Найден Тодоров и Камий Тома

Съединението – краткото време, когато българите ковяха сами съдбата си

„Ако от пловдивската революция остане само една печалба — заминаването на руските офицери, — и то ще бъде достатъчно”

Пиетро Монтани, „Посрещането на княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г. на площад „Джумаята“ - Съединението – краткото време, когато българите ковяха сами съдбата си

Пиетро Монтани, „Посрещането на княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г. на площад „Джумаята“

Едно от най-великите събития в българската история – Съединението на България на 6 септември 1885 г. – е станало факт не защото сме получили помощ отвън, а защото българите от двете страни на изкуствената граница, наложена от Берлинския конгрес, са взели инициативата в ръцете си, пренебрегнали са дипломатическите интриги на Великите сили, отхвърлили са опеката на Русия и са започнали да коват бъдещето си.

Този факт е несъмнен и се подчертава от всички летописци на Съединението – Захарий Стоянов, Стефан Стамболов и мнозина други. Най-подробен в спомените и тълкуванията си е Симеон Радев. В том първи от „Строители на съвременна България“ той описва целия исторически процес, довел до Съединението, разказва за реакциите на Великите сили и за противоречивото и имперски дистанцирано поведение на Русия, която – ожесточена срещу българския княз – саботира ентусиазма и инициативата на българите.

В писмото на руския император, цитирано от Симеон Радев, се казва:

„Не одобрявам постъпката, която направихте, без да ни предупредите, с което Ме поставихте в затруднително, а може би и безизходно положение. За разединяване вече не може да става и дума, но как и в каква форма ще се случи съединението, това е въпрос, който тепърва ще се решава. Вашата необмислена постъпка вдигна на крака всички племена от Балканския полуостров, особено сърбите“.

Предлагаме ви част от глава ІV от том І на „Строители на съвременна България“.

Съединението и Русия

На 6-и септември княз Александър бе в летния си дворец в Сандрово, при Варна, когато получи от Пловдив следната депеша:

„Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше височество. Правителството съборено. Живейте! Ваши верни поданици.

Временното правителство“

Князът не очакваше тъй скоро революцията, но той немá нито минута за колебание. Той бе млад и обичаше славата, а делото бе народно. Имаше ли надежда то да успее? Във всеки случай то бе единственият останал шанс за него да спаси престола си. В същия час той отговори, че тръгва за Търново, отгдето ще изпрати официален акт за Съединението, и че моли привременното правителство да запази реда и тишината в Румелия, докато той пристигне в Пловдив.

„Бог да е с нас!“ — свършваше телеграмата.

Едва-що бе изпратен отговорът в Пловдив, по телеграфа се обадиха от София министрите Цанов, Радославов и Кантакузин, събрани в станцията. Те питаха княза:

„Известието за революцията се разпространи в страната. Каква линия на поведение ни предоставя Ваше височество? Можем да очакваме да ни питат всяко минута от Пловдив; какво ще бъде нашето поведение и ще можем ли да им помогнем? Г-н Каравелов се намира в Търново, на телеграфния апарат. Чакаме заповеди на телеграфната станция“.

За министрите в княжеството революцията бе една голяма изненада. Без съмнение, те знаеха, че в Румелия се води агитация за съединението; някои от тях навярно бяха слушали и за нейния комитет в Пловдив, тъй като Илия Куртев не бе могъл да не се похвали на либералите в София, с които постоянно дружеше, че се готвят големи събития; но никой не предполагаше, че тия събития ще се разразят тъй скоро.

Най-изненадан от всички бе Каравелов. Наистина, във Варна князът му бе съобщил за мисията на гостите, които тъй безцеремонно го бяха посетили в Шуменския лагер, но Каравелов бе възразил, че една революция в Пловдив би била в тоя момент едно безмерно нещастие за България. Той помоли княза да се не ангажира в нищо и да замине незабавно за Търново, за да помоли г. Стамболова да иде в Румелия, та да убеди деятелите да не правят нищо, защото страната би се изложила на опасност. Пътувайки за Търново в един файтон със Ст. Заимова, тогава шуменски окръжен управител, Каравелов му разправял с много ядосан език, че агитаторите за Съединението били пройдохи и че самото им дело било вагабонтско. Между другите причини, които той давал за неблаговременността на една революция, било бюджетното състояние на България: „Трябва преди всичко да ми оставят време да оправя финансите“ — заключавал той. Но пристигайки в Търново, той узнал, че Съединението е вече прогласено: дюкяните са затворени, камбаните бият: една хилядна тълпа го среща по пътя с виковете: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!“. Каравелов се качва тогава в правителствения дом и държи оттам на многолюдието една импровизирана реч, която свършвала с думите:

„Тая година в Тракия, догодина в Македония!“.

Наистина, пред стихийния ентусиазъм, който люлееше стария престолен град и който не можеше да не е залюлял и цялата страна, Каравелов разбра мигновено, че всяко противостоение от негова страна би било не само безполезно, но и престъпно.

