Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Съизмерване с Кристо

Разгорещени спорове във Фейсбук да се гордеем ли с този световен художник, или не. Ами то е по желание, никой не кара никого насила

3 юли 2016 г. Носейки се на баржа в италианското езеро Изео, Кристо наблюдава човешкия поток върху своята инсталация „Плаващите кейове“. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Съизмерване с Кристо

3 юли 2016 г. Носейки се на баржа в италианското езеро Изео, Кристо наблюдава човешкия поток върху своята инсталация „Плаващите кейове“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Около 24 часа след смъртта на Кристо той бе пощаден от нападки в българския Фейсбук. Може би защото беше 1 юни и хората бяха умилени по повод Деня на детето, но това беше времето за скръб и почит към художника поне в моя Фейсбук „балон”. А в края на този ден се започна…

Сутринта на 2 юни 2020 реагирах така:

„Значи, в момента светът се сбогува с един голям художник. Излизат пространни статии, които обсъждат изкуството му, идеите му, красотата, която е създал и т.н. По чиста случайност този голям и световен художник се е родил в България – и българи обсъждат дали той заслужава да се гордеят с него, или не. Изумително просто, толкова е нелепо за мен :-). Ами то е по желание, си мисля, който иска, се гордее, който не иска, не се гордее. Никой никого не кара насила, нали. При всеки случай светът е по-голям от България – и аз не го забравям :-)“.

И да добавя:

– Най-големият ми срам, че съм българка, беше при „Възродителния процес“ (1984/85) и последвалата „Голяма екскурзия“ (1989). Не беше моя вината, че съм се родила такава и спрямо мен не се извършват тези нечовечности – случайност е, но я изпитвах. В самата България;

– Най-голямата ми радост, че съм българка, беше в Ню Йорк в края на 1999-а. Разглеждахме с тамошни колеги и художници изложбата „American Century 1950 – 2000“ в музея „Уитни“. И като стигнахме до работите на Кристо, всички ме погледнаха и се усмихнаха. То и аз се усмихнах, смутено, разбира се, защото нямам никаква заслуга за постиженията му и е случайност, че имаме общ произход. Обаче те ме свързваха с него – и връзката беше България.

В разгорещените спорове се смесваха две неща – неразбирането и нехаресването на изкуството му се явяваха аргументи за небългарско и поради това осъдително. Световното измерение се пропускаше в най-добрия случай, а понякога дори беше източник на омерзение. Конкретните обиди и квалификации няма да отбелязвам – не си заслужава, а и са добре познати от предишни Фейсбук-дискусии за съвременното изкуство.

На 3 юни написах този коментар:

„Да ви кажа, че аз съм „разбирач“ по професия – изкуствовед съм. Но това няма голямо значение в случая. Едва ли хората, които не разбират изкуството на Кристо, ще започнат да го разбират, ако той се явява българин според техните представи :-). За друго става дума в случая – и бих казала, че е за патриотизма, който е лично изживяване за всеки от нас, мисля. Сложно при това, нееднозначно чувство, много индивидуално според мен. Опира до това как мислиш себе си в България, в Европа, в света, сред другите хора, с които съставяш общество и общности… Затова избягвам обобщенията и клишетата, а и гордостта впрочем. Мога само да се радвам, когато хора, с които съм свързана по някакъв начин, успяват у нас и по света :-)“.

Ето този мой патриотизъм беше поставен на изпитание в тези дни. Защото още на 1 юни френският президент Макрон направи официално изявление по повод смъртта на световноизвестния творец от български произход, отбелязвайки, че творческият му път е започнал от Париж:

„Кристо носеше лудостта на величията и блясъка на гения”.

На същия този ден германският президент Франк-Валтер Щайнмайер изразява скръбта от загубата на този велик художник:

„С опаковането на Райхстага в Берлин Кристо даде на нас, германците, произведение на изкуството, което ще остане незабравимо. Като символ на Германия, отворена към света, то е запечатано в сърцата ни. Изкуството едва ли може да изглежда по-красиво и свободно”.

И на фона на тези думи нямаше институция на това ниво в България, която да реагира подобаващо – с изявление, което медиите да огласят високо и ясно за всички у нас и за света.

Поради което на 3 юни написах във Фейсбук и това:

„Три дни вече България изпуска възможността да каже: Ето тук се е родил, от тук е тръгнал този човек към световната си слава, тук е учил, ценим високо постиженията му, пазим ранните му работи като безценно свидетелство за неговия талант… И т.н. в посоката „и ний сме дали нещо на света“, но все пак придържайки се към истината. Не е толкова сложно, мисля. И не смятам, че е добре да мълчат – защото България просто се излага. С това оглушително мълчание показва цялата си културна несъстоятелност. Заявява, че е дребна и жалка, че не може и не знае как, че не може да се преодолее дори на ниво елементарно възпитание. Като черна дупка е тази наша страна – и това ме ядосва“.

Всъщност мълчанието на институциите в България лишава хората от мащаб и обща перспектива. Обрича ги да мерят голямото и световното само откъм себе си – всеки със своите пристрастия, предразсъдъци и възпитание не на последно място. Така в края на третия ден от смъртта си Кристо се оказа във Фейсбук пак „родоотстъпник” – също както беше и преди 30 години, в една друга България…

Днешната сякаш я няма.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg