Руснакът, извършил престъпление, отново става светец сред кръв и водка

Избрани пътеписи на световноизвестния писател Никос Казандзакис излизат за първи път у нас в специално библиофилско издание. „Пътешествайки“ е второто заглавие от луксозната поредица на „Ентусиаст“, която включва емблематичните произведения на един от най-значимите европейски творци. Преводът от гръцки език и селекцията на пътеписите са на Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова, а корицата е дело на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.

„Едно единствено нещо си заслужава на този свят и то е да пътуваш. Това е великата, достойна, човешка наслада“, признава Казандзакис.

Големият писател се появява в амплоато си на пътешественик в началото на ХХ век, когато в качеството си на кореспондент на атински вестници пътешества из Европа, Азия и Африка. Впечатленията му от тези пътувания, продължили 40 години, са събрани в пет тома, а новото издание „Пътешествайки“ включва едни от най-вълнуващите му и колоритни свидетелски разкази, пропити с мъдрост и мистика.

Предлагаме ви откъс от „Пътешествайки”, предоставен от редакторката Здравка Михайлова.

Русия

Атина – Одеса

Отдъхнахме си, когато гръцкият бряг остана зад нас. Бяхме загърбили безсрамните партийни препирни, дребните комични наши неуредици с големи трагични последици, задушаващата атмосфера на днешна Гърция, и най-сетне дишахме въздуха на свободното необитаемо море.

Сърцата ни бяха обзети от силно любопитство и трепетно очакване. Пътувахме на север, към загадъчната страна, към безкрайните заснежени равнини, където милиони хора, наполовина азиатци, наполовина европейци, с богати противоречиви нагласи и манталитет, мистично настроени и реалисти, добродушни и коравосърдечни, търпеливи и революционери, се борят затънали до гуша в кръв и кал, да проправят нов път към хората.

Какво ли се случва отвъд тези заснежени равнини? Дали „красните снегове“, както ги приветстват болшевишките поети, са обагрени в пурпура на новото изгряващо слънце или от кръвта на хилядите убити мъже и жени? Или може би Русия продължава все още да живее, както от край време е било, и както би желал да я види нейният голям съвременен поет, починал от глад, Александър Блок: „Лесове и равнини, забрадка, спусната до вежди“.

Ще видим. Никой, струва ми се, не можа или не пожела да ни каже досега истината. Цялата истина. Купища книги бяха изписани, хвалебствени песни и памфлети, които ни представят „Святата Рус“ ту като рай, ту като ад, с всички потенциални редувания на глада, нищетата и безумието.

Волю-неволю, всички те – приятели и неприятели, признават единствено това, че човекът по тези земи днес се опитва да осъществи един труден експеримент, чуваме викове на агония и надежда, милиони са погиналите от болести, войни и глад, но този народ не пада на колене, бори се упорито, иска да спаси земята.

Човечеството се е събрало около червения харман на Русия, изпълнено с надежда и страх, внимателно се вслушва и се привежда, за да види добре. Дали страшната кървава идея е донесла малко повече светлина, малко повече справедливост и щастие на селските хижи и работническите бараки? Дали тя е повдигнала малко завесата, дали е укротила донякъде сърцето на човека? Дали синовете и дъщерите на Русия се хранят по-добре, дали те работят по-човешки и дишат по-свободно?

Политици, фабриканти, работници, журналисти, отишли да видят и после да разкажат на другите, са се връщали оттам с противоречиви мнения, което прави още по-голямо озадачаването по две причини:

Първо, всеки, който отива в Русия, носейки готово собственото си виждане за обществено-икономическата система на тази страна, е преследвал една единствена цел: да потърси и открие доводи в подкрепа на собствената си представа за нея. И както винаги, игнорирайки голяма част от видяното и преувеличавайки друго, всеки е съумявал с тесногръди аргументи да потвърди предварително констатираното от него. Струва ми се, все още никое непредубедено око, което не е студено и безразлично, а изпълнено с обич и безкористен копнеж да открие и да каже истината, не е отишло всеобхватно да прегърне многопластовия, обагрен с много сенки и мълнии облик на Съветска Русия. Или умът е бил фанатизиран и е гледал едностранчиво, вдясно или вляво, само половинчатото лице на истината, или сърцето ту е било саркастично и неспособно да види нещо без да го изопачи, ту е реагирало опростенчески и е изпадало в лирически отклонения и двусмисленост.

Второ, съществува една много дълбока причина, поради която европейците не са могли и може би никога няма да съумеят да почувстват Русия, и тя се свежда до това, че славянската и западната душа ги дели бездна. Руснакът притежава уникалната дарба да помирява в себе си различия, изглеждащи безкомпромисни за логиката на европееца. Европеецът пък поставя над всичко чистия разум, логическата взаимосвързаност, ползотворното, практическо прилагане на абстрактните понятия. Руснакът въздига над всичко душата, онова изпълнено със светлина и мрак, богато, противоречиво, сложно избликване, което тласка човека отвъд разума към опасното съзидание. Слепите съзидателни сили все още не са се подчинили на някаква логически подредена йерархия, руснакът продължава да е неразривно свързан с неподправените исконни сили, заобиколен е от пръст и божествен мрак, а същевременно едно копие го пронизва и изпепелява подобно на пламък. Ето защо добродетелите и лошите черти на руснака трябва да съизмерваме с различен аршин и много от неговите действия не бива да ни учудват. Защото и в най-чистосърдечния си порив руснакът може да извърши престъпления, като отново – сред кръв и водка – той може да остане пречист като светец. Руснакът е като стария Карамазов; изпълнен е с богати, първични и непримирими страсти, но несломимо ни пленява, защото усещаме че неговата душа е широка, а сърцето му изпълнено с човешка топлина.

Пасажери на кораба, който ни отвеждаше на север, бяха двама руснаци, една рускиня и няколко гръцки търговци, които се връщаха отново към доходоносните руски пристанища. Единият руснак бе учител, блед и неразговорлив, другият, някогашен полковник от царската армия, обикалял години наред като емигрант из Балканите, опитал всички професии, разбрал какво е глад, зажаднял бе за водка, дрехите му бяха протрити, страните му хлътнали, старото кожено палто бе провиснало на раменете му като вехто, прокъсано знаме. Полека-лека обаче всички тези страдания и мъки бяха съзрели или бяха преборили душата му до степен такава, че омразата срещу болшевиките се бе изпарила и сега той се завръщаше в родината си победен и щастлив. По цял ден той си играеше с едно прасе, с едно куче и с една котка, които намери на кораба. Смееше се сам, разговаряше сърдечно с животните, пушеше и пиеше неуморно чай.

Един ден се приближи към мен, огледа ме добре, показа ми протритите си дрехи, разнищените си ръкави и се усмихна. Погледна около себе си внимателно, бяхме сами, и започна да ми декламира с нисък развълнуван глас стихове на руски. Нищо ли не разбирах, извиках един от гърците да ми обясни.

– Това са стихове от някакъв руски поет, рече ми той.

– Добре, но какво казват те?

Хитрият грък се поколеба.

– Казвай, – викам му, – от какво се боиш? Тук сме сами.

И, запъвайки се, гъркът започна да ми превежда:

– „В руската история пада със скърцане желязната завеса./ Представлението свърши, публиката се изправя на крака./ Време е да облечем кожените палта и да се приберем у дома./ Обръщат се./Няма вече нито кожени палта, нито домове!“

Руснакът се усмихна отново, поклати оплешивялата си глава и тръгна към кърмата на кораба. А хитрият грък ми намигна:

– Я виж панталоните му, как са се изпразнили, – подмята ми той. -Отива пак в Русия, за да ги напълни!

Подех приказка с хитрия внук на Одисей:

– Какво мислиш за болшевиките?

– Да ти кажа: В началото, когато се разрази бурята, ние, гърците в Русия, се объркахме.

