Съблазнени от феминизма

– Баща ми каза, че аз не мога да стана инженер, защото това е „мъжка професия“. Какво мога да направя, за да променя това?
– Стани инженер.

Цитирам кратък tweet разговор между едно момиче, фен на Ема Уотсън (актрисата, изиграла Хърмаяни във филмите за Хари Потър) и самата Ема, която е известна с активната си гражданска позиция в защита на правата на жените. А го цитирам, защото в него се съдържа най-ефективното и смислено оръжие на феминизма – да БЪДЕШ това, за което се бориш. Да действаш, вместо просто да говориш. Да си пример, а не рупор.

Не отварям за пореден път темата за джендър несправедливостта просто така. В общество, в което табутата често са маскирани като уважение към традициите, сляпото следване на обичаите се възприема като индулгенция за патриотизъм, а патриотизмът се изражда в национализъм, пренебрегвайки човека в името на „народа“, феминизъм е мръсна дума. Мръсна е, защото в тихата балканска патриархалност жената има „послушна“ позиция. От една страна, тя носи своята безапелационна обреченост на семейството, наследена от Изтока и исляма. От друга, в годините на социализма тя прибави към своя образ на Майка и този на Труженичка. С това гражданските й права не се увеличиха – просто към изконната й функция на жена-утроба, жена-домакиня и жена-придатък на мъжа, се прибави и тази на жена-работник с всичките последствия от това. На практика това означаваше, че преизпълнението на петилетката (тази висша икономическа категория за социализма) по никакъв начин не отменя присъщите й „по женска природа“ домашни задължения, включително например и това вечер да донася чехлите на уморения от неговата си петилетка съпруг.

В годините след промените на демократичния западен повей не му достигна мощ да отвее традиционното разбиране за ролята на жената по нашите земи – то все още твърде удобно се къташе в традиционния български домашен кодекс. А и у нас движенията на феминистките от 60-те и 70-те години на двайсети век си останаха представяни изключително едностранчиво – в удобния за социализма образ на „експлоатираната от капитализма жена“, каквато по определение във ведрата обществена канава на градящия се комунизъм просто няма. Тук жените си имаха работа, здраво семейство и осмомартенски банкет. Те нямаха сексуални претенции, защото бяха майки и другарки – и като такива „осъществяваха полов акт“, за да създадат поколение, не за да имат оргазми. Те имаха право на аборт, но само след като специална комисия го разреши, така че в този смисъл дори собствените им тела не им принадлежаха напълно. Рядко заемаха твърде високи ръководни длъжности. Но пък пък имаха своите работни позиции „като за жени“ – с по-кратко работно време или в по-феминизирани сектори като това на образованието например.

Очаквахме, че след промяната на политическото статукво с цялата му фалшивост ще си отиде и този лицемерен образ на българската жена. В последните години обаче видяхме друго – необразованото и съответно немислещо българско население обвини именно демокрацията за всичките си социални неволи (защото така и не разбра, че за демокрацията се воюва непрекъснато и тя не е даденост), като категорично взе да отрича почти всяка демократична претенция на която и да е общност: на гей хората – за толерантност, на малцинствата – за признание, на бежанците – за подслон. И на жените – за равноправие. Ето така днес, в двадесет и първи век, във времето, когато хората се опитват да променят своето ДНК, могат да се клонират, половете отдавна не са само познатите два, а свободната мисъл и себеопределяне на човека се приемат за висша ценност, у нас се обиждаме на „върла феминистка“. И да, няма да спра да повтарям, че под „върла“ деветдесет процента от мъжете и жените у нас разбират отчаяна от самота и липса на секс грозна жена, която иска да седне на мястото на шефа си, готова е да гори публично сутиени и мечтае окосмението на краката и под носа да се превърнат в норма и за „нежния пол“.

Не вярвах, че проблемът с неразбирането на същността на феминизма може да е толкова съществен и дълбоко вкостенен в българския манталитет. Но един необясним от гледна точка на журналистиката текст на колежката Лиана Панделиева (публикуван в сайта Glasove), възхваляващ Дубай по принцип и живота на мюсюлманката в частност, ме убеди, че проблемът на жените у нас е много повече у самите жени, отколкото у мъжете или институциите. Няма да правя анализ на онова похвално слово за покорната „женска“ – някак ми е обидно дори да влизам в диалог с позиция, според която мерило за семейно уважение може да е количеството злато, което се дава на булката (в ислямските държави, видиш ли, около 5 кг, пък на Запад – по едно мижаво годежно пръстенче), или легитимния домашен бой там срещу нелегитимния тук. Изводът обаче е плашещ: щом като обществено познати жени, с ясно заявявана гражданска позиция и активност поставят себе си и себеподобните си в подобна обидна и дискриминираща роля, как изобщо да изясняваме, мотивираме и подкрепяме идеите на феминизма?! Как да убеждаваме жената, че е самостойно човешко същество, което има право на всичко онова, на което се радва човешкото същество от мъжки пол, след като тя самата доброволно се поставя в зависимост от него?! И откъде да започнем разговора за правата на жените, на мъжете и равенството между човеците, ако срещу себе си имаме отпора на златотърсачките, за които висша ценност е да си намерят спонсор, „татенце“ или мутра, които да ги подсигуряват финансово. Без значение, че това може да им струва сексуален тормоз, физическо и психическо насилие или изобщо цялото унижение на света.

Проблемът на феминизма у нас е проблем най-вече на жените. Днес, когато това обществено течение вече не е само отпор срещу институциите, законите и бизнеса, а е въпрос на мироглед и възпитание, в България жените се ужасяват да се нарекат феминистки. При това не, защото са наясно с целите на това движение и то не им харесва – обратното – изобщо не са наясно.

Една от най-големите заблуди по отношение на феминизма у нас е, че той цели да отнеме някакви права от мъжете и да ги даде на жените, като заедно с това „въдвори“ мъжете в някои, считани за „природни“ женски задължения. Един вид, жената става космонавт, пък мъжът нанизва престилката около кръста си и слага зимнина. Не, не е това целта. Според идеите на феминизма тази конфигурация трябва да бъде възможна, ако и двамата партньори съзнателно и в правото си са взели това решение. Точка. Не става дума за преразпределяне на права и задължения, а за равното споделяне на тези права и задължения. И за избора да решаваш какво и как ще целиш или постигаш в живота си.

Сакън да не те помислят за феминистка е и страх, продиктуван от още нещо – че като се признаеш за такава, някак априори се лишаваш от желанието си да съблазняваш, от женствеността си или от сексуалните си фантазии. Тъкмо напротив! Желанието ти да бъдеш женствена, да говориш открито за сексуалните си желания, да не се срамуваш от тях или пък обратно – да не се идентифицираш с женската природа, да не практикуваш секс или изобщо да не говориш за него са твои изконни, човешки свободи. Просто защото ти не си нечия функция, а самостойно човешко същество.

Това беше причината и да избухне един от най-големите джендър скандали днес – този с американския кинопродуцент Харви Уайнщайн и десетките актриси, сценаристки, журналистки и работещи в киноиндустрията, които се осмелиха да разкажат за наглите му сексуални игрички с тях. Техните разкази провокираха и хиляди жени да говорят за сексуалното насилие в кампанията #MeToo. И както стана ясно, дори в едно уж силно демократично и грижещо се за правата на жените общество, каквото следва да е американското, жертвите проговориха твърде късно. Следователно и тях ги е било страх, нали? А ги е било страх, защото не са усещали акустика в обществото – вярвали са, че то няма да им повярва, ще ги отхвърли от кариерния им път или ще отсъди, че са си го търсели. Точно така, както с лекота отсъжда и нашето общество тук, когато става дума за насилие над жени от всякакъв тип – сексуално, психическо или физическо. Защото е факт, че и в напредничавото западно общество все още се смята (както и у нас), че разголеното деколте, тясната и къса пола или начервените устни са красноречив вопъл за секс, отправен към мъжа, а не право на жената да изглежда както си поиска. Казано накратко, тя априори се приема за ръсещо съблазън животно, а не за човешко същество, което има свободата да избира как да се вписва в обществото. Или казано по библейски, забранените ябълки на познанието жената ги раздава, пък мъжът ги хрупа…

Покрай #MeToo у нас също се активираха много жени. От скромните ми лични и непредставителни проучвания установих, че почти всяка една от нас е имала случай на сексуален тормоз. Шефът иска да се забавлява с младата си секретарка. Мениджърът обещава кариера срещу редовно фелацио. Главният редактор похотливо налита на младата репортерка пред друг известен мъж в кабинета си и приема отказа й да отвърне на примляскването му като обида към мъжката му чест. Онлайн несретник паразитира върху обществено познати жени, като ги следи и им рисува сексуалните си фантазии с тях. Един такъв се лепна за мен и дъщерите ми и, повярвайте ми, още се озъртам като гърмян заек по тъмните софийски улици, когато се прибирам у дома. А пък моите момичета трябваше отрано да разберат, че в България няма кой да ги защити, когато някакъв се самозадоволява на техен гръб. Наложи ми се просто да ги уча да бъдат жени в България – да се справят сами, когато някой ги притеснява, защото държавата е твърде незаинтересована от техните граждански достойнства. Като за капак покрай тези истории само преди два дни им се случи и още нещо – независимо една от друга и двете бяха буквално атакувани от двойка полупияни чужденци в лобито на един столичен хотел, където кротко и по момичешки са се опитвали да обядват. Непристойните подмятания на въпросните мъже са били толкова „нормални“ за екипа на хотела, че никой не си е направил труда дори да извика охраната. Значи в България е прието за нормално някакви мъже да тормозят жени на обществени места, а обществото да не реагира, защото просто няма чувствителност за това, че се случва нещо нередно.

Сега, когато една част от читателите прочетат написаното дотук, знам точно какви контрапункти ще полетят във въздуха. Първо, че жените и мъжете физически не са равни и това определя и социалното им неравенство. На това веднага отговарям с пример на американката от италиански произход Кати Каприно, феминистка, преподавател, общественик, TED говорител.

„Представете си едно училище – казва тя. – В класа има едно по-едро и мускулесто момче и едно слабичко, нисичко и хилаво. Никой няма да подложи на съмнение еднаквото им право да играят футбол, да посещават различни курсове или да участват в разни дискусии. Защо тогава, когато става дума за мъже и жени, биологичното им различие и физическата сила или слабост се превръщат в проблем?“

Ключът за това е в две думи – равенство и еднаквост. Феминизмът не се бори за еднаквост между мъжете и жените – тя физически е невъзможна, а и ненужна. Бори се за равноправие – социална привилегия на развитите общества, където хората се оценяват не по раса, вяра, пол, сексуалност, цвят или финанси, а според човешките им качества и способности.

Второ, че мъжете също могат и са обект на сексуален или друг вид тормоз. Факт, така е. Но самото изтъкване на този факт като първи аргумент срещу това да не се говори за насилието над жени е сексистко действие. Малко като шопското „не е важно на мене да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле“. Феминизмът не отрича съществуването на насилие над мъже – неговата задача е да порицае насилието изобщо. Пък ангажираността му към женската онеправданост е по-силна по простата причина, че процентно жените са много повече и по-често малтретирани от мъжете.

Трето, особено важно е да се осъзнае, че феминизмът не се занимава с това да въведем нови правила за жените, а да ги лишим от задължителни правила по принцип. Дотолкова, доколкото е граждански, а не полово приемливо. Понятието „свободен избор“ е ключово тук – никой не иска да накараме мюсюлманките да ходят с къси панталонки или пък светските жени да не показват гърдите си. Това, за което се бори феминизмът, е свободната воля да избереш своя път такъв, какъвто ти харесва, не какъвто ти го насажда обкръжението, семейството, обществото, религията. Изборът да бъдеш домакиня, кариеристка, проститутка, майка, лесбийка или каквото и да е друго трябва да е твой, личен, осъзнат. И след като те прави щастлива и ти носи смисъл, никой не може и не бива да ти го отнема.

Затова и най-добрият отпор на мъжкото съмнение, че можеш да станеш инженерка, е един – просто ставаш инженерка.

Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“