„Негодуванието, което щеше да пламне от Варна до Цариброд и от Дунава до Балкана — пишеше по-късно той — щеше да събори и княз, и министрите, и тогаз, при анархията в Румелия, щеше да настане анархия и в самата България.“

Щом се свърши манифестацията, Каравелов се затече в телеграфната станция да пита в София какво е станало в Румелия. Цанов му разправи накратко главните моменти на революцията, като добави, че румелийската войска се мобилизира и ще се съсредоточи в Ямбол, Бургас и Търново-Сеймен.

„Веднъж фактът станал — отговори Каравелов, — трябва да се вземат всички мерки, за да се спаси положението на братската страна.“

След това Каравелов почна да говори по телеграфа с княза.

„Моето мнение е — заявяваше князът, — че не мога да не приема Съединението. Предлагам да дам немедлена заповед да се мобилизира войската, да тръгна с вас наедно за Пловдив и да се вземе в ръце управлението на страната.“

Следвайки една щастлива мисъл, която упражни върху отношенията с Турция много благотворно влияние, княз Александър поиска съгласието на Каравелова да отправи от Пловдив един циркуляр до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция. Каравелов одобри тоя план. Освен това двамата решиха да се мобилизира войската в княжеството и да се свика Народното събрание на извънредна сесия за 10 септември. Същият час князът тръгна за Търново през Русчук. Преди да напусне Варна, той изпрати една телеграма до руския цар, молейки го да даде на българския народ своята мощна подкрепа.

Какво поведение щеше да държи Русия? Това бе въпросът, който с голямо безпокойство си задаваха всички в България, от министрите до последния гражданин. Руският агент в София Кояндер нямаше никакви инструкции. На основание на тоя принцип на дипломацията, според който всичко, което не е позволено изрично, е забранено, той се опита на своя отговорност да въздържи княза от всяка намеса в революцията, дорде се получи някакво известие от Петербург. Той посети Цанова и му заяви, че преминаването в Румелия даже на един войник може да даде повод на турците да навлязат и те с войската си и да лишат Европа от възможността да действува в Цариград по примирителен начин. Съветите на Кояндера не бидоха обаче последвани и военният министър получи заповед да почне мобилизация.

Положението на Кантакузина бе още по-трудно от онова на Кояндера. Като министър на княз Александра той трябваше да изпълнява неговите заповеди, но като руски генерал можеше ли той да вземе участие в едно революционно дело, насочено срещу договорите? При отсъствието на инструкции той реши да изпълни своя дълг като военен министър на България. По искането на княза той предписа на втория конни полк от Шумен да тръгне веднага за Търново, а оттам с усилен ход да замине за Пловдив. Пет пехотни полка, един артилерийски полк, един кавалерийски полк получиха също заповед да минат границата. В кавалерийския полк имаше четирима руски офицери. Кояндер, боейки се да не би тяхното присъствие да компрометира руската дипломация пред Портата и пред Европа, направи един последен опит да спре княжеските войски от едно навлизане в Румелия; с тая цел той отиде лично в телеграфната станция, гдето завари министрите, и в тяхно присъствие настоя пред княза да не бърза със своите решения. Князът отговори, че неговите решения са безвъзвратни, и Кояндер напусна станцията, крайно раздразнен от своя неуспех.

Докато министрите се съвещаваха в телеграфната станция, прехвърляйки през ум разните трудности на положението, столицата ликуваше. Новината за Съединението биде разпространена от една притурка на Д. Петкова, която свършваше с тоя позив:

„Княже! От тебе искаме ний сега да дадеш заповед на войската да тръгне за румелийските граници. Ти трябва да покажеш сега, че си достоен господар на нашето общо отечество. Честта и бъдещето на България викат към тебе днес“.

Скоро след това се пръсна една покана за митинг, подписана от П. Р. Славейков, Т. Иванчов, К. Кушлев, Авр. Горанов, Д. Ножаров и Д. Петков. Митингът стана на Александровския площад, пред двореца. Народът идеше с песни и знамена и се вълнуваше като море. На едно знаме от едната страна бе написано: „Да живее Съединението!“. А от другата страна — един разярен лъв, грубо изписан, тъпчеше с краката си един полумесец. Митингът се откри от дядо Славейков, бурно приветствуван от многолюдието; сетне говориха и неколцина либерали: Т. Иванчов, Кушлев, Соколов, Саранов. В митинга взеха участие и консерваторите.

(…)

От водителите на Цанковата партия никой не се вести на митинга. Разнесе се по града мълва, че те не одобрявали Съединението, защото то станало без съгласието на Русия. Тая им враждебност спрямо едно народно дело, мечтано от години, сбъднато като по чудо, предизвика у либералите голямо ожесточение. Когато на 7-и заранта д-р Данев и Франгя тръгнаха за Румелия, Ив. Славейков предизвика временното правителство да ги следи, а от Ихтиман Ризов телеграфира на З. Стоянова да даде заповед за тяхното арестуване. Те бидоха действително арестувани и от Пазарджик върнати обратно в София.

