Жесток, но труден за понасяне Мел Гибсън (16+)

Мел Гибсън обича Господ и вярва в насилието в киното. Може да се каже и че вярва в Господ и обича насилието в киното. Освен това знае как да го покаже по най-добрия (или злия) начин. Който е гледал „Страстите Христови“, „Апокалипто“ и „Смело сърце“, е наясно с тази слабост (или по-скоро сила) на големия режисьор.

Но дори и на привикналите, това, което ще видят във „Възражение по съвест“, може да им се стори прекалено. Ще им се наложи да изтърпят кървави анатомични подробности – но в този филм те са на мястото си. Не само защото историята е истинска, а истината за войната почти винаги е по-грозна от това, което обикновено ни показва киното, а и защото понякога вярата дава сила за изключителни постъпки.

Това е историята на Дезмънд Дос (Андрю Гарфийлд) – американски адвентист от Седмия ден. След тежко детство, в което едва не убива първо брат си по време на детско сбиване, а после и пияния си баща (Хюго Уийвинг) – който пък за малко не застрелва майка му – той решава, че трябва да започва да спазва десетата Божа заповед независимо от всички обстоятелства. Така се оказва единственият американски войник във Втората световна война, който се бие на фронтовата линия без оръжие, защото вярва, че дори войната да е оправдана, убиването е грешно. Дос е първият отказал се по съвест боец, отличен с медал за храброст.

Андрю Гарфийлд в образа на Дезмънд Дос – войникът без оръжие

След японското нападение над Пърл Харбър, Америка се включва във войната, а Дезмънд Дос (Андрю Гарфийлд) веднага се записва доброволец – готов да помогне на страната си във военното й усилие, но не и с оръжие в ръка.  Той иска да служи като санитар – и да спасява хора, а не да убива. Американската армия не е готова да толерира доброволци, което не желаят на убиват вражески войници, въпреки, че по конституция би трябвало да приеме религиозните им убеждения.

Първата част на филма показва сблъсъка на героя с предимно психологическото институционално и социално насилие срещу най-дълбоките му убеждения. Такива филми има много. Във втората е неговият голям сблъсък с чисто физическото насилие. В сравнение с това, което показва Гибсън, прочутият епизод с дебаркирането в Нормандия от „Спасяването на редник Райън“ напомня на приказка от „Лека нощ, деца“. Това е леко преувеличение, но войната на Гибсън наистина е доста по-дълга, брутална и натуралистична от тази на Спилбърг.

Мел Гибсън е безкомпромисен в показването на жестокостите на войната.

Всичко, разбира се, е заради вярата – Гибсън е открил идеалното оправдание да ни покаже как куршуми пробиват глави, бомби разкъсват тела, щикове разпиляват черва, а по подгизналото от кръв бойно поле се търкалят откъснати ръце, крака и глави – под прикритието на борба с насилието. Прилича малко на лозунга „Ще воюваме за мир до последна капка кръв“, но действа.

Простата логика сочи, че ако повечето американски войници бяха последвали примера на Дезмънд Дос, днес вероятно САЩ щяха да са японски протекторат, а светът щеше да е съвсем различно място. Но простата логика няма голяма роля нито във вярата, нито в живота, нито в човешката история. Ако имаше, изобщо не би трябвало да се стига до войни. Или до организирани религии.

Окинава, хребетът Хаксоу, от който санитарят Дезмънд Дос сваля 75 ранени войници

Натиквайки ни прекаленото насилие в гърлото, режисьорът успява да отврати зрителите от него толкова ефикасно, колкото много други американски режисьори ни карат да приемем същото насилие с възхищение – когато Лудия Макс или Мартин Ригс („Смъртоносно оръжие“) прострелят в главата поредния злодей. Все пак изглежда очевидно, че докато се забавлява с насилието, Гибсън има друга цел – възхвала на вярата. Но каквито и цели да е имал, Гибсън е направил много силен, труден за понасяне и вълнуващ филм, който повдига и много въпроси.

Можете да гледате „Възражение по съвест“ в програмата на „Киномания“: днес, 23 ноември, от 19 ч., в зала 1 на НДК, на 24 ноември от  18,30 ч.,в Дома на киното и на 29 ноември от 20,30 ч. в „Евро синема“.