Рязък отлив от пиесите на Шекспир в Австралия

Австралийските театри изоставят Шекспир в програмите си за 2024 г., съобщава изданието „The Conversation“. От единадесетте големи театрални компании на континента десет са обявили програмите си за идната година и английският бард не присъства на нито една значима национална сцена. Изключение прави единствено „Bell Shakespeare“, чиято програма е съставена изцяло от творби на Шекспир, съвременниците му и други класици.

Решението на театрите да спрат пиесите на Шекспир не е съвсем изненадващо, но е интересно, като се има предвид статистиката за 2014 г., когато той е бил най-поставяният автор в Австралия. В последните десетина години обаче пиесите на барда не са така предпочитани от най-големите театрали в страната, които в свои медийни изяви настояват за по-малко Шекспир на сцените, за да се отвори по-голямо поле за представяне на нова драматургия.

Кампанията им дава резултат и през 2024 г. на големите национални сцени в Австралия ще се играят общо 79 пиеси от по-съвременни автори. 87% от тях са написани след 2000 г., 76% – след 2014 г. и 29% ще имат своята световна премиера през идната година. Едва три от тези пиеси са „стара класика“, в това число двете Шекспирови пиеси на „Bell Shakespeare“ и една нова адаптация на „Дракула“.

„Шекспир е важен, не само защото е писал велики пиеси, и със сигурност не, защото е перфектен – пише Кейтлин Уест, докторант по драма и театрални науки към Университета в Куийнсленд. – Важен е, защото за 400 години ние сме го направили такъв, използвайки творчеството му, за да отваряме диалог за идентичността, истината, моралността. В тези диалози си струва да се участва.

Фактът, че нито една от тези трупи няма да постави Шекспир идната година предполага спад на ангажираността с канона извън театралните адаптации. И това донякъде е оправдано, не е необходимо непрекъснато да поставяме Шекспир. Със сигурност не е необходимо да изкарваме уморени, еднообразни спектакли, само и само да поставим Шекспир. Но ако новите творби не са в съответствие с канона, ние рискуваме формирането на безкритичен и прекалено опростен поглед към миналото, настоящето и бъдещето. Рискуваме да осъзнаваме себе си единствено през гледната точка на „днес и сега“, вместо да обогатим настоящето с дискусия за историята ни.“