Рут Колева: Дотук пеех чужди мисли и мелодии, а сега само своите

Рут Колева скоро може да се окаже по-голяма знаменитост в Япония, отколкото в България. През 2015-а г. от другата страна на Земята тя получи признание за най-добра джаз певица, а миналия септември изнесе концерт, на който японци пяха заедно с нея на български език текстовете на песните й. В началото на 2018-а Рут отново ще полети към другия край на света – за турне в Япония, Хонконг и Тайланд.

Преди това обаче й предстоят други вълнения. На 16 ноември певицата излиза на сцената на зала „България“ заедно със Софийската филхармония, за да представят новия й албум „Confidence.Truth“. Записан в периода март-ноември 2015-а в Лос Анджелис, над албума заедно с българката са работили Рон Авант, Джамил Брунер и Gene Coye (барабанист на Flying Lotus). Продуцент е Георги Линев – Kan Wakan.

– Преди дни бяхте на концерт на „Ролинг Стоунс“ в Мюнхен – какво е въздействието върху един млад изпълнител като вас на тези четирима бивши хулигани, чиято средна възраст надхвърля 70, но нямат никакво намерение да слизат от сцената?

– Освен клишето, че са легендарна банда и основоположници на рокмузиката… „Ролинг Стоунс“ носят свръхчовешки заряд, който трудно може да бъде описан с думи. Това са четири ярко светещи слънца, пръскащи светлина върху всички 100 хиляди човека, които бяхме пред тях. Изпълниха едни от най-готините си парчета. Два часа Мик Джагър не спря да се движи. Стоейки в публиката, аз се уморих, а не мога да си представя откъде този човек има подобна енергия – да се движи, да пее, да бъде толкова артистичен през цялото време!

Концертът беше на олимпийския стадион в Мюнхен. По стечение на обстоятелствата звъня на баща ми (бел. ред. – Неделчо Колев, двукратен световен и двукратен европейски шампион по вдигане на тежести в категория до 75 кг) и му казвам къде отивам, а той отвръща: „Е, аз през 1972-а година съм го откривал този стадион, марширувал съм на него…“. Това е била първата олимпиада на баща ми, а аз 40-ина години по-късно съм там на първия концерт на „Ролинг Стоунс“ в живота си. Невероятно изживяване, озовах се като в машина на времето…

Парадоксалното е, че в деня преди концерта бях в един парк – Englischer Garten – седнахме с бутилка вино до една река, за да се насладим на времето и на самия парк. И от същото място Мик Джагър един час по-късно си беше качил снимка. Вероятно е бил някъде до нас и не сме го видели… Идеята, че сме се разминали с един от най-великите музиканти случайно в парка е много, как да кажа, романтична.

Снимката на Мик Джагър, която си е пуснал от Englischer Garten във Фейсбук

– Нарежда ли се този концерт в някаква лична ваша скала на най-добрите музикални преживявания, които сте имали?

– Нямам такава скала. Но този определено е сред концертите, които най-силно са ме развълнували. Друг подобен беше на AC/DC в София. Аз не съм от този жанр – само се уча и обогатявам, слушайки тази музика. Но онова, което правят изпълнители като Ангъс Йънг, който не спря да танцува и скача на сцената на един крак, ми дава заряда, че онова, което правя – макар и доста различно – по някакъв начин е повлияно от мощта на рока. Смятам, че всеки изпълнител, независимо каква музика изпълнява, трябва да се обогатява, слушайки и гледайки най-големите.

– Аз също бях на този концерт, както и на концерта на Стинг в София преди няколко дни – всички те демонстрират впечатляваща култура на поведение, на уважение към публиката, без да стигат до крайности. Струва ми се, че родните знаменитости би трябвало да гледат повече подобни концерти, защото в поведението им има нещо, което не привлича публиката – напротив, отблъсква я.

– Културата у нас липсва на всякакво ниво, ако трябва да бъда честна. Освен от гледна точка на събития, но и на съдържание. За съжаление след промените не успяхме да създадем един стабилен културен живот, свързан не само с музика, кино, литература, художествено изкуство, танци и т.н. През годините е имало опити за създаване на събития и фестивали, но много малко от тях успяха да се съхранят. До голяма степен това е грешка и на самите нас, артистите, че не правим достатъчно за културата, не даваме за нея всичко от себе си. Не генерираме съдържание, което да бъде насочено и към качеството, не само към модерното, което ще се слуша и от което ще изкараме някой лев. Основният проблем на голяма част от нас, изпълнителите, е, че сме по-скоро меркантилни, отколкото отговорни към това да бъдеш артист.

– Сред хората на изкуството в България често липсва и гражданска позиция. А музикантите най-малко сред всички творци се включват в граждански протести, които търсят решаването на проблеми, важни за цялото общество. Тогава учудващо ли е, че когато творците имат проблем за разрешаване, публиката не е с тях, не ги подкрепя?

– Учудващо за мен е и друго – изразявайки публично мнението си по някои обществено значими въпроси, ми лепнаха стикер, че съм скандална. А мнозинството от западните артисти и изпълнители, дори на Изток – в Азия и Русия – изразяват своята гражданска позиция. Докато в България има едно всеобщо мишкуване – нека да си траем, да сме удобни за всички, защото утре ще дойдат избори… Това отново е свързано с меркантилност и с липса на чувство за отговорност, че като артист освен да правиш музика, която да бъде харесвана, е важно и посланието, което отправяш със своята личност. Говорила съм си с много мои колеги от музикалния бранш защо предпочитат да им е лесно, да се нагодят към конкретната ситуация… „ни лук ял, ни лук мирисал“ е положението.

„Изразявайки публично мнението си по някои обществено значими въпроси, ми лепнаха стикер, че съм скандална.“

– Каква е идеята, която ви води в музиката?

– Не мисля, че някога съм правила нещо друго толкова добре, колкото музика. И освен като артист, с годините – за жалост и за щастие – също и като мениджмънт, и като организация… Опитът ме научи на различни неща, които може би не съм си мислела, че са ми нужни, но към днешна дата са знание, което приемам с щастие. Моята музика е концептуална, чрез нея аз изразявам себе си, нещата, които вътрешно ме терзаят, радват и натъжават. Но музиката ми се променя, поддавам се на различни влияния. Независимо дали ще са колаборация с Филхармонията, или ще бъдат дъбстеп ремикси с продуценти в Англия, това са различни аспекти, които ме вълнуват и не ме интересува дали са актуални към този момент. Не съм се водила от това какво е хитово, какво е актуално, как трябва да изглеждам, какво трябва да се пее. Водещо за мен винаги е било моето вътрешно светоусещане.

– Мечтали ли сте какво би било, колко по-къс би бил вашият път, ако имахте един прозорлив и опитен продуцент до себе си?

– Мечтала съм и съм мислила, но такъв човек към този момент не се е появил. Така че си върша всичко сама и понякога може би греша, на моменти може би съм рязка, случва се да не правя нещата както на мен самата ми се иска – но това си е път. Вярвам, че грешки се правят до 30 г., след това почваш да се учиш от тях. Смятам, че е време да се вразумя.

– Как се вразумява един артист като вас?

– Като пасифицирам и премислям повече нещата.

– Пасифицирам – вкарваме нова дума в българския език!

– Сигурно съм си я измислила без да искам… Опитвам се да мисля преди да действам, но съм може би малко по-импулсивна.