Рут Колевa и грaнитнaтa бългaрщинa

Ако Рут Колева беше облечена в носия зa фотосесия край празния „символичен“ саркофаг, дали разговорът, който тече покрай фотосесията ѝ, щеше да бъде с обратен знак? Дали тези, които днес я защитават, нямаше да я подиграват? А онези, които я изпращат на прокурор, дали нямаше да си закачат неин портрет в кабинетите?

Излиза, че целият спор, разбунил духовете в медиите и социалните мрежи цял месец след публикуването на снимките, е свързан с облеклото на една поппевица.

Не става дума за паметниците, разбира се. Защото „Паметникът на трите поколения“, каквото е името на монумента над Перущица, бе неизвестен за масовия българин досега. Той е един от многото монументални колоси, издигани като на поточна линия по времето на Людмила Живкова. Повечето от тях не са нищо повече от опит да се вкове в камък една представа за България, която и до днес ни тежи – че само миналото придава тежест на „малката ни като човешка длан“ страна.

При това минало, което е някак летливо – ту е героично, ту робско. Ту е славно, ту потисническо.

Въпреки камъка, в който е вградено, българското минало практически не съществува. Защото ако го имаше, щеше да ни е научило на много неща. Включително и на това да умеем да пазим паметта си. Не да я включваме избирателно, когато някоя певица реши да си прави фотосесия. Ако пазехме паметта си, щяхме да преосмисляме това, което тя носи. Тогава и паметниците щяха да имат значение.

Днес Паметникът на трите поколения в Перущица не означава нищо. Там няма кости на загинали, макар след истерията с Рут Колева мнозина да си мислят така. Що за паметник е този, който създава лъжливи представи?

Какво всъщност оскверни черното боди на певицата? Каменния градеж на Людмила Живкова или спомена за Априлското въстание, Септемврийското въстание и преврата на 9 септември? Ако са „трите поколения“, кодирани в монумента, защо не ги опазихме от наркоманите, вандалите и клошарите? Защо паметникът е пуст и защо никой не оставя цветя там ей така, от преклонение? Защото той се руши отпреди „естетическото посегателство“ на фотосесията.

Всъщност, знаят ли защитниците на гранитната „българщина“, че съвсем близо до мегаломанския монумент има паметник, стар и скромен, на тримата парламентьори, изпратени да преговарят с турците и убити от тях? Това е истинската памет.

Изглежда точно като онази нелепица в Пловдив – паметникът на Левски, свит, скромен и почти невидим, стои под ботушите на съветския окупатор, Aльошa.

Не помня подобен изблик на православно-патриотарска възбуда, когато „Пайнер“ разположи тонколоните си за огромен концерт пред „Александър Невски“. Когато разгръщаха хоро пред Народния театър, сам по себе си храм на изкуството, онези същите, които днес проклинат Рут Колева, нападаха другите, които не харесаха тропането по пaвaжa пред театъра.

Ами Бузлуджа? Паметникът, наподобяващ летяща чиния, има очарование, ако от него се изключи натрапената комунистическа символика. И той е подложен на съсипия, защото тези, които са го превърнали в свой символ, не се интересуват точно от него, а от съхраняването на статуквото в главите си. Затова не се тревожат от разрушените стенописи и разпадащата се сграда, но биха надигнали вой, че оскверняват миналото им, ако фотосесията на Рут Колева се беше провела точно там.

Това е българският парадокс – защитаваме не памет и идеи, а скрупулите си. Браним ги яростно, превръщаме ги в светини. В свещени вериги, с които се връзваме към непознато минало, и не можем да направим и крачка напред. Рут Колева не ни е виновна. Нейното предизвикателство е само към добрия вкус, а той отдавна не е срещан по тези места.