В общата радост на страната тия дисхармонични ноти заглъхваха. Княжеството преживяваше наистина дни на несвестен възторг. Целият народ бе обхванат от тая странна екзалтация, която прилича на ярост и която е опиянението на суровите раси. От всички градове се изпращаха до Захарий Стоянов в Пловдив и до временното правителство насърчителни телеграми. А към княз Александра се издигаше от цяла България един вик на национално обожаване. Князът тръгна от Варна на 6-и привечер. Едно голямо множество се бе стекло да го съпроводи. Гарата бе накичена със зеленина и илюминирана. Когато тренът потегли, князът излезе на един прозорец, свали фуражката си и започна да се кръсти. Той се кръсти мълчаливо и бавно, дордето тренът се отдалечи съвсем; тълпата, заразена от това религиозно тържествено настроение, пълнеше вечерния здрач с френетически викове.

Князът мина през Русчук и на 8-и стигна в Търново, гдето го чакаха Каравелов и Стамболов. Тук той прие К. Калчева и д-р Янкулова, пратени от временното правителство като депутация. В Търново Стамболов съчини княжеската прокламация към българския народ, главният пасаж на която бе:

„Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането историческата му задача, аз признавам съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България“.

Княз Александър стъпи в Румелия, придружен само от двама адютанти, от един стражар и от денщика си Димитри. В Калофер го чакаше конвоят му, който се присъедини към него. Стройните гвардейци будеха със своята гиздава униформа голямо и радостно любопитство у румелийското население. Но погледите бяха главно насочени към княз Александра, необикновено красив, с тая екзалтирана красота, която дава рискът.

(…)

И от София дружини се отправиха към турската граница. Скоро князът отиде да ги инспектира лично. Той бе придружен от Чичагова. Те се завърнаха след два дена, очаровани от бодрия вид и от въодушевлението на войската. Князът развиваше трескава деятелност; от зори той бе в движение: посрещаше войските, изпращаше ги, правеше смотри, държеше речи, пленявайки войниците със своята царствена осанка и със солдашката интимност на своите обръщения. Особено старание полагаше той да привлече симпатиите на турското население. В самия ден на пристигането си, след като присъствува на молебена в катедралната църква, той се отправи веднага към джамията, гдето по негово искане се четоха молитви за султана. Народ владелчески, надарен със силно чутие за великодушието, турците останаха трогнати от тая рицарска постъпка на княза. Те му заявиха единодушно, че са готови да мрат за неговата особа.

Положението се подобряваше значително, когато от Петербург дойде нечаяно едно потресающе известие: една заповед на генерал Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на военен министър и отзоваваше руските офицери, служещи в княжеството и в Румелия. Княз Александър остана зашеметен от тоя удар. За него това значеше не само една тежка присъда на руския цар върху революцията, но и грамадно намаление на шансовете за младата българска войска да може да защити страната. С тая бързина на решенията, която отличаваше неговия характер и в която имаше една странна смес от униние и безкористност, княз Александър написа веднага до царя следната депеша:

„Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше Величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвувам своята корона за благото на българския народ. Моля само Ваше величество да покровителствува съединението на двете Българии, съединение, което е било приготвено и прогласено без мое знание и против моята воля“.

Головин занесе тази депеша на Игелстрома, за да я препрати с шифър в Копенхаген. Игелстром отначало отказа, но Головин го заплаши, че ще отиде в английското консулство, за да я предаде чрез него; тогава той се съгласи. Отговорът дойде чрез Гирса. Той бе много неопределен. От него се разбираше само, че Русия хвърля лично върху княза отговорността за движението, начело на което се бе поставил.

(…)

Мярката на руското правителство, вместо да обезсърчи българските офицери, им донесе даже една радост, която те едвам скриваха. В болшинството си те не обичаха русите и с мъка понасяха тяхното настойничество. Освен това руските офицери бяха една пречка за напредването на младите българи. Едно впечатление на задоволство възбуди заповедта от Петербург и в русофобските елементи. В първия брой на „Самозащита“, почнат в Пловдив на 10 септември, Ризов пишеше, че ако от пловдивската революция остане само една печалба — заминаването на руските офицери, — и то ще бъде достатъчно. Тоя единствен брой биде конфискуван от полицията. В София полицията осуети също и една враждебна манифестация, която Д. Петков се опита да устрои пред руското консулство и пред дома на Кантакузина. Правителството, дълбоко смутено от заповедта на императора, бояще се от нови репресалии, потушаваше немилостиво всичко, което можеше да мине за предизвикателство спрямо Русия. Същото тревожно настроение владееше и между депутатите, които се събраха в София на извънредна сесия.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах