Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Сам Шепард: Америка изчезва като култура

Драматургът не може да се примири с идеята, че изкуството и търговията са синоними

"Всички вярват в измислицата за американската мечта. В измислицата, че всеки може да успее в САЩ. Но това е лъжа”, казва Сам Шепард. - Сам Шепард: Америка изчезва като култура

"Всички вярват в измислицата за американската мечта. В измислицата, че всеки може да успее в САЩ. Но това е лъжа”, казва Сам Шепард.

Неделя вечерта в Санта Фе аз и Сам Шепард сме седнали в бар в центъра на града, пием текила и ядем такос. Светлината е слаба, нощта е топла, а разговорът е задълбочен, докато барманът виртуозничи с шейкъра, а зад нас масите започват да се пълнят.

Вече сме покрили няколко теми, в това число достойнствата на Чехов. „Не съм му фен като драматург. На кого му е притрябвало да изкара мъртво пиле на сцената”, мае се Сам. Не са му убегнали и качествата на урината на хрътката, която според него е като „шампанско”. Да не говорим, че е особено запленен от античната египетска богиня Изида, която „се превръща в птица. Невероятна история. Няма как да измислиш такова нещо”, продължава в същия дух събеседникът ми.

Постепенно дискусията ни се насочва към „Истинският Запад” – неговата пиеса, написана през 1980 година, която ще се играе и този сезон в лондонския театър „Трисайкъл” от режисьора Филип Брийн.

„Мисля, че постановката на Филип е великолепна, а актьорите са удивителни”, казва Сам. Първообразът на пиесата е изигран в Ню Йорк, а двете главни роли се изпълняват от покойния Филип Сиймур Хофман и Джон С. Райли.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Шепард вижда Сиймур Хофман една седмица, преди да почине от свръхдоза хероин през февруари. „Той беше понапълнял, но това му се случваше често. Каза, че се прибира, за да подремне. Изобщо не съм мислил, че няколко дни след това той ще се самоубие. Честно казано, никога не съм гледал на него като отявлен наркоман.“

След кратка пауза продължава: „Познавах Робин (Уилямс) доста добре и бях наясно, че иска да приключва с този живот, особено след като го диагностицираха с Паркинсон. Двамата с Филип Сиймур Хофман бяха прекалено еднакви, и двамата бяха прекалено погълнати от собствените си проблеми. Познавам много хора, които умират, които отнемат собствените си животи. Но познавам и Пати (Смит), която е мой стар и скъп приятел. Когато тя написа рецензия за новата книга на Харуки Мураками в „Ню Йорк таймс”, в края беше заявила: „Не искам да се самоубивам, искам да видя какво ще се случи.“ Каква сила лъха от това изречение. Вярвам й.“

Повече от пет десетилетия Шепард е един от най-изтъкнатите и уважавани фигури на киното и театъра на Америка. За едни е актьор, играл в „Райски дни”, „Истински неща”, „Франсис”… За други е писател. Започва да пише за театъра през 60-те години, зарязвайки следването си за агроном, прободен от творбите на Самюъл Бекет и заразен с желанието съвременна Америка да има театрален глас. „По онова време театърът в Щатите беше умрял. Нищо не се случваше. Американското изкуство беше освирепяло от глад“, казва Сам.

Той написва пиесите „Туристът”, „Ангелски град”, „Каубойска уста” в сътрудничество с Пати Смит, редица разкази, есета и сценария на филма „Париж, Тексас”, режисиран от Вим Вендерс. През 1979 година печели „Пулицър” за триактовата си пиеса „Заровеното дете”.

В момента пише първия си роман, макар да твърди, че му е изключително сложно да пише проза: „Чувствам, че съм роден да пиша пиеси. Прозата е нещо, което винаги е била нещо тайнствено за мен. Не знам хората как пишат един след друг романите си. Аз вече десет години не мога да напиша дори един.”

Чудно ми е как Сам Шепърд успява да е част от холивудската клика, след като той самият изглежда по-скоро като аутсайдер от типичната киносреда. „Честно казано, не се разбирам много с политиката на Холивуд. Трудно е. Знам, че като актьор трябва да може да преговаряш, но не мога да се примиря с цялата идея, че изкуството и търговията са синоними. Това ме побърква. А после ти лепват етикет, че е трудно да се работи с теб.”

Въпреки че се наслаждава на актьорството, театърът е този, който го огрява. „Писането за театър е много различно от писането за каквото и да било друго. Защото това, което пишеш, най-накрая ще бъде изговорено. Затова си мисля, че толкова добри романисти не се превръщат в добри драматурзи. Те не разбират, че техните думи в някакъв миг ще се превърнат в глас, който ще се понесе във въздуха. Не им е понятно. Цялата работа е там, че американските писатели са група, които са се хванали за идеята, че светът се върти около Америка. А това е такава глупост…”

„Културата на Америка е на привършване, – продължава Сам. – И никой не си дава сметка, че Америка вече не произведа нищо. Китай произвежда. Вижте какво стана с Детройт. Това е приказен пример, както и всички тези наши градове, които някога бяха нещо. Ако минете през някой паркинг за камиони в Оклахома, ще видите лицето на Америк, колко сме отчаяни. Наистина отчаяни. Ще го видите в чистата му форма.“

Но защо тогава светът е още заслепен от американската култура, питам аз. „Защото всички вярват в измислицата за американската мечта. В измислицата, че всеки може да успее тук. Но това е лъжа”, казва Шепард.

Въпреки това ти си се справил, парирам го аз. „Да, но също така аз…“, поколебава се Сам, засмива се с дълъг хрип, през който се процеждат думите: „Но знаеш ли какво, странното е, че аз дори не съм се и опитвал.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах