Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Съединението. Народът е решен с кръвта си да защитава свършения факт

Откъс от „Строителите на съвременна България“, глава V „Съединението и Великите сили“

Рядка пощенска картичка, изобразяваща възторга на народа в Пловдив след провъзгласяване на Съединението и тържествения марш на доброволци от всички краища на страната, събрали се да защитят своето дело. Илюстрация: НИМ - Съединението. Народът е решен с кръвта си да защитава свършения факт

Рядка пощенска картичка, изобразяваща възторга на народа в Пловдив след провъзгласяване на Съединението и тържествения марш на доброволци от всички краища на страната, събрали се да защитят своето дело. Илюстрация: НИМ

Когато избухна пловдивската революция, два факта характеризираха политическото положение в Европа: крайно изострюване на англо-руските отношения и господството на Бисмарковия гений над континенталните сили.

Необикновеният човек, който създаде германското единство, бе успял да подчини на своята политика държавите, които имаха най-много основания да му бъдат враждебни: Австрия и Франция, които той бе победил едно по друго; Русия, унизена от него на Берлинския конгрес; Италия, против която той бе подигал тъй заплашително въпроса за светската власт на папата в Рим. На 1879 г. Бисмарк подписа с Андраши в Гщайн съюза между Австрия и Германия. На 1883 г. към тоя съюз се присъедини, тероризирана, и Италия. На 1884 г. през октомври в една среща, която Александър ІІІ има в Скерневиц (Полша) с Вилхелма І и с Франц Йосифа, се създаде между трите консервативни монархии едно подобие на Свещения съюз от 1815 г. На Берлинския конгрес граф Шувалов бе казал на Бисмарка: „Vous avez le cauchemar des coalitions“. Коалицията се бе създала, наистина, но от самия Бисмарк – и в полза на Германия.

Прелъстяването на Франция бе по-трудно, но и тук Бисмарк успя до крайните предели, до които успехът бе възможен за един гениален човек. Когато заседаваше конгресът в Берлин, той каза в един частен разговор на френския делегат Вадингтона: „Защо оставяте вие Тунизия в ръцете на варварите?“. Това бе едно голямо насърчение, от което Франция не закъсня да се възползува. Две години след това наистина тя установяваше в Тунизия едно владичество, едва прикрито под формата на протекторат. Това бе началото на една политика, която трябваше да даде на Франция една великолепна колониална империя. Но за да завърши цикъла на своите далечни завоевания, республиката имаше нужда от благосклонността на Бисмарка в Европа, поради което тя почна да се приближава около Германия.

Спрямо тая групировка на континенталните сили под високото настойничество на Бисмарка Англия се държеше уединено. Това уединение не бе обаче, както го нарекоха по-късно, великолепно, splendid.

Англия бе поради окупацията на Египет в хладни отношения с Франция и по въпросите на Централна Азия в постоянен конфликт с Русия. Либералното министерство бе направило големи усилия, за да подобри отношенията с Русия. В 1881 г. Гладстон даде заповед на английските войски да се оттеглят от Афганистан и разхлаби малко своя надзор върху руските действия в Туркестан. Възползувайки се от тая хлабавост на либералния кабинет, русите продължиха своите постепенни завоевателни нашествия. В 1884 г. наистина те влязоха в Мерв: афганците, подбудени от английската дипломация, завзеха Пенджех, разположен в една територия, спорна между Афганистан и Русия. На 18 март 1885 г. генерал Комаров бомбардира Пенджех и изпъди оттам афганците. Това известие предизвика голямо вълнение в Англия. Войната биде избягната с голяма мъка, но рискът остана и между двете държави атмосферата бе сега неприязнена.

Отношенията на Англия и Германия бяха въпреки взаимната антипатия на Бисмарка и Гладстона приятелски. Английското правителство се стараеше да ги уякчи още повече, за да има една опора в борбата си срещу Русия, и с тая цел бе заминал за Берлин лорд Розбъри, личен приятел на Бисмарковия син граф Херберта. Бисмарк обаче не бе насърчителен: той искаше да остане като арбитър над антагонизма на двете велики сили.

В такава международна обстановка избухна пловдивската революция. Дипломацията много трудно можа да се ориентира в това ненадейно събитие. Първата мисъл на агентите в София бе, че това е една руска интрига. Гръцкият агент Рангабе казваше Цанову на 6 септември:

„Очевидно русите преследват двойна цел: или да се постави княз Александър вън от договорите, като приеме поканата на румелийското правителство, или да се компрометира пред българския народ, ако откаже“.

Никой не подозираше още истинските мотиви на свършения факт. Осведомлението на Европа ставаше много бавно, защото превратът се извърши през мъртвия сезон на дипломацията. Повечето от посланиците отсъствуваха от Цариград. Гирс бе в Меран, дето не бе взел даже един секретар; други европейски министри на външните работи бяха на бани. Александър ІІІ бе в Копенхаген. Дорде да стане размяна на мисли между всичките тия фактори на европейската дипломация, трябваше да се минат няколко дена.

Първият дипломатически отзив за революцията дойде от Лондон. Мислейки, че пловдивските събития са дело на руската дипломация, на 7-и лорд Солзбъри предложи във Виена и в Берлин да се направят строги постъпки пред българското правителство за запазването на Берлинския договор. Бисмарк, който гледаше преди всичко да запази европейския концерт, на който той бе капелмайсторът, отговори, че тия постъпки ще имат някакво значение само ако са извършени целокупно от всичките Сили, подписващи тоя договор. Той прибави в своя разговор с английския посланик в Берлин, че е влязъл вече в сношения с Петербург, Виена и Цариград, понеже правителствата в тия три столици били най-вече засегнати от румелийските събития. Граф Калноки забеляза също на сър А. Паджет във Виена, че представленията пред княз Александра трябва да бъдат общоевропейски. С тая формула се предотвратяваше всяка прибързана намеса на единични Сили. Между туй истинската физиономия на станалото събитие не беше известна. Гирс уверяваше наистина, че той е бил изненадан, но при все това оставаха някои подозрения за участие на руските консули в революцията.

На 9 септември великите сили получиха от Пловдив следнята телеграфическа нота на княз Александра:

„Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт“.

Тази телеграма князът намислил още във Варна. Тя бе същевременно политична и заплашителна. Пасажът относно сюзеренната власт на султана отваряше пътя за едно разрешение, приемливо за турското честолюбие; а намекът за готовността на населението да се жертвува за защита на извършеното национално дело посочваше още отначало невъзможността да се върне прежното състояние в Румелия без насилствени мерки. Силите не отговориха на тая нота, но тя не остана без значение; една от първите грижи на Европа бе сега да употреби голямо давление в Цариград, за да се предотврати една военна намеса от страна на Турция. Във всички столици наистина палящият въпрос бе: какво ще прави Турция?

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg