Рядка книга, открадната от Ватикана, се появява от нищото… с дири в ДС

Георги Тенев излиза на родния книжен пазар с криминално-мистичния роман „Балкански ритуал“ (изд. „Колибри“), който събира в едно тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена, движейки се по ръба между историческите събития и въображението.

„Балкански ритуал“ е исторически трилър, който повежда читателя на пътешествия във времето от Ватикана в Рим до Персеполис в Иран, от парламента в София до бреговете на Ефрат в Месопотамия. Открадната книга се появява от нищото, разкриват се мистериозни археологически загадки. Тайните на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Елитите – политически, икономически и църковни – срещат самотен мъж с погубено минало и кратко бъдеще. Kомисарят Колев държи ключа за тайните на властта, прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си.

Георги Тенев е автор на романите „Кристо и свободната любов“ (2004), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Български рози“ (2016). Автор и режисьор на пиесите „Злият принц“ (2013) и „Тъмна стая“ (2015). Има два сборника с разкази – „Свещена светлина“ (2009) и „Жената на писателя“ (2017).

Предлагаме Ви откъс от „Балкански ритуал“.

Тази история дълго е била пазена в тайна. След време – огласена с половин уста, после забравена. Накрая за случилото се знаели само специалистите, тесни професионалисти. Самият министър никога не бе чувал нито дума за аферата с ценните ръкописни книги, изчезнали от вътрешната библиотека на Ватикана. Било е още в края на седемдесетте години. За тази еволюция – от абсолютна тайна до тихо премълчавана и леко срамна легенда в кръговете на експерти историци, – е трябвало да минат повече от три десетилетия.

През 1977-а залите на Inventario dei manoscritti все още са били недостъпни за обикновените посетители на Ватиканския музей. В кабинетите са работели само реставратори и историци, изучаващи епиграфика. Право да влизат са имали само служители с пропуск и учени, командировани за изследвания. Затова и изчезването на книга може да е било единствено умишлена кражба, а извършителят – някой вътрешен. През годините случаят дискретно е бил заглушаван. Едва напоследък, с отварянето на архивите, някои са започнали да търсят връзка между събитията в Рим и службите на Държавна сигурност в София.

Професорките вдигат многозначително вежди. Професорките разказват. Говорят една през друга, допълват се. На места имат противоречия за някой детайл, но важна е рамката. И за двете е вълнуващо да сдъвчат в устите си всички факти, да ги материализират в думи, да изприказват вълнуващото и необратимо време. Историята са самите те, докато говорят. Професор Коцева и професор Михалкова неочаквано стават някак по-млади, искрящи, по-красиви, поемат си плитко дъх и карат нататък. Рисуват с изречения картата на мястото, с думи като маркиращи камъни. Парчета, късчета от снимки проблясват само от някой звук. В гласовете на дамите има форми и цветове, или те поне ги виждат, сякаш са били и може би още са там, някъде в Рим, препредават събитието като живи сателити.

Ако се изключат излишните емоции обаче, съдържанието се свежда до следното. Кражбите на ценни книги от Ватикана след края на войната са всичко на всичко четири. В два от случаите това са по-скоро страници от ръкописи, не дори цели книги. Третото посегателство и до днес остава вътрешна тайна на библиотеката. Подробности не са известни, освен че ръкописът е бил наранен сериозно при опита да го скрият и изнесат. Говори се, че това е единственият оцелял сборник с текстове на „Енеида“ от Вергилий. След този случай книгата се пази в непрозрачна климатизирана ракла, а раклата – в метална каса, всичко това добре охранявано и прикрито зад ниска, почти невзрачна врата, в малко помещение на първия етаж. Мястото е точно над двора в Белведерския дворец, където днес наивните туристи разглеждат скулптури и въздишат пред копие на „Лаокоон“, представено им за оригинал (оригиналът е в друго, защитено и климатизирано помещение под земята).

А ето я и четвъртата кражба. Тя е свързана не само с Рим, тя е потрес не само за Ватикана. Тук се намесва българската следа и Мандаджиев трябва да внимава. На 28 май 1977 година след ревизия по заемния каталог е установена липсата на книжни единици. Томовете са били свалени в кабинета на реставраторите, използван по онова време и като читалня за особено раними ръкописи. Едната книга е препис на „Въртене на небесните тела“ от Коперник. Важно копие, макар и не така изящно като оригинала, който самият автор е държал в ръце непосредствено преди смъртта си.

Според легендата Коперник се събудил след дълга кома, разгърнал страниците на книгата на живота си, погледал я няколко минути, след което отново затворил очи, този път завинаги. Ватиканският препис на „Въртене на небесните тела“ е сравнително по-късен, правен от германци. Останал е в архива заедно с документите, представени при изслушванията и осъдителната присъда срещу Галилей в процеса от 1633 година.

Другият ръкопис, чиято загуба е установена на 28 май 1977-а, е тъй нареченото Асеманиево евангелие, по името на библиотекаря Джузепе Асемани Старши. Старобългарското евангелие, на глаголица. След този ден Асеманиевото евангелие ще съществува за науката и света само в черно-бялото фотокопие, направено някъде скоро след войната от копистите на брат Анжелико в архивната лаборатория. По онова време те започнали внимателно, макар и бавно да преснимат най-ценните оригинали в библиотеката. Копието е добро, но е единствено и няма запазени негативи. Направено е на листове от качествената и вече остаряваща хартия Кодак Велокс WGS 1.S.

А дали самият ръкопис изобщо е запазен? Къде, в чии ръце? Тези въпроси са останали без отговор. До тази сутрин двете професорки биха могли само да вдигат рамене. Толкова знаят учените, дотук стигат сведенията им.

– А ценността на книгата? – предпазливо пита Мандаджиев.

Отговорът е известен. Тя е една от трите най-важни оцелели реликви на старобългарската книжовна култура, казват му. На 28 май 1977 година от малкото останало още по-малко.