Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

С бурка и по гащи

Аз, съвременната жена, която все още не може да се пребори за равен старт с мъжете, за чиято компетентност се съди по месечния й цикъл, честотата на сексуалните й контакти и килограмите й, приемам свободата на носенето на бурка в моята страна като обида

Бурката - унижение за женската природа. Снимка: ЕПА/БГНЕС - С бурка и по гащи

Бурката - унижение за женската природа. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Много обичам да ходя гола. Не ми е приятно да нося дрехи, освен това смятам, че да си облечен е против човешката ни природа.

Голотата е нещо естествено и принадлежи на всеки от нас. Всички сме се родили голи и всички сме виждали голи хора. Такава ни е природата, същността. Точно заради това искам да ходя гола, където си поискам! Не само вкъщи и по нудистки плажове, ами на улицата, на ресторант, на театър, до супера, в офиса, на спорт, до детската градина. Изобщо искам да съм си гола навсякъде и по всяко време. И обществото не може да ми го забрани, защото това е моята човешка свобода. Това е личното ми убеждение, моята индивидуална вяра и персонална философия за света и живота. Искам да живея с моята голота и да си я демонстрирам, защото сме демокрация! Пък те демокрациите са за това – да се демонстрират спокойно всякакви лични убеждения и свободи. А ако другите ги приемат за натрапени, това си е техен проблем – да си демонстрират и те техните, какво толкова?!

След като обществото ми разреши да упражнявам изконното си право да ходя гола, ще започна да си упражнявам и другите човешки „права на избор“ – ще избера да не работя, да не си плащам данъците, ще си взимам от магазините това, което ми трябва, защото нито едно човешко същество при демокрацията не трябва да страда, ще бия тези, които ме дразнят, ще паля огньове по улиците, ще драскам по стените на сградите, ще руша, като ми е нервно и не ви харесва. Ще правя всички тези неща, защото съм човек и имам права! Пък вие… вие сте длъжни да ми ги уважите! Защото моите права са по-важни от твоите права.

Така изглежда всъщност казусът с бурките, тяхната легитимност у нас и интелектуалните вопли те да не бъдат забранени, защото били личен, религиозен избор. Мислех да не взимам отношение по този въпрос, защото не вярвах, че едно съвременно, светско общество като българското изобщо може да постави на обсъждане такъв казус. Но когато и хорът на интелектуалците запя ода за бурките и взе да прилага красиви фрази за демокрацията и свободата върху този толкова очевидно манипулативен въпрос, ми дойде в повече. Защото отново се говори на едро, без разбиране, без контекст и без идея за бъдещето.

Неведнъж съм казвала, че произхождам от род, в който половината роднини бяха християни (каквато по традиция съм и аз, нищо, че по убеждения съм атеист), а другата – мюсюлмани. Имам дядо мюсюлманин, чичовци, лели и братовчеди мюсюлмани. Имам баба християнка, чичовци, лели и братовчеди християни. Всички заедно сме българи, с български паспорти, родни места, спомени. „Турската“ част от семейството ми никога не е носела никакви видими белези за своята религия. Нито една от всичките тези жени, след които съм расла, не е носила бурка. По-възрастните съм ги виждала със забрадки – точно така, както съм виждала и по-възрастните жени от „българската“ половина на семейството. На стари, пожълтели снимки съм виждала жени с шалвари и по-плътно скриващи косата кърпи – бабите и прабабите на моя дядо. Нито една от тях никога не е носела бурка, защото това облекло никога не е било традиционно за тях. С политическите промени през деветдесетте години на миналия век религиозността и на двете половини на семейството ми се засили или може би е по-точно да се каже, започна свободно да се изявява. Видимо това се изрази в някое и друго медальонче с ръката на Фатима, полумесец или кръст. Толкова. Знам със сигурност, че такива семейства в България са много. Сигурна съм, че в нито едно от тях, нито една жена никога не е носила бурка. Следователно този вид женско „облекло“ е напълно нетрадиционно за мюсюлманите по нашите земи и то в никакъв случай не може да изразява „изконно религиозно право“.

Като казах „религиозно право“… По конституция България е парламентарна република. В нея религията е ясно отделена от властта и под никаква форма не управлява страната. Ние сме демократична, светска държава. Всеки има право да изповядва своята религия, стига с това да не пречи на изповядването на религията на другия и да не нарушава един от основните принципи на демокрацията – правото на всеки да живее свободно, следвайки установените от обществото закони и спазвайки правото на свобода на другите. В този смисъл казусът с бурките всъщност изобщо не бива да се намесва в дневния, политически ред на държавата, защото тя самата се определя като светска, не като религиозна. Т.е. всякакви религиозни правила и дейности не бива да ръководят нейната вътрешна и външна политика. Те могат да влияят, да изискват дебати и решения, но не могат да налагат вътрешнорелигиозни правила на цялото общество, тъй като то, първо, не изповядва една религия, и второ, още по-важно, следва да се подчинява на ивънрелигиозни, граждански правила, които нямат нищо общо с религиозната догматика. Погледнат така, въпросът с разрешаването на носенето на бурки може да бъде погледнат единствено и само като груба намеса на една от религиите в държавния обществен ред и следователно в държавната политическа система.

Логическите основания изобщо да се постави този въпрос на обсъждане са точно толкова тежки, колкото и моите лични основания от началото на този текст да ходя гола. Съвсем същите основания могат да послужат на най-различни хора да поискат най-различни неща от държавата, анонсирайки ги като своя човешка свобода. По тази логика например утре из улиците могат да тръгнат да се разхождат всякакви „костюмирани“ хора – фенове на Батман, последователи на „Междузвездни войни“ или „Игра на тронове“. Техните причини да поискат да се движат в обществото на една светска република под тази дегизировка биха били точно толкова адекватни, колкото са и тези на спонтанно подносилите бурки.

Във Франция – страната, която непрекъснато се цитира напоследък поради факта, че там бурките са забранени – е забранено също така да се разхождаш костюмиран извън време на карнавал. Да, вероятно няма да те арестуват, ако тръгнеш из Париж облечен като пчеличка или магьосник, но със сигурност ще си имаш проблеми, ако лицето ти не се разпознава. Защото държавата там приема, че скривайки идентичността си, подлагаш обществото на опасност. Анонимността ти става плашеща, а това нарушава социалния мир и притеснява останалите граждани. А! Това е ключовата фраза – „притеснява останалите граждани“! Т.е. свободата ти свършва там, където започва тази на другия. В политическите системи от светски тип религиозността е нещо лично и то не следва да се демонстрира, защото би могло да засегне религиозността на другия. Това, в което вярвам и което дава някакъв важен за мен смисъл на живота ми, си е лично мой проблем и не може да се натрапва на който и да е друг член на същото това общество, в което заедно сме приели да живеем.

Проблемът с носенето на бурки в България има всъщност съвсем друго лице. За никого не е тайна, че с бурки сега се подвизават из улиците на някои български градове и села предимно роми, които доскоро бяха протестанти. Това са същите тези семейства, които дружно ходеха на неделна църковна служба и на всяко изречение повтаряха „алелуя“, които танцуваха своите си ритми, припявайки божествени псалми и слушаха пасторските речи от импровизирания амвон на протестантските си сбирки. Лично аз нямах нищо против това – църквата успя тогава да направи нещо, което държавата не можеше – организира ги и ги накара да се почувстват част от някаква значима и силна общност – в случая, протестантската.

Сега, когато крайни ислямски движения (които далеч не са мюсюлманството в неговия истински вид) започнаха да придобиват самочувствие и финансова сила, протестантството изведнъж се изсули от сърцата на новопокръстените наши сънародници и на негово място, все така органично, се настани ислям в радикален вид. Такава трансформация, освен, че е абсолютно неестествена, показва нещо много важно – липсата на силна държава. А където я няма държавата, най-лесно могат да се промъкнат подобни крайни влияния, било то политически, религиозни или и двете. Така по-необразованата, бедна и изостанала част от обществото, на което държавата гледа само снизходително, изведнъж започва да се чувства значима. И заради тази значимост е готова не бурки, ами скафандри да носи денонощно. В случая виновен е не тоя, дето яде зелника, ами този, който му го дава. Та причината за „буркоманията“ не е в агресивността на радикалния ислям, а в липсата на силна и безкомпромисна в законите си държава. Т.е. решението е на местно ниво и е едно-единствено – бурки в светска България не се носят на публични места.

Ако утре ми се наложи да замина за Саудитска арабия или Иран например, ще трябва да си подготвя дълги ръкави, бабешки панталони и кърпа, която да прикрие косата ми. Не трябва още да се ръкувам с мъже и да ги гледам в очите, както и да се разхождам сама. Точно поради тези причини лично аз няма да отида нито в Саудитска арабия, нито в Иран, защото не мога да понеса някой да унижава женската ми природа. Въпреки това обаче, ако все пак ТРЯБВА да отида, ще спазвам правилата там такива, каквито са. Защото уважавам законността там такава, каквато е, ще направя усилието да я понеса за времето на престоя си. Със сигурност обаче няма да избера да живея постоянно там. Това право на избор имам и бих го упражнила с пълна сила, защото принципно съм против който и да е да налага каквото и да е на една жена, само защото е жена, а не мъж. Точно в този смисъл трябва да се направи и още едно уточнение относно „българските бурки“. Тук не говорим за лична свобода на жените да ги носят или не – говорим за религиозно задължение да го правят! Колкото и на вид осъзнато някои от тях да обясняват, че това е тяхно собствено решение, то е като с онази африканска традиция да се обрязват момиченца – тази „свобода“ им е наложена, тях никой не ги пита за това, просто го стоварва като правило под формата на религиозен акт. В този случай пак опираме до образоваността, нали?

Имам една леля, която няколко години беше на работа в Иран. Беше през деветдесетте, когато екстремизмът там все още не се беше превърнал в държавна политика, така че тя работеше пълноценно в офис като управляващ мениджър, ходейки на работа в „уважително“ женско облекло – кърпа, дълги ръкави и крачоли, ниски обувки. Разказваше, че в този вид можеш да видиш иранците само на обществени места. Зад дуварите на къщите си, когато си гостуват, празнуват или просто споделят ежедневието си, всички са облечени по последна светска мода. Ето го решението и у нас. Който толкова много иска да си носи бурката или какъвто и да е друг силно демонстративен религиозен символ, нека да бъде така граждански толерантен да го прави зад стените на дома си. Ние, останалите граждани, не се интересуваме какво се случва там, стига то да не застрашава сигурността ни. Иран е религиозна държава, следователно светските свободи се практикуват извън окото на обществото. България е светска държава – нека религиозните практики да не засягат социалния баланс и поносимост.

Сам по себе си проблемът да се носят ли бурки или не у нас е напълно несъстоятелен. Нека си останат религиозна проява зад стените на домовете на тези, на които им е така важно. Аз, съвременната жена, на която цял живот й се налага да се бори с презумпциите на обществото относно женската й природа, която все още не може да се пребори за равен старт с мъжете, за чиято компетентност и професионализъм се съди по месечния й цикъл, предполагаемата честота на сексуалните й контакти и слабата й физика, бих приела свободата на носенето на бурка в моята страна като обида. Като нарочно връщане назад в едни времена, към които дори исторически не принадлежа. Към практики, които обиждат човешката ми, а не религиозна същност.

Затова, ако утре политическият ни елит не прояви полагащата се политическа твърдост и не защити гражданските ми права, позволявайки това женско унижение да бъде наречено „право“ или „свобода“, аз ще седна пред Народното събрание с бурка и по гащи. Обещавам им го. Със сигурност няма да съм само аз.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС