Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Салман Рушди: Светът е станал толкова странен, че е невъзможно да се опише реалистично

Днес се подрива вярата на хората в истината, това позволява появата на лидери като Доналд Тръмп, казва писателят в интервю за българските читатели

Салман Рушди разговаря с Димитър Кенаров чрез онлайн връзка. - Салман Рушди: Светът е станал толкова странен, че е невъзможно да се опише реалистично

Салман Рушди разговаря с Димитър Кенаров чрез онлайн връзка.

„Беше ми трудно да пиша тази година. Казват, че била хубаво време за писателите, но на мен ми е трудно да пиша насред тази трагедия. Започвах няколко неща, изоставях ги, не ми се струваха правилни“, разказа прочутият писател Салман Рушди в онлайн разговор с Димитър Кенаров на 10 декември, в рамките на Софийския международен литературен фестивал. В продължение на час и половина Рушди говори за литература и за абсурдите в света, които въображението не може да настигне.

Рушди разказа, че още в началото на епидемията се е разболял от коронавирус, боледувал е сравнително леко в продължение на двайсетина дни, но по-страшното е не неговата болест, а това, че животът в САЩ през тези месеци е станал ужасяващ. Не само заради болестта, но и заради отношението на сегашната администрация и нежеланието да направят нищо по въпроса.

Все пак 2020 г. е донесла нещо ново за него:

„За пръв път в живота си написах пиеса, а да напишеш пиеса, когато всички театри по света са затворени, е доста глупаво решение. Изненадан съм, че ми отне толкова време да стигна до драматургията. Два пъти съм сътрудничил за поставянето на два мои романа на сцената – „Харун” и „Среднощни деца”, но за първи път пиша оригинална творба за сцената“.

Рушди е британски писател от индийски произход, който отдавна живее в емиграция – първо във Великобритания, а от 20 години в САЩ. През 1989-а иранският лидер аятолах Хомейни издава фетва със смъртна присъда и награда от няколко милиона долара за този, който убие писателя. През 2007 г. кралица Елизабет ІІ му връчва рицарско звание за заслуги в областта на литературата. Член е на Американската академия за изкуства и литература. Носител е на наградата „Букър” и на френския Орден за изкуства и литература.

Повод за разговора с Димитър Кенаров беше новият му роман „Кишот”, който ще излезе през януари 2021 г. под знака на издателство „Колибри”. Както стана ясно от разговора, това е една съвременна версия на „Дон Кихот”, пътуване през Америка в търсене на невъзможното.

„Всичко започна в две посоки, които се обединиха. Казах си, живея в Ню Йорк повече от 20 години и вече съм готов да разгърна платното – да пиша не само за моя квартал, а да погледна цялата страна, не само тези части, с които съм съгласен, не само либералните области, но и центъра на страната, където нещата са много различни. Затова започнах да пиша книга, която съдържа пътуване. Дори мислех да не е художествена, да предприема пътуване и да го опиша. Но после се отказах, реших да го измисля, не исках да се лиша от въображението си. Тогава по една случайност ме попитаха дали не бих написал нещо за Сервантес. Сетих се за Дон Кихот и си казах, че това ще ми помогне. Започнах да мисля и за други книги, съдържащи пътуване, като „Кандид” на Волтер например. Много неща се събраха на едно място. Моят Кишот и моят Санчо спряха да приличат на героите на Сервантес и станаха различни, станаха мои.”

Героят на „Кишот”, последния му роман, е възрастен амбулантен търговец, който се побърква от гледане на телевизионни риалити предавания. Влюбва се в една от звездите от екрана – Салма Р. Решава да тръгне на пътуване през Америка, за да стигне до нея. По пътя си измисля син, който се казва Санчо, петнайсет годишен. Първоначално той възниква като фантазия, но постепенно става съвсем реален.

„Риалити предаванията са аналог на рицарските романи, които чете Дон Кихот. Изгледах доста от тях и ми се отразиха зле. Става дума най-вече за риалити програми от типа „намери любовта на живота си”. Те представят любовта като състезание, а това е нелепо, прави участниците смешни. Аз исках книгата да е смешна, това ми даде идея за тона на романа. Трудно е да се пишат черни комедии.”

Според писателя светът е по-странен от въображението на писателя.

„Докато пишех тази книга, ми се струваше, че понеже светът е станал толкова особен, вече е невъзможно да се пише за него по реалистичен традиционен начин. Светът вече е сюрреалистичен. Техниките на абсурда вече са начин да се опише светът, не да се избяга от него.”

В романа има епизод, в който хората от Ню Джърси се превръщат в уродливи гиганти.

„Така отдавам почит към Йожен Йонеско и пиесата му „Носорог” – с темата за съседите, които стават чудовища. В Америка се случва нещо подобно през последните години. Разривът в обществото е толкова голям, че хората вече не могат да общуват помежду си. Живеем в свят, затрупан с неистини, налагани от медиите и политиците.”

Това развитие на днешния свят е фокусирало основните търсения на писателя.

