С какво България попадна в „Кратка история на Европа“

Историята на Европа започва с личностите, чиито битки са се увенчавали с успех – с управляващите, а не с управляваните, казва Саймън Дженкинс в своята „Кратка история на Европа“ (изд. „Сиела“). Това е разказ за властта на един континент, чиято история, поне до неотдавна, е била писана от военното дело и следователно от процесите, водещи до войните и до тeхните развръзки. Защото, както казва философът Томас Хобс („Левиатан“, изд. „Лист“*), на хората е присъщо да се намират в състояние на вечен конфликт. Дори днес европейците, отбелязва Дженкинс, изглеждат неспособни да намерят формулата на управление, която да им позволи да живеят в мир помежду си.

Саймън Дженкинс успява да разкаже историята на Европа в 350 страници фактологично точна, но увлекателна като роман – от Древна Гърция и могъщата Римска империя, през Тъмните векове, Ренесанса и епохата на революциите, до Просвещението и повратния за континента XX-и век, започнал с ужасите на двете световни войни, но продължил с безпрецедентен период на мир и постепенно обединение в немислим дотогава съюз.

„Това е история на Европа, не на европейските народи. Тя е опит да се опише как група държави, взаимодействащи си в течение на времето, са развили колективно, континентално съзнание. В географско отношение някои региони са били по-ключови от други и това е насочвало моя разказ. Постепенно преминаваме от Източното към Западното Средиземноморие, а после на север от Алпите, до големите речни басейни на Централна Европа. Франция, Германия и техните непосредствени съседи са били в сърцето на европейската история както през изминалото хилядолетие, така и днес. В същото време Иберия, Британските острови, Скандинавия и Източна Европа са играли повече епизодични и периферни роли. Разбирам, че това оставя много държави извън картината и може да се стори повърхностно на онези, чиято страна е пропусната. Дори родината на баща ми, Уелс, няма особена роля. Защото това е история на Европа като цяло, а не на нейните съставни части“, обяснява авторът.

Дженкинс е отделил внимание най-вече на личностите, които са творили история с делата си и чието влияние се е простирало отвъд националните граници: лидери като Август, Карл Велики, Инокентий III, Карл V, Екатерина Велика, Наполеон, Хитлер и Горбачов. От богатия европейски списък на художници, писатели, музиканти и интелектуалци са спомената само онези, които осветяват централното повествование: Сократ, Аристотел, Григорий I, Шекспир, Гьоте, Бетовен, Хегел и Маркс – или както ги нарича Дженкинс: „древногръцки хор към вихрещата се драма на своето съвремие“.

„Да не знаеш история, означава да останеш завинаги дете“, цитира авторът Цицерон, но допълва, че „историята като низ от случайни събития води до изкривяване и използвачество, превръща се в оръжие на преувеличени лоялности и стари вражди“.

Задачата си с тази книга определя така:

„Изкуството на историята не е само да помним, но и да знаем, какво да забравим. Да придадем на миналото фабула и сюжет“.

Саймън Дженкинс е журналист и писател. Пише за „Гардиън” и води предавания в Би Би Си. Бил е редактор в „Таймс” и „Лондон Ивнинг Стандарт”.

Много държави оставя Дженкинс извън своята кратка история на Европа, но България все пак намира място в нея – с борбите срещу османското владичество. Предлагаме Ви откъс, започвайки по-отдалеч, с ключовия играч на Стария континент – Ото фон Бисмарк, Железният канцлер. За него Балканите „не си струват костите дори на един померански гренадир“, затова Берлинският конгрес, който определя територията България след Освобождението, е „класическо европейско разчленяване, без сантименти от рода на консултации или самоопределения. Той категорично посочва къде е центърът на властта на континента – в нова Германия“.

Бисмарк и Франция

За разлика от амбициите на Наполеон, тези на Бисмарк са стратегически и ограничени. Той не цели империя, само превъзходство на Прусия в новата Европа. Макар че формално Бисмарк е просто служител на пруската държава, цяла Европа вече е наясно, че той разполага с един послушен монарх, с добре оборудвана армия и със способност за непровокирана агресия. Той е спечелил съюзник в лицето на Русия, смазал е Австрия и е обединил Германия. Следващата в дневния ред е Франция.

Защо Бисмарк разглежда Франция като обект на завоевание, не е напълно ясно. Над нея все още витае споменът за Луи XIV, а на трона ѝ все още седи един Бонапарт, но тя не заплашва никого. За Бисмарк основното ѝ прегрешение е, че изобщо съществува и че подобно на Австрия през 1866 г., досега не е победена от него. И той съответно решава, че победата „трябва да се състои преди изграждането на обединена Германия“.

Френско-пруската война от 1870–1871 г. е също толкова безсмислена, колкото и Кримската. Нито една от двете страни няма сериозен териториален или друг спор с противниковата. Наполеон иска да утвърди мъжеството на Франция и все още бленува за славата на чичо си. Но всъщност единствената причина за войната е, че Бисмарк явно я желае, а френското висше командване няма нищо против да влезе в нея, защото и през ум не му минава, че може да я загуби. Претекстът е пародия на Войната за испанското наследство – диспут относно кандидатурата на един германски принц за мадридския престол. Франция заявява, че е „обидена“ от незачитането на пруския крал на нейната позиция по въпроса. Всъщност Бисмарк нарочно превръща въпроса в провокация – и Париж го възприема именно така. В един до болка познат сценарий два европейски елита отиват на война, защото цял живот са обучавани да го правят.

Към лятото на 1870 г. политиците и от двете страни са обзети от треска. В Германия южните провинции подкрепят, както и се очаква, каузата на Бисмарк и се присъединяват към северните. Мобилизират се армии – във Франция хаотично, а в Германия планирано. Пруските бойни единици, подпомогнати от ефективната железница, се озовават на френската граница за броени дни в присъствието на крал Вилхелм и Бисмарк. Френската армия се нуждае от седмици, за да се събере, и при първите сблъсъци се представя катастрофално. Тя скоро е сразена от Фон Молтке в битката при Седан, а Наполеон пада в плен. Германците се отправят към Париж, без да срещат съпротива.

Градът е обсаден в продължение на четири месеца – от септември 1870 до януари 1871 г. Настава глад, като накрая парижани ядат котки, кучета и животни от зоопарка. Убийството на двата слона, Кастор и Полукс, предизвиква малка сензация, а месото им се харчи като топъл хляб на булевард „Осман“. То е описано от английския журналист Хенри Лабушер като „жилаво, грубо и мазно“, като не се препоръчва на английските семейства. Един популярен герой, Леон Гамбета, успява да избяга с балон и да събере армия, като дори нанася незначително поражение на пруските сили.

Когато Париж най-сетне капитулира, пруските войски маршируват по неговите улици към Версай. Френското унижение е пълно, когато новата германска империя е провъзгласена в Огледалната зала на Луи XIV. На последвалите френски избори Адолф Тиер, ветеран от революциите от 1830 и 1848 г., е избран за президент и договаря окончателно споразумение с Бисмарк. То осигурява изтеглянето на пруската армия, но с цената на по-голямата част от Елзас и Лотарингия, които минават под германска власт. Франция никога не забравя тази загуба, така цинично замислена от Бисмарк. Навред се говори, че „Европа е загубила една господарка, но се е сдобила с господар“.

Договорката на Тиер е изключително непопулярна в Париж и през март 1871 г. бунтовете и недоволството водят до установяване на краткотрайна Парижка комуна. Тя е един вид завръщане към 1792 г. и химнът ѝ е по-скоро „Марсилезата“, отколкото пролетарският „Интернационал“. След два месеца комуната е потисната от силите на новото републиканско правителство с бруталност, характерна за отношението на Франция към нейните бунтовници. Към 10 000 души загиват в улични боеве и масови екзекуции. Писателят Емил Зола отбелязва, че „цивилизованите времена никога не са виждали такива ужасяващи престъпления… Звукът на стрелбата, който продължава да отеква из скръбния град, зловещо удължава кошмара“. Обявена е Трета република, но от Париж започва масово изселване към Лондон на всеки, който може да си го позволи – в това число на художниците Тисо, Писаро и Моне, последният от които ще създаде възхитителната си поредица на Уестминстърския дворец, обгърнат в лондонски смог.

Онова, което е било 16-милионна Прусия в конфедерация с около четиридесет традиционно неагресивни германски кралства и княжества, сега е 41-милионна Германия, най-голямата нация в Европа след Русия. През 1873 г. Бисмарк поставя печата си върху ново творение – Съюза на тримата императори, в който влизат Русия, Австро-Унгария и Германия. Той официално обявява нов баланс на силите в Европа, като уверява, че Германия вече е „задоволена сила“.

Бисмарк и Берлинският конгрес

Ако Бисмарк е задоволен, то същото не важи за руския цар Александър II. През 1875 г. отдавна тлеещото балканско недоволство срещу османското владичество прераства във въоръжени конфликти в Сърбия, Босна и Херцеговина и България. Априлското въстание в България през 1876 г. е жестоко потушено от турците, като в репресиите са избити около 12 000 цивилни. Европейското обществено мнение е потресено, възприемайки това като геноцид на османските турци срещу православните християни. Александър, жадуващ реабилитация след кримското фиаско, не се нуждае от втора покана. Той решава, че ще оглави кампания за общославянско освобождение от турско иго. Войната избухва през 1877 г. и в резултат руснаците изтласкват зле оборудваните турски сили от почти целия Балкански полуостров. По силата на Санстефанския мирен договор е създаден руски протекторат над голяма, нова България, обхващаща целия север на Балканите и имаща царския племенник за княз. Османската империя, широко възприемана като „болникът на Европа“, е поставена на мястото ѝ, а Русия отново достига портите на Константинопол.

Въпреки обществените симпатии към българите, Европа е също толкова против руския експанзионизъм, колкото и по време на Кримската война. Турция все още е полезен буфер срещу Русия. Дипломатическият натиск (Великобритания дори заявява, че ще обяви война, ако Константинопол бъде превзет) принуждава Русия да се съгласи на нов европейски конгрес. Той е свикан от Бисмарк в Берлин през лятото на 1878 г. с намерението да направи за Източна Европа онова, което Виенският конгрес е направил за Западна. Това трябва да е неговият миг на триумф.

Бисмарк не се интересува особено от Балканите, които според него „не си струват костите дори на един померански гренадир“. Но се интересува от Русия, чиито крила са сериозно подрязани от конгреса. Той намалява наполовина територията на Санстефанска България, подкрепя Турция и разделя Балканите между съставляващите ги народи, с независими Румъния, България, Сърбия и Черна гора. Турция си запазва Македония, но е отделена от България. Босна отива при Австро-Унгария. Берлинският конгрес е класическо европейско разчленяване, без сантименти от рода на консултации или самоопределения. Той категорично посочва къде е центърът на властта на континента – в нова Германия.

Ролята на премиера Дизраели (1868, 1874–1880) в Берлин наподобява някогашното поведение на Касълрей – предпазливо топване на британски пръст в европейската дипломация. Неговата стратегия е насочена предимно към Индия. През 1875 г. той укрепва имперската сигурност, като купува почти половината акции на Суецкия канал от Франция. Година по-късно удостоява кралица Виктория с титлата Императрица на Индия. Превръща една стая в имението си „Хюендън Манър“ в музей на Берлинския конгрес (днес отворен за посетители). Що се отнася до Балканите, Дизраели бива яростно атакуван от Гладстон зарази мекото си отношение към Турция по време на българските кланета. „Няма канибал по островите в Южните морета, чието възмущение не би кипнало и преляло“, казва той по повод позицията на Дизраели. Последният отвръща, че „от всички български ужаси, Гладстон е вероятно най-големият“. Нищо ново в областта на политическите хули и нападки.

Русия никак не е доволна. Царят описва Берлин като „коалиция на Европа срещу Русия, под ръководството на княз Бисмарк“. Тъй като съюзът с Русия е в основата на по-раншната дипломация на Бисмарк, това е обезпокоителен знак, че той вече не владее положението както някога. С възрастта Бисмарк става параноичен и съзира навсякъде леви конспирации. Твърди, че има доверие единствено на Великобритания, макар че по думите му „всяка страна, сваляща управниците си по прищявка на избирателите“ е достойна за съжаление. Само с добрата стара Австро-Унгария запазва топли отношения. Мастилото на Берлинския договор още не е изсъхнало, когато през 1879 г. подписва с нея таен договор, според който двете империи се ангажират „да си помагат взаимно с цялата си военна мощ“ в случай на нападение от Русия. Три години по-късно пактът е разширен, включвайки и Италия. Тройният съюз е повторение на Свещената Римска империя, която също отблъсква Русия. Самият Бисмарк веднъж отбелязва:

„Онова, което учим от историята, е, че никой не си взема поука от историята“.

През 80-те години Европа е свидетел на същия индустриален растеж и социални трансформации, както Великобритания век по-рано. С отварянето на пасищата в Северна и Южна Америка и Австралия цените падат. Евтино зърно и охладено месо заливат пазарите, но същевременно предизвикват селскостопанска рецесия на Стария континент. Новите богаташи вече не са земевладелци, а производители и дистрибутори, банкери и търговци. Най-драстична е промяната в обединена Германия. Добивът на въглища нараства пет пъти, а търговията по море – седем пъти за три десетилетия. Берлинското правителство стимулира промишлеността, особено в нови сектори като химикалите и електроенергията и я защитава с преференциални митнически тарифи. Навлизат съвременни технологии, градят се университети и жилищни предградия.

Бисмарк е наясно с привлекателността на социализма. Той въвежда придобивки като държавна застрахователна схема срещу болести, трудови злополуки и старост, макар и без защита срещу безработица. Това е сделка, обратната страна на която са наказателни закони за разпространение на социалистически идеи и други форми на недоволство. Германският пролетариат трябва да бъде защитен, кротък и подчинен. Благоденствието в замяна на послушание е крайъгълен камък на модерната държава.