Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Сам вкъщи за Коледа – какво толкова?!

През последните няколко години авторката на „Гардиън” Мишел Дийн прекарва този празник сама, основно по финансови причини. Но дори практичният повод за решението ѝ се струва странен на приятелите и роднините ѝ

В Ню Йорк Коледа се оказва времето, през което ние – несемейните и нехристиянски непрокопсаници – изпълзяваме от сенките. Тайно се радваме, когато градът започва да се опразва, и се наслаждаваме на спокойствието в квартала, като избягваме тълпите туристи в Рокфелер Център, пише Мишел Дийн. - Сам вкъщи за Коледа – какво толкова?!

В Ню Йорк Коледа се оказва времето, през което ние – несемейните и нехристиянски непрокопсаници – изпълзяваме от сенките. Тайно се радваме, когато градът започва да се опразва, и се наслаждаваме на спокойствието в квартала, като избягваме тълпите туристи в Рокфелер Център, пише Мишел Дийн.

Имам план за Коледа и в по-голямата си част той включва усамотение. Ще се събудя в обичайното време, ще поработя малко, може би ще изгледам някой филм, а после ще отида при един приятел на неговата претенциозна „коледна вечеря за сирачета”, на която присъствам вече няколко поредни години. След това ще се прибера и отново ще поработя. Ако денят протече по същия начин като този отпреди година, родителите ми ще ми пратят съобщение от Аризона, където прекарват всяка зима.

Това е всичко. Това е моята Коледа през последните три години. И ако трябва да бъда честна, така ми е приятно.

По принцип не говоря за това. Ако кажеш, че прекарваш Коледа сам, за повечето средностатистически американци това звучи като да си смъртноболен. Веждите се повдигат, очите се ококорват притеснено.

„Всичко наред ли е?”, питат ме те напълно искрено, сякаш съм им казала, че отивам в зона на военен конфликт или че ще раздам всичките си вещи за благотворителност.

Разбира се, опасността, която те съзират, е свързана с емоционалното ми състояние. Сам човек на Коледа звучи като гмуркане в депресията.

Притесненията им са лесноразбираеми. Риториката на нашата култура настоява повече от век, че Коледа е някакво висше афиширане на сплотеността на дадено семейство.

Преди няколко години случайно потърсих „прекарване на Коледа сам” в архивите на старите вестници. Една от първите статии, на които попаднах, беше от 1939 г. В нея се разказва за 77-годишен „добре известен часовникар във Вашингтон”, който онзи декември застрелял жена си, а после се самоубил. Последната им разправия била свързана с плановете им за празниците, казват от полицията. Часовникарят се разстроил, че съпругата му смята да прекара Коледа с дъщеря си във Флорида, и ще го остави сам. Явно това е преляло чашата.

Друга тема от статиите за „сам на Коледа” беше свързана с изключително тежкото положение на самотните жени по празниците. Тези истории, разбира се, започват да се появяват едва в началото на XX век. Те са очевидният страничен продукт от вълните млади „нови жени”, които по онова време се стичат към градовете, за да станат художнички, бохеми, чиновнички. Ще откриете безброй споменавания за благотворителни вечери за жени „без семейства”, но почти нищо за мъжете в подобно състояние. Уводната статия на едно женско списание от 1900 г. е особено сълзлива:

„Сърцераздирателно е да отвориш очите си за коледното слънце, да погледнеш към сферата от светлина и да осъзнаеш, че тя свети върху щастливите семейства по света: върху майките и синовете, върху съпрузите и съпругите, върху братята и сестрите. Но върху нас тя свети самотно“.

Олеле!

Странно ли е, че никога не съм се чувствала така? Не съм по-различна от онези жени от началото на XX век, след като и аз се преместих в големия град сама, за да правя кариера. Че дори стигнах още по-далеч, като се преместих в град в друга държава. Естествено, че понякога се чувствам самотна и страдам от това. Но Коледа, като събитие, не е влошила допълнително градската ми самота. Напротив, в Ню Йорк например Коледа се оказва времето, през което ние – несемейните нехристиянски непрокопсаници – изпълзяваме от сенките. Тайно се радваме, когато градът започва да се опразва, и се наслаждаваме на спокойствието в квартала, като избягваме тълпите туристи в Рокфелер Център.

Може и да си въобразявам, но мисля, че съм си разменяла лукави, съчувствени кимвания с други хора, които съм виждала да ходят на кино сами по Коледа.

„Пак го направихме”, казваме си един на друг безмълвно с разбиращ поглед.

Можеше, разбира се, да се чувствам и съвсем различно, че съм загубила Коледа или че никога не съм познавала радостите ѝ. Родителите ми и аз – единственото им дете – не сме особено религиозни, но съм кръстена и съм възпитана в онази неясна и типично канадска форма на протестантството, известна като Обединената църква. Така че ние дълги години празнувахме Коледа в приповдигнат, но не съвсем духовен стил, характерен за повечето североамерикански семейства. Като бях малка, организирахме шумни Коледи с роднините и ако не бях присъствала на тях, щях да си помисля, че те съществуват само в холивудските филми: пълни с братовчеди стаи, детска маса и отделна маса за възрастните, запалени светлини в цялата къща. (Спомням си и някои караници, които правеха идилията по-поносима.)

Когато пораснах, започнахме да празнуваме Коледа само тримата. Но дори тогава тя си оставяше едно дирижирано представление, тъй като баща ми обича Коледа и настояваше да се придържаме към церемонията. Винаги сме имали елха – фалшива, но пък голяма – и кашон с празнични украси, които се пазят, откакто съм била бебе. Имахме си собствени ритуали за храната и напитките. Нашето запазено коледно лакомство е маслени сладки, посипани с маршмелоу. Когато станах тийнейджърка, успях да убедя родителите си, че мразя вечерите с пуйка, и на Бъдни вечер ядяхме фондю. Но запазихме стриктната процедура по отварянето на подаръците.

Продължихме така, докато станах на около 30. Родителите ми се пенсионираха и вече не прекарваха Коледа в нормална къща, а в каравана в къмпинг в Аризона, в която нямаше допълнителна спалня.

След това промених кариерата си от предсказуемото адвокатско заплащане към непостоянните приходи на писателя. Изведнъж 300-доларовата премия за коледен полет се превърна за мен в истинско препятствие. И започнах да се срамувам, че трябва да разчитам на родителите си за пари. Сред няколко години на твърде скъпи пътувания, по-голямата част от които плащаха те, предложих да прекарваме празника отделно, а да се виждаме в други, по-евтини моменти от годината.

Моите пестеливи родители, за които всеки разход над 20 долара е достоен за пространна семейна дискусия, се съгласиха, макар и доста неохотно. Обясних им, че имам приятели, с които бих могла да прекарвам Коледа, че живея в град, пълен с хора, които дори не спазват този празник, и че ще се чувствам добре. За три години успяха да приемат това положение, но с всяко съобщение, което ми пращат за Коледа, усещам, че не им е много приятно.

А когато накрая реша да дам най-прозаичното обяснение на хората – тоест да им кажа в прав текст, че всичко опира до пари – те обикновено не ми вярват. Съблазънта на Коледа, дори в нашата отчуждена епоха, все още е много силна.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах