичко се изля. Сега вместо човек има мъртва обвивка. Мъртва тъкан. Невъзможно е да се възстанови. Не знаем какво да правим с нея. Защото тази инфекция засяга всички ни. И мен, и вас. Има някакви неща вътре в нас, съветски, които не осъзнаваме. Бацилът е в кръвта ни. Не го усещаме, а той си плува там. Главният въпрос е къде и как да намерим точната противоотрова.“

Може би става дума за фиксацията в миналото, подозира художникът концептуалист, но и за нещо повече.

„В основата на съветската и путинската системи е отсъствието на стремеж към истина, оттук идват лъжливостта и корупцията, имперските комплекси, агресията към всичко различно. Но и живеенето в миналото. Да вземем например прекрасните съветски песни от Втората световна война. Пеят ги и днес. Няма дистанция от онова време, тя така и не се е появила. Хората, пеещи „Котюша“ или „Калинка“ на 9 май, те не усещат дистанция. Пеят така, сякаш светът не се е променил от 1945 г. Това е съзнателно умъртвяване на чувствата. Пропагандата създаде този изкуствен, отложен, извънвременен живот на Русия – страна, в която няма настояще. Има само минало и бъдещето на децата на олигарсите. Това е безумие. Днешната агресия е резултат на този отложен живот.“

На финала Захаров формулира прогноза, която вероятно е големият страх на кремълската клика.

„Тази система в този си вид дълго не може да просъществува. И ориентир за бъдещата Русия ще стане именно Украйна, преборила се за своята свобода.“