Заминахме оттук в безпорядък, презглава. Сетне пристигнахме в Гърция. Златна и прекрасна е родината, дума да няма, но хляб там няма. Нали разбираш, хората там долу и те са хитроумни като нас. Не можеш да ги излъжеш. Е, какво да правим? Връщаме се пак в Русия. Добри са и болшевиките, не слушай какво разправят, руснаци са и те, добри, недодялани… Ще намерим начин да свържем двата края.

Грабливите му очички просветваха. Комай хитрият грък бе измислил начин как и комара да издои във времената на новите мършави съветски крави. Той говореше за руснаците с любов, възхваляваше техните добродетели, всичките им онези черти в търговията, която въртеше с тях: простодушни, невинни, трудолюбиви, каквото и да им кажеш, го приемат, имат огромни ниви – те сеят, а ти ги жънеш. Очите на тариката грък светеха като на чобанин, който си мисли единствено за месото, вълната и млякото от неговите стада.

Същото, но с една дума, ми отговори и капитанът, когато една вечер го попитах как я карат сега в Русия. Той се усмихна снизходително, намигна ми и каза:

– Недодялани!

Рускинята, която пътуваше с нас, бе жена на полковника. Била изпаднала до танцьорка в Солун, гладувала, боледувала, зъбите ѝ бяха развалени, блузите ѝ с дупки по ръкавите, но очите ѝ блестяха в морско синьо и бяха загадъчни, нослето ѝ бе вирнато, имаше и нещо детинско в прелестното ѝ посърнало, нацелуванолице.

Понякога плачеше, защото я боляха бъбреците и тя викаше, понякога, в същия миг, подемаше на висок глас популярни песнички от кварталните кафенета, да се кълчи, да пляска с ръце, като гледаше предизвикателно в задушното салонче онези без настроение, изпаднали в затруднения мъже.

Гръцкият бряг бе останал далеч зад нас и една заран, сред непрозрачния есенен въздух, изплува от водите бледоликият Константинопол. Ръмеше. Минаретата пронизваха героически и набързо мъглата; „Света София“, дворците, порутените имперски кейове чезнеха сред тихия, отчаян дъжд.

Всички бяхме наблъскани в предната част на кораба, стояхме с изопнати вратове и гледахме. Всеки бе запечатал в мисления си взор си по един различен Константинопол. Руснаците гледаха потънали в мълчалив екстаз, както преди хиляда години техните гигантски, синеоки предци са гледали дворците, златните накити и жените на Византия. Двамата гръцки търговци гледаха хищнически пристанището и разпитваха за търговия и контрабанда. На мен сърцето ми се бе свило. В други времена, когато преминавах през тези митични води, усещах кръвта ми да се бунтува от предания и народни песни, от сурови желания, и усещах по ръцете ми да се стичат едри, топли сълзи от иконата на Богородица. Днес като някакъв далечен, невероятен мираж за жажда ми се видя цялото това пленително изобилие от кипариси и къщи, като привидение, изтъкано от омара.

Два дни гледахме отдалеч Константинопол и чакахме морето да се успокои, за да потеглим. Радвах се, че валеше, радвах се, че турските заптиета, които се качиха, за да охраняват кораба, не ни позволиха да излезем навън и да стъпим по легендарните калдъръми. Всичко това, вярно, бе в унисон с горчивата, упорита настройка на душата ми. Казвах си: „Този пъстроцветен град с неговите дворци, с полумесеците и кубетата, е творение на моя ум. Моят ум го бе сътворил в дъжда, украсил го бе с царе, джамии и кипариси, за да изкуши сърцето ми. Но когато поискам, аз ще духна над него и той ще изчезне“.

Валеше, морето бе тъмнозелено, вятърът утихна. На третия ден призори потеглихме. Прекосихме Босфора, кичестите градини все повече оредяваха, къщите ставаха все по-малко, вляво и вдясно от нас, неравни крайбрежията на Европа и Азия. Влязохме в Черно море. Вълните ту ни повдигаха, ту ни спускаха. Рускинята пребледня, запя, прекъсваше песента си, повръщаше, а после пак, избърсвайки дръзките си, посърнали устни с широка червена кърпа, подемаше отново песента.

Така минаваха дните и нощите.

Докато една сутрин ние съзряхме далеч, отвъд линията на хоризонта, неопределена, ниска, пепелявозелена ивица – Русия.

Одеса

– Майко Русия! Майко Русия! Крещяха двамата руски пасажери на кърмата, съзирайки пепеляво зелената линия да расте и във влажния въздух все по-ясно да се очертава веригата от ниски възвишения на тяхната майчина земя.

Към обяд вече ясно различихме обраните градини, зелените куполи на църквите, високите къщи. Рускинята се бе заключила в кабината си от часове и когато вече влизахме в пристанището, тя се появи със сатанинска ловкост, боядисана с две сини окръжности под очите, бледа, със силно начервена уста, загърната в оранжева копринена бохча – и седна в салона, облизвайки бавно устни, безмълвна.

Корабът акостира. Наведени през палубата, всички ние гледахме ненаситно. Пътници крачеха забързано по кея, потривайки ръце, за да се стоплят. В дъното се виждаха цели редици от многоетажни къщи със затворени прозорци. От митницата отсреща наизскочиха десетина митничари и червеноармейци пазачи и се метнаха на кораба. Тършуваха навсякъде, отваряха багажи, разлистваха книги, подмятаха дрехи, любезно, но без снизхождение.

– Моля, минете!

Полковникът се усмихна, протегна ръка и ни показа Русия, бяхме свободни да влезем.

Нека да не казвам с какво вълнение стъпих на руска земя. Много поколения в мен копнееха за този миг. Много мои прадеди са чакали векове наред, на Крит, Московеца да дойде и да ги освободи, ликувайки. „Кураж, братя“, викали са те, „Московецът иде!“

Вървях по широките улици с трепет. Гледах, слушах, докосвах, бях щастлив. Купища дини по тротоарите, камари от ярко червени ябълки, малобройни мъже, бледи, забързани, жени начервени, деца боси, тук там някоя кола, магазините заредени с храни, витрините с малко луксозни стоки, други пълни с книги, и навсякъде портрети на Ленин с неговата саркастична, режеща като нож усмивка.

Първото силно впечатление, с което оставаш, са спокойствието и пустотата по изключително широките улици. Всички магазини са отворени, но ти изглеждат като затворени, пълни са, а ти се виждат празни. Лицата видимо носят отпечатък от умората, бледност от глада, от несретата и страха, които вече са отшумели, но които през първите революционни години, безмилостно са мъчили хората.

Усещаш как Одеса, цяла целеничка, се съвзема от голям кръвоизлив. Заболяла е тежко, но сега животът отново нахлува във вените ѝ, денят възвръща нормалния си пулс, мъжете почват да се успокояват, жените да се усмихват, бузите на децата отново да се зачервяват – лека-полека улиците, дървета, хората се съвземат от боледуването.

Пронизва те някакво свещено мълчание и спокойствие, сякаш влизаш в стая на болен, чийто живот е бил в опасност, а сега се е съвзел, температурата му е спаднала и е започнал да се храни и да говори. Спомням си преди няколко години друг един град, който видях в критичен за него момент – Виена. Каква разлика само! Виена умираше и всички заведения за мимолетни наслади бяха денонощно отворени и осветени – дансинги, барове, дразнещи циганска музика, безсрамни зрелища, пищни жени се полюляваха във въздух, който вонеше и миришеше на цветя, пот и кокаин.

Одеса не бе изпаднала в такова разложение, градът се бе оказал в опасност и бе наранен, а сега отново започваше да живее. Хлябът във фурните отново беше дъхав, завръщат се дрехите, обувките, въглищата, месото, всички необходими атрибути на живота. През нощта незначително движение, изтощеният град спи. По трамваите, по стените на улиците, по училищата, по съдилищата, по клубовете, цветни плакати и портрети – работници, които се трудят, жени, които кърмят, деца, които отиват на училище, селяни, които орат; Ленин, надвесил се над човешкото множество, веднъж усмихнат и спокоен, друг път – разгневен, бесен, с уста конвулсивно изкривена, сякаш устните му са като на пророк – пълни не с думи, а със разжарени въглени.