С влак през Индия е прелест… Гарите са апокалипсис

От няколко дни насам всички приятели на Виолета Станичич във фейсбук пътуват из Индия. След няколко бързи шока в Делхи, сега тя е в светите земи на Кришна, Шива, Вишну, Брахма, Агни…, край Ганг и храмовете, на пръв поглед прескочени от западната цивилизация. Пътуванията на Виолета са като скок в пространството, сега и за нас. С разрешението на Станичич вземаме някои от бележките й, публикувани в социалната мрежа.

Първият разказ бе от Ришикеш, познат на западната попкултура от знаменитото пребиваване там на Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж Харисън и Ринго Стар през 60-те години. Дни по-късно Виолета ни посвети в йогата – такава, каквато я практикуват по местата, където е възникнало това учение за тялото и душата. Днес се пригответе за стълпотворение от хора, цветове и аромати, ще пътуваме с влак…

Отваряте картата на света. Оглеждате се за Хималаите. Намирате подножието й там, където минава река Ганг, забождате пръст в градчето Ришикеш, щата Утараканд и се ориентирате къде съм запиляна сега. Да, в свещеното градче, чието име означава Богът на чувствата или Бог Вишну.

Пътуването с влака беше… отрезвяващо. Влакът всъщност е прелест, когато си психически подготвен, а аз бях. Освен това пътувах някаква висока класа (при цялата невъзможност да се намерят билети, защото Индия се мести напред-назад с влак така, че билетите се пускат и свършват 60 дни напред, истина ви казвам). Та високата класа означаваше седалка в общ вагон с още 100-тина човека, поносима чистота, дънещ климатик и да, постоянна миризма на урина.

Но пак казвам, влакът е прелест. Гарите са чудото. И в Делхи, и по пътя, а и на „пристигащата“ гара Харидуар имаше такива гледки… – хора, семейства, деца – като оживели илюстрации на Апокалипсиса. Стоят, лежат, спят на земята, независимо от праха и мръсотията. Явно принудата да нощуваш на открито или да чакаш с дни влак е приета за част от човешката карма тук. Признавам, че толкова бях потресена и шокирана (пък и е пусто, а аз съм съвсем сама), че не намерих сили и храброст да си вадя апаратурата и да снимам. Прекалено светла, сама, открояваща се чужденка се оказах.

По пътя беше осеяно с гета край гарата, деца и възрастни, които правеха какво ли не. В смисъл, да ходиш по нужда пред внимателните погледи на хиляди преминаващи пътници, съзерцаващи от прозорците (употребявам тази дума, защото се виждаше изключително добре), не предизвиква никаква нервна реакция (или смях). Друг свят, друга цивилизация, може би и друга епоха, в това се оказах днес.

После с едно каубойско такси още час и половина до Ришикеш, по между… не знам какви, междувековни пътища. Всяка минута беше игра на руска рулетка, просто чакаш примирено да видиш дали този път ще се ударите челно с насрещния луд, защото така карат в Индия. Нормален шофьор няма. Но те не знаят, че друго е възможно и съществува.

А, появиха се и кравите по пътищата. Само на тях се забавя и учтиво се малтретират с клаксон. Даже няма полза да пищиш, явно е просто съдба дали ще стигнеш донякъде.

Всичко е много интензивно, ярко, страшно, красиво, екстремно, потресаващо.

П.С. Бях обещала да сравня индийските и българските железници. Индийският влак закъсня с 30 минути, съвсем накрая се заседя. Вътре има контакт за зареждачки до всяка седалка. А извън общата нечистотия, характерна за тази цивилизация, минаваха хиляди „оторизирани“ продавачи на чай, супа и всякакви храни. Е, после един служител се върна с кофа и ръчно събираше боклуците и опаковките. Няколко пъти!

***

(Няколко дни по-късно…)

Пристигнах здрава и читава в Агра след пътуване със скутер, такси, влак, рикша, отново влак и отново такси.

Сутринта се вдигнах в 3,30 (то навик ми стана, не мога да спя след 4). С едно скутерче ме отведоха през града и моста, че нощем такситата не минавали от нашата страна, много диви животни излизали по пътищата – от маймуни до слонове.

Скутерчето ме наведе на мисълта, че това е един много приятен начин за пътуване в Индия, трябва да се пробва някога. Таксито поне два пъти се удари челно в автобус и камион, но оцеляхме.

Апропо, като едно про, което сякаш 100 пъти е пристигало в Делхи, на гарата излязох сама, смело си хванах „тук-тук“, т.е. рикша, че имах три часа престой. Чак нахитрях. Имало рикши-копърки на гарата, както зорко ме предупредиха. Ти да видиш. Сякаш не стига, че от 5 км се вижда – аз съм твърде светла и всички ми режат главата с цените от отскок. Та, наредих се на будката за предплатен транспорт, купих ваучер, спрях си рикша и друм.

Отидох с куфара да обядвам в града нещо от Южна Индия, което беше люто и странно. После пак рикша и тук направих пазарлъка на живота си. Аз викам „колко“? Той казва нещо с hundred, ама аз не разбирам колко стотин иска – едно или две. Пак питам „колко?“, той пак нещо, аз искрено не чувам и авторитетно натъртвам „колко?“. Той казва „40“. Т.е. досега всичките са ми вземали тройно.

Но пък от друга страна на гарата един мъж-доброволец ме заведе до вагона и влака. Вътре други доброволци (от армията) ми даваха указания за гарите… Верно, русо гладно няма, образно казано. Даже във възрастовата група „невидими“ в други географски ширини.

Сега пускам серия брутални снимки от гарите, както и нови снимки от първа и втора класа на влака. Не е за разказване, трябва да се види. Но като си мобилизиран и знаеш какво предстои, въобще не е толкова страшно.

Във влака си беше съвсем ОК, беше със седалки-легла и климатик, от който настинах.

Новото ми откритие е какъв е най-големият страх на индиеца, като се качи на влак. Ужасяват се да не умрат от глад. Поради което всеки вади торби, кутии, дисаги и яде без спиране. През цялото време, с някои незначителни почивки.

Отделно, докато влакът още не е спрял, се мятат продавачи с табли храна – солено, пържено, сладко, чай…, сакън да не остане някой неомазан до ушите с храна. Ядат ориз с пръсти, топят чапати (хляб) и едни палачинки в сосове, после десерти тъпчат. Покъртителна работа. Национален спорт направо. Дисциплина „надяждане във влака“.

Предупредени сте!

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.