С обич: Роалд Дал

Всички го познаваме като майстор на забавната детска проза – дал ни е „Матилда“, „Чарли и Шоколадовата фабрика“, „Вещиците“, десетки знаменити и весели герои. Възможно ли е той (а той, както се досещате, е Роалд Дал) да е преживял мрачни и трудни ученически години? Това описва в биографичната „С обич: Момчето“ Доналд Стърок – как побоите и тормозът в пансионите със строга дисциплина, през които Роалд минава в детството си, са укрепили стоицизма и нестандартното му чувство за хумор.

През целия живот на Роалд Дал (1916-1990) възходите се редуват с изпитания, документирани в над 600-те писма, които той изпраща в продължение на 40 години до майка си Софи Магдален. Първото е от 1925-а и е пълно с грешките на 9-годишния ученик, изпратен да трупа знания далеч от дома. Последното е от 1965-а, пуснато две години преди смъртта на Софи, грижливо запазила всички негови послания.

Най-интересните от тези писма са подредени хронологично в книгата „С обич: Момчето“. Пълни са със смях, нежност и фантазия, а драмите са бегло загатнати – Роалд не иска да безпокои майка си, пък и строгото възпитание не предполага да хленчи.

След като завършва гимназия в частно училище с изрядни порядки Роалд отказва да продължи в университет – предпочита свободата и приключенията. Втората световна война го заварва на служба в петролна компания в Африка, после се оказва в Ирак и на Балканите, където той се отличава като първокласен военен летец. Едва оцелява след тежка самолетна катастрофа.

Покрай последвалата дипломатическа кариера във Вашингтон и таланта си на разказвач Роалд се сближава със семейството на президента Рузвелт, с кумира си Ърнест Хемингуей и с редица холивудски звезди като Уолт Дисни, Чарли Чаплин, Марлене Дитрих, Гари Купър, Спенсър Трейси. Дори се жени за красавица от тези среди –  актрисата Патриша Нийл, бъдеща носителка на Оскар.

Късметът не е непрекъснато на негова страна, разказва в книгата си Стърок, но пък Роалд винаги е готов да си отвоюва щастието обратно: и когато такси блъска количката с 4-месечния му син, и когато жена му получава инсулт, бременна с петото им дете. С грижите си Роалд връща към живота и двамата, без да губи присъствие на духа нито за миг.

Предлагаме ви откъс от „С обич: Момчето“.

 „..Роалд и Пат /актрисата Патриша Нийл/се женят в Ню Йорк през лятото на 1953-та. Прекарват медения си месец в Европа; накрая пристигат в Англия и за няколко седмици отсядат в Уистария котидж при Софи Магдален. През есента се връщат в Америка. Следващата година Роалд решава да се върне в Англия и купува имот близо до майка си, по-късно го преименува на „Джипси хауз“. Софи Магдален му помага да купи имението. То ще бъде дом на сина й до края на живота му.

Първото дете на Роалд – Оливия – се ражда през 1955-а и през тази година той снове между Бъкингамшир и САЩ. Обикновено семейството прекарва пролетта и лятото в Грейт Мисъндън, а през есента се връща в Ню Йорк, където Пат често работи. Втората им дъщеря Теса се ражда през 1957 година, а синът им Тео – през 1960-а. Бащинството поощрява желанието на Роалд да пише за млади читатели и през 1959 година в САЩ е публикувана първата му детска книга – „Джеймс и гигантската праскова”.

Докато е в Америка, Роалд пише редовно на майка си, която в негово отсъствие поддържа градината на „Джипси хауз“ и организира необходимите ремонти и обновления. Дори след едно тежко падане, което я приковава в инвалидна количка и я принуждава да се премести при дъщеря си Елсе и семейството й, Софи Магдален винаги е насреща за съвети и напътствия.

През декември 1960-а ги сполита беда. Нюйоркско такси блъсва количката с четиримесечния син на Роалд, и тя се удря в автобус. Тео получава жестоки травми по главата и едва не умира. Три години Роалд и Пат живеят в постоянно напрежение, защото тръбата, която изтегля течността от черепната кухина на сина им, непрекъснато блокира; в резултат главата му се подува, а това причинява слепота, гърчове и риск от мозъчно увреждане. През първите девет месеца след злополуката уредът спира да работи седем пъти и винаги след това се налага тежка операция под пълна упойка.

Роалд решава да изобрети по-ефективна система, която да не блокира толкова често, и се обръща за помощ към неврохирурга на сина си – Кенет Тил, както и към конструктора на самолети Стенли Уейд. Клапата Дал-Уейд-Тил, създадена с общи усилия, е внедрена в педиатрията и е използвана при 3000 деца по цял свят преди въвеждането на по-усъвършенстван уред. Софи Магдален също участва в първите етапи на разработването й.

 

16 февруари 1961                         Ню Йорк

 

Мила мамо,

Тръбата на Тео блокира отново и тази сутрин в осем го заведохме в болницата. Зрението му се влоши, но не го изгуби съвсем.

Току-що приключи операцията – клапата в сърцето му е отказала, в тръбата е влязла кръв и я е блокирала. Сложиха нова тръба, но този път в плеврата – в белия дроб – а не в сърцето.

С Пат скоро ще започнем да излизаме отново. Много сме изнервени.

С обич:

Роалд

 

 

*18 февруари                         Ню Йорк

 

Мила мамо,

Видях Тео по обед днес и Пат, която приключи работа в 4 следобед, току-що ми се обади, че в момента е в болницата. (Сега е 17:30) Възстановява се добре след неприятната операция и тръбата изглежда изтегля течността както трябва. Зрението му се възвръща бавно, вижда човек от около 8 стъпки. Започва да пие мляко и го задържа; сравнително бодър е. Накратко – всичко се развива добре, доколкото е възможно.

Мнението ми за тръбите, които използват тук, не е високо, особено за клапата в долния край, която трябва да се отваря при воден стълб 40-80 мм. Тази клапа не е нищо повече от цепнатина в пластмасова тръба. Произвежда се в малка лаборатория в Пасадена, Калифорния, и се нарича клапанов катетър на Пуденц-Хайер. Има ли нещо по-добро в Англия, което не блокира и не се задръства? Помоли Елен да попита Уайли, ако има възможност. Не знам как Кайл почти не среща проблеми. Всички тук имат блокажи през цялото време. Каква клапа слагат в Англия в а) сърцето, и най-важното б) плеврата? Пациентите на Уайли имат ли често блокажи?

Преди две седмици си счупих глезена в снега и забравих да ти кажа. Отидох на познато място, направиха ми рентгенова снимка за пет долара и докторът ми обясни какво вижда. Искаха да ме закарат в болница и да гипсират проклетото нещо, но отказах. В момента се възстановява, но дванайсет дни болеше адски, когато стъпвах.

Благодари на Аста за писмото й, пристигна днес. Всички други тук са добре.

С обич:

Роалд

 

Произшествието с Тео затвърждава мнението на Роалд, че Ню Йорк не е подходящо място да отглеждаш деца и оттогава „Грейт Мисъндън“ става постоянна база на семейството му. В овощната градина в дъното на двора той построява писателска хижа, където се усамотява, и тъкмо  започва да пише нов роман, когато през 1962 година го сполита най-тежкото злощастие в живота му. Дъщеря му Оливия умира неочаквано след усложнение от морбили, едва седемгодишна. Софи Магдален е преживяла същото преди четирийсет години, но не може да му помогне. От пристройката си в дома на Елсе – на десет минути път с кола от неговата къща – тя го утешава, доколкото е възможно. Но е необходимо много време, за да може тази рана да започне да заздравява.

1964-а е по-щастлива за Роалд. Тогава се ражда дъщеря му Офелия, публикуват втората му книга за деца – „Чарли и шоколадовата фабрика”, а Пат печели „Оскар” за най-добра актриса за ролята си в „Хъд”. През февруари следващата година обаче семейството преживява трето ужасно бедствие. Бременна в третия месец с петото им дете, Пат получава тежък инсулт в Лос Анджелис, докато се снима в последния филм на Джон Форд – „Седем жени”. Три седмици тя е в кома. На 20 февруари „Лос Анджелис Хералд Екзаминър” съобщава, че „има малка надежда” да се възстанови. Два дни по-късно „Върайъти” отпечатва статия, озаглавена „Актрисата Патриша Нийл умира на 39”.

Пат обаче е борец, не се дава на смъртта. На 10 март, близо три седмици след кръвоизлива, които едва не я убива, тя започва да идва в съзнание. Лекарите са предупредили Роалд, че ако излезе от комата, Пат най-вероятно ще бъде прикована на легло до края на живота си, но той е решен да направи всичко възможно да я излекува. Неговата новаторска интензивна терапия дава удивителни резултати – след три години Пат се връща на работа и дори е номинирана за „Оскар”. Бебето й – Люси, се ражда здраво през лятото на 1965 година.

През ранния период от възстановяването й Роалд пише редовно на Софи Магдален и информира осемдесетгодишната си майка за състоянието на Пат с обичайната си прямота и липса на сантименталност.

Детският порив да „подслажда” злополучията и да я предпазва от лошите новини е прераснала в разбиране, че винаги може да разчита на нея за трезв съвет и помощ. Майката и синът са замесени от едно и също тесто и споделят еднакъв практичен подход към живота. Това е последната криза, която ще преодолеят заедно…“