„Оказва се, че днес измислицата е ценност в реалността. Художествената литература е за истината. Художествената измислица и лъжите са противоположни. Всеки авторитарен режим има за мишена художествената литература, защото не поддържа официализираната версия на реалността. Медиите са големият проблем на нашето време. Ние създадохме този начин на общуване – интернет, който позволява много неща, има големи ползи, но и крие големи заплахи, защото има какафония и шум, и ценните неща потъват под този поток на информация. Налага се да се борим с това, защото е заплаха за обществото. Когато човек подрива вярата на хората в истината, това е вредно за тъканта на обществото. Това позволява да се появят лидери, които смело казват „Аз съм истината, следвайте мен” и заемат мястото на истината. В САЩ сме го виждали. Това е явлението Доналд Тръмп. Той каза „Аз съм истината” и 70 млн души му повярваха. Слава богу, други 80 милиона не го направиха.”

Писателят потвърди, че романът „Кишот” е пътуване през литературата, жанровете, книгите, които са му повлияли. Сред тях са „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг, „Лолита” на Набоков и „Пинокио” на Карло Колоди.

„Мислех си за „Лолита”, средната част от романа, в която те пътуват през Америка и минават през този пейзаж от ужасни мотели и кафенета в западащата Америка. Героят се опитва да съблазни това момиче на фона на гаден антикултурен пейзаж. Набоков го описва много добре, сякаш цял живот е бил американски писател. Много ми харесва тази част от книгата, смятам, че е най-силната. „Пинокио” на Карло Колоди (в никакъв случай не „Пинокио” на „Дисни”) също е книга, за която мислех, затова вкарах щурец, който говори на италиански. Има и дете, по същия начин създадено от нуждата на бащата да има син.”

За връзката с Дон Кихот Рушди разсъждава малко по-различно:

„Моят Кишот не е рицар на печалния образ, а е изключително весел. Исках тази веселост да контрастира с контекста на една страна, която не е в най-веселия си период. Исках контраста с този свят. Книгата ми се занимава със самата идея за разпада на реалното. Реалното е в упадък. Най-измисленият герой – Санчо, въображаемият син, е най-посветен в идеята за реалност“.

Връзката между литературата за възрастни и детската литература е една от темите, по които разсъждава големият писател.

„Днес детската литература, добрата детска литература, е много натуралистична и се занимава с много трудни теми като престъпност и зависимост от наркотици, деца сираци, неща, с които децата в днешния свят се сблъскват. Днес тя върши полезна работа, позволява на младите читатели да се изправят пред трудни неща. Но не по-малко важна е и фантастичната детска литература. В Индия има огромен компендиум от фантастични приказки, с които децата израстват, най-ранният литературен контекст за мен бяха „Приказки от 1001 нощ”, „Махабхарата”. След това срещнах западната детска литература, която ползва някои от същите техники. Винаги съм имал голям интерес към филмите – има такива, в които не си задаваш въпрос дали творбата е за деца или възрастни – вземете само „Междузвездни войни” и „Вълшебникът от Оз”. Киното е намерило език, подходящ едновременно за деца и възрастни. Трябва да има начин и в книгите да се постигне това.”

„Кишот” е роман, в който се преплитат много стилове и подходи. Книгата е едновременно сюрреалистична, реалистична, има елементи от шпионските романи, а накрая завършва като научна фантастика, която е слабост на писателя от юношеските години. Той дори разбрал как да завърши романа си, като случайно си спомнил научно-фантастичен разказ, който е чел на 15-16 годишна възраст.

На въпроса как до читателите достигат многобройните литературни и културни препратки, които са вплетени в книгите му, Салман Рушди отговори с метафора:

„Когато в една яхния сложиш много неща, не всеки ще разпознае всяка съставка, въпросът е да е вкусно. Някой с по-фин вкус ще усети, че са сложени различни неща. Някой със свръхобоняние дори ще ги изброи. Обикновеният човек просто иска да му е вкусно. С книгата е същото – ако човек има известни знания, може да разпознае някои препратки и това ще е част от литературното му удоволствие. За масовия читател въпросът е дали се забавлява. Повечето хора така четат“.

Темата за пътуването и преобразяването според писателя е изключително важна, особено в контекста да днешния мобилен свят.

„Моите книги са враг на националистичните нагласи. Винаги съм бил малцинство или емигрант. В Индия не бях индуист – бях малцинство. После бях емигрант в Англия и в Щатите. Да бъдеш в емиграция или в малцинство – това е основополагащо за моята идентичност. В „Кишот” почти всички герои са емигранти в някакъв смисъл. Хората се местят и пресътворяват света по този начин, това е историята на нашето време. (…) Идеята за възобновяване на себе си е в сърцето на цялото начинание, наречено Америка. Да преобразиш себе си в един нов свят – това е сърцето на цялата литература.”

Салман Рушди говори и за книгите, които чете и които са го вълнували днес и в миналото. Казва, че е започнал с четене на научна фантастика, която по-късно е изоставил. В момента големият писател чете автобиографията на Барак Обама „Обетована земя”. Твърди, че Обама е много добър писател и не вярва да е използвал анонимен помощник за написване на книгата.

„Книгите, които обичам да чета, опитват с голям замах да обхванат света и да го поставят в книга, например романите на Чарлз Дикенс. (…) Сол Белоу обаче е най-близо до това, което се нарича „големия американски роман” в съвременната литература. По същество американският роман е роман за пътуването. Историята на американския роман произлиза от „Хъкълбери Фин”.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах