Този текст е публикуван преди повече от 2 години

…С корони целите в натаралежени зелени вируси

Новата стихосбирка на Кирил Кадийски – поетична чувствителност или пророчество?

Поетът Кирил Кадийски. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - …С корони целите в натаралежени зелени вируси

Поетът Кирил Кадийски. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

„Взривени сънища“ е озаглавил новата си стихосбирка поетът и преводач Кирил Кадийски. Преди дни тя се появи на пазара под знака на издателство „Нов Златорог“. По думите на литературния критик и дългогодишен изследовател на творчеството на поета Светлозар Жеков, „последните работи на Кирил Кадийски ни карат да се обърнем с нови очи и към по-ранното му творчество, където са заложени въпроси, на които трябва да си отговаряме днес!”.

В края на октомври миналата година, след кратък престой във Венеция, Кадийски издаде тънка книжка със сонети, отразяващи жестоки и апокалиптично-смразяващи видения.

„…накъде отива
светът?… Край звездния Канале Гранде
земята е безмислено-щастлива
на дървени гноясали нозе!”

И още…

„И идва час, когато – диво и злорадо –
дори съдбата вече не кълнеш и само гняв души те,
и само тръпнеш в падащия мрак:
дали в далечината вие се торнадо,
или Исус е тръгнал по водата пак,
да дойде сам – да изведе поне душите…”

Няколко седмици по-късно тези пророчества се превърнаха в медийни репортажи.

Това накара познавачите на творчеството на Кадийски да припомнят, че преди повече от 30 години големият руско-френски писател Ален Боске писа за него:

„Тревожната чувствителност на Кирил Кадийски е безспорно най-близка до нашата. При него потребността да посочи отново мястото на човека сред цялата планетарна заплаха е винаги жива…”.

През 2019 г., по време на Базара на поезията в Париж, където беше представена книгата на Кирил Кадийски със събрани произведения от последните десет години „Selva oscura”, издателят Жак Андре отбеляза:

„Чудовище, което сякаш изниква от мрачните дебри на нашите страхове. Но виждал ли е някой чудовище да поставя като дете толкова въпроси? Защо? Защо? – пита то. Само едно дете се осмелява така да пита Бог и хората за причината на целия този абсурд… Бог, както по всичко личи, никога не му е предоставял и най-малкия отговор. Но като всички поети Кирил Кадийски е този, който знае отговорите. Те се крият във всяко от неговите стихотворения преди самите въпроси дори”…

Представяме ви няколко творби от „Взривени сънища“.

Чумави – XXI

1.

Животът не умира, щом смъртта е жива и носа навира си
навсякъде… Живот не се откупва ни с душа продажна, ни с пари!
Спомни си: кестените – същите и в Киев, и в Париж –
с корони целите в натаралежени зелени вируси,

но вятърът ги брули и мете – докато в черната река не изтекат…
Животът жив е! Жив! Да бе петата ахилесова – да го уцелят.
Играе си на криеница със смъртта. Пак пролет е и ей го и снегът:
неземен санитар в защитно бяло целият.

Но утре някой ще си спомня ли: снежинките се сипели,
като че Господ цял във влажни дрипели
изтърсвал вън последния брашнян чувал…

А старецът – не виждал той! И вече – за да му разкаже
как хубав е светът – крещяла тишината даже.
Но той не чувал. Другаде бил вече оживял.

2.

Небето пак се извиси. И с купол
на звезден храм се мъчи да ни подслони…
Човек, поредни грехове, вини изкупил,
в калта се връща пак. И козни пак. И пак злини.

О, той отдавна – и премного! – се е осмелил!
Смъртта отново бърза – знае, че и в рая вече чакат я! –
и Дяволът галантно я крепи за лакътя,
но Рицарят къде е? Ето – пак свисти с криле Архангел Михаил,

връхлита ни! Роденото родено е, за да умре, уви!
Земята болна е, гори в поредна треска и се мята.
И тръпнем, молим се да не умира…

А може би се мъчи някой да я умъртви,
да я изхвърли – нея, безразсъдна, зла – земята:
корона вирус в белите дробове на Всемира!

3.

Пристига, чука на вратата този час: злокобен, сякаш е самият
абсурд; земята пак ще е каквато е била:
ще потекат реките към планинските била
и ще цъфтят дърветата, но преспи сняг под тях ще крият

наболата трева. И рибите ще плуват в небесата,
и птиците ще вият в океаните гнезда,
и мъртвите ще станат – да дадат на живите вода
и да ги погребат и си сменят местата.

И времето ще потече назад,
за да се спре в един не по-достоен свят,
там, откъдето почнал е потопът.

Светът нехае откъде е тръгнал и къде
е днес… Но Бог е милостив и шанс ще му даде
за трети – за последен вече! – опит.

Обезглавен сонет

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сънувах странен, страшен сън: Смъртта припряно угаси свещта
и пъхна се в леглото ми и зашептя с уста, напукана от жажда,
че няма сили вече – смърт след смърт – да ражда,
но сам животът бил виновен – тоя лекомислен стар баща.

Събудих се. Валеше. Сякаш Бог земята бършеше с парцал.
О, да! Животът вечен и непобедим наглед ни
дарява на Смъртта… Дано да е далече този ден,

когато свит, с възглавници отрупан цял –
като мамут сред ледове хилядолетни –
и мен ще ме открият, вкочанен…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах