Само българите питат „Как се уредихте?”

„Много поздрави от Братя Грим!” Така пианистите Аглика Генова и Любен Димитров се похвалили на родителите си с първия сериозен хонорар, получен 1995-а. Не ги разбрали, защото кой да се сети, че великите разказвачи на приказки са изобразени върху банкнота от 1000 дойче марки.

По онова време Аглика и Любен са аспиранти в Хановерската музикална академия при проф. Владимир Крайнев. А днес са сред най-важните имена в клавирното изкуство и от няколко дни в списъка им с отличия е и „Ехо класик” – най-престижната награда за класическа музика, сравнявана с „Оскарите” в киното. Аглика и Любен са първите български инструменталисти с подобно признание. То е оценка за диска им „Бела Барток и Виктор Бабин – Концерти за две пиана“, записан със Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Йордан Камджалов. Казват, че тази награда е за всички в България и се надяват тя да предизвика повече радост, отколкото завист.

Поканихме ги на разговор в „Площад Славейков“, за да научим как се катери Еверест в класиката; къде е проблемът на българското музикално образование и защо учениците стават крепостни селяни на преподавателите си; какви са уроците им от контактите с други българи по света и на какво те самите обучават учениците си.

– Получихте наградата за диск, записан със Симфоничния оркестър на БНР и продуциран от германския лейбъл CPO – Classic Produktion Osnabrück. Как убедихте продуцентите, че трябва да работите точно с този състав?

Аглика: – Нямаше нужда да ги убеждаваме в нищо, те работят с нас от години и вярват на преценката ни. Проблемът беше друг – че нямаше втори роял. И от фабриката на „Ямаха” в Релинген докараха специално за нас безплатно чисто нов роял, за да можем да реализираме два диска – този, който спечели „Ехо”, и друг, който излиза след няколко месеца. Като благодарност от нас, от CPO и от БНР „Ямаха” получиха лого върху дисковете за това, че са ни предоставили рояла безплатно. След записите този инструмент остана в България и Людмил Ангелов го купи на половин цена.

Наградата „Ехо” наистина е като да изкачиш Еверест, но за нас това не означава, че сме стигнали върха. Това е просто нов път и отговорност към нашата публика. За нас България е част от света и никога не сме си казвали – дай да репетираме по-малко, няма да дадем всичко от себе си, понеже е само концерт в София или само концерт във Варна. Не. Как ще разсъждаваме така! Миналата година на фестивала „Варненско лято” излязохме на сцена три дни, след като баба ми почина. Кой да знае, че ARD ще закупи точно нашия концерт във Варна от БНР и той ще се излъчи по 9 немски радиа!

Любен: – За нас няма значение къде изнасяме концерти или с какви състави свирим и записваме. Отговорността да държим ниво не ни напуска никога. Затова с голямо учудване и съжаление понякога чуваме за наши колеги, независимо дали са българи или чужденци, които подхождат към България като към аборигенска държава, в която никой не разбира от музика.

– Имали ли сте случай да погледнат на вас като втора ръка изпълнители заради националността ви?

Л.: – Винаги сме били гледани и оценявани навсякъде по света именно като професионалисти. Когато публиката се е запознала с нас като клавирно дуо, едва тогава националността започва да свети в отделни цветове и оттенъци. Ако сме се представили по блестящ начин, хората казват „Уау, България! Разкажете ни повече за страната, в която сте израсли, за системата и музикалното образование”. И тогава с часове сме разказвали за това, което сега с такова удоволствие се заплюва тук – за комунистическата система на образование: по отношение на музикалното образование тя беше брилянтна. Не може никъде другаде по света освен в Съветския съюз да се срещне такова музикално образование. И тогава ни слушат с часове и с любопитство.

Но когато колеги се представят по неподходящ начин, естествено, че тогава България може да се свърже с упадък и различни негативни аспекти.

Спомням си как през 1999 г. тогавашната първа дама на България – Антонина Стоянова, беше на посещение със съпруга си в Берлин и проведе лична среща с Кристине Рау – първата дама на Германия по онова време. На тази среща тогавашният български посланик спомена, че едва ли не се е договорило отпадането на България от черния списък за визите. Това беше успех, защото дотогава се говореше за България като за страна от третия свят, гледаха на нас като на престъпници… А ние бяхме студенти в Хановерската висша музикална академия и участвахме в концерт – звездата беше Анна Томова-Синтова, ние бяхме като млади изпълнители. Успехът беше колосален – Анна Томова със своята аура беше връх в програмата, пълна зала, възхитени дипломати, българският посланик – на върха на щастието. Понеже бяхме настанени в комплекса на посолството – срещнахме го на другата сутрин и все още под влияние на емоциите, казваме: „Г-н посланик, така се радваме”. А той: „Да, да, Аглика и Любен, вчерашната среща беше един връх, разговорите минаха прекрасно между двете първи дами, пътят на България е отворен. Но знаете ли какво стои на първите страници на вестниците днес?”. И ни показва снимки на български престъпници, които прекарват тогавашните бежанци, беше хванат един камион в Унгария. За жалост и сега има такива новини.

– Как се промени светът – през по-голямата част от годината живеете в Маями, САЩ, преподавате в клавирната катедра в Хановер, Германия, концертирате по всички континенти…

А.: – При всички случаи имаме опасения от това, което става, но не можем да живеем в постоянен страх. Молим се на Господ да ни пази, оттам нататък искаме да работим за изкуството, да работим за човешката душа и нейното пречистване. Хората трябва да се хранят и с изкуство, не само с хляб. Човекът трябва да бъде облагороден, обогатен с тази музика, това е нашето призвание. Дори животните усещат музиката – като бяхме студенти, котката ни заставаше върху рояла и дирижираше с глава, докато аз свирех Шостакович.

– Днес вече сте преподаватели. С какво усещането ваш ученик да вземе награда е по-различно от това да сте я спечелили вие?

Л.: – Изживяваме тези награди и цялостния процес, все едно ние сме в тях. Един от последните ни успехи като преподаватели беше конкурс преди година и половина, когато спечели наше дуо. Цялата ситуация беше буквално пред очите ни – обстановка, зали, можехме почти на живо да предадем нашия опит и да им кажем – в тази стая може да се разсвирвате, еди-къде си е опасно.

А.: – Натоварването – физическо и психическо, е неистово. На друг конкурс, на който наши възпитаници се явяваха в Чикаго, ние седяхме до 4 ч. сутринта в хола ни в Германия, за да ни бъде възможно да комуникираме и да им бъдем в помощ. На практика за около седмица живяхме в ритъма на другото земно полукълбо. Учениците ни питат за всичко, споделят лични проблеми, здравословни, често гледат на нас като на родители.

Тези дни водихме майсторски класове на лятната музикална академия „Алегра“ в Русе. Имахме 11 участници – от деца втори клас до 30-годишни пианисти – от България, Германия, Япония, Тибет, Южна Корея, Грузия, буквално целия свят. Не искаха да се разделят с нас, затрупаха ни с писма. Особено след като разбраха, че печелим „Ехо”.

– Често критикуват преподавателите в Музикалната академия в София, че са авторитети от соцвремената или пък, че не са стъпвали на международна сцена. Как стана вашият пробив до клавирната катедра в Хановер?

Л.: – Тези критики са основателни. Може би поради тази причина опитът да открием постоянен майсторски клас на нашата любима преподавателка Стела Димитрова-Майсторова в нашата Музикална академия се провали. Идеята беше убита още в самото начало с безсмислени коментари от хора, които почти нямат за съжаление концертен международен опит.

А.: – Не мога да кажа, че в Хановер на етажа на нашата катедра всеки свири на международна сцена. Според мен въпросът е до възпитание, до висока култура, до завист, до готовност да преодолееш в душата си по-големия успех на твоя колега. Не да се сравняваш постоянно, а да си кажеш: той има своя път, аз моя. Когато я няма тази дистанция в мисленето, завистта става по-голяма.

Хановерската академия стана световна, благодарение на професор Карл Хайнц Кемерлинг. В Германия кажеш ли „клавирен проф. Кемерлинг” – стените треперят. Той почина на една почтена възраст над 80 години като преподаваше дори на предсмъртното си легло. Създаде много солисти по света, които направиха стабилна кариера. Той направи Хановер това, което е. След като поостаря, ръководството прецени, че сега е време да дойде един лъв не само като преподавател, а и на сцената – и това беше нашият професор Владимир Крайнев. Той беше поканен да дойде от Москва, за да направи в Хановер живата музика, да предаде голямата школа на Нейгауз, която не е само руска, а световна школа. Разказвам това, защото в момента на етажа ни в Хановер имаме колеги, които не са на сцена, но това не ни пречи да общуваме, да си разказваме вицове и да се смеем заедно. В нашата академия за бакалавър се явяват по 80 пианиста на ден и заетостта на колегите е пълна.

Не мога да дам рецепта за решаване на проблемите на българското музикално образование, но те започват още в училище. Малкото дете задължително трябва да има свой преподавател в Музикалното училище – той да е основен и да се грижи за него буквално като майка, но това не е достатъчно. Ние имахме тройни и четворни уроци. Освен в нашите училища в Пловдив и Русе, имахме контролни уроци при проф. Джулия и Константин Ганеви. А сме били деветгодишни. Всички наши колеги в училищата трябва да осъзнаят, че те полагат основата, но тя няма да е здрава, ако го няма професорският поглед. Педализацията, която аз научих от проф. Ганеви, нямаше нищо общо с педализацията, която моите учителки в Пловдив ми показваха, колкото и любими да ми бяха. Любен ми е разказвал как когато е бил на 9, проф. Ганев му е обяснявал, че едно 9-годишно дете трябва да дирижира, да има мисълта, че пианото е оркестър и че той е диригентът на този оркестър.

Л.: – Усещаме, че в музикалното обучение малко или много учениците са гледани като крепостни на даден преподавател. Става война за територии и се получава така, че децата се страхуват да мръднат извън обучението на преподавателя и да отидат при друг, за да нямат проблеми после. Родителите също са в хаос и малките деца вместо да се развиват и обогатяват израстват с усещане, че са лауреати на конкурси. Но не си дават сметка на какви точно конкурси са лауреати. Защото в стремежа си да се самоизтъкнат, някои преподаватели изпращат децата на конкурси със съмнителен престиж, само и само да трупат актив и да се похвалят във Фейсбук. Изкарват себе си на първи план, а не мислят за развитието на своите ученици и не им казват: „Виж моето момче или момиче, ти спечели този конкурс, добре е, че направи репертоар, но да знаеш, че ако ти предстои да кандидатстваш в Музикална академия, този конкурс е по-малко от нула“. Може би много хора ще ги заболи от тези думи, но и нас ни боли, когато виждаме пианисти да кандидатстват в Хановерската академия за бакалавър с блясъка, че са лауреати на конкурси, а не могат да влязат. Тогава идва въпросът къде сме ние и какви са тези конкурси.

– В България системата е парите следват ученика, каква е схемата в Германия?

А.: – В Германия бройките са точни – 10 души бакалавър, 10 магистър, за аспирантура ситото е нечовешко – вземат максимум двама. За тези места се явяват пианисти, които концертират и са спечелили най-високи конкурси. Трудно е, накрая буквално всичко опира до математика, защото без нея културното министерство на Долна Саксония няма да се справи. Всичко е на държавно финансиране и таксите са максимум 300 евро за семестър. Напливът е огромен, затова и ситото е голямо.

– Свирите с големи оркестри, в почти всеки има български инструменталист. Контактувате ли с тях?

А.: – Странно е, но не. Много пъти ни се е случвало, когато записваме с оркестри или правим концерти в чужбина, да ни се обадят чак след като изявата ни е минала успешно, свирили сме пет биса, публиката е станала на крака. Тогава изведнъж в гримьорната идва оркестрант, който е свирил на 2 метра от Любен, репетирали сме заедно поне пет дни и казва: „Искам да ви поздравя, аз съм от България, за нас е гордост”. Аз питам: „Ама защо чак сега идвате, бяхте ли на репетициите, можехме да изпием кафе, чаша вино, да поговорим на български. Отговорът винаги е: „Да не ви преча, неудобно ми беше”. За мен това не е нормално. Виждали сме как е при руснаците, изживели сме какво е руската кръв и душа. Преди няколко седмици свирихме в Кобург. За съжаление, организаторът беше постъпил в болница, жената, която го заместваше, се наложи да закъснее. В залата, където репетираме, имаше машина за кафе и чай, която е с жетони. Концертът започваше след два часа, аз трябваше да пия чай, а нямахме жетони. В залата беше само жената, която чисти. Рускиня. Но чистачка не от тези, които са принудени по неволя да работят това, а професионална. Доловихме в акцента й руска музика, заговорихме я. Тази жена се хвърли като кокошчица за пиленцата си, даде ни нейния жетон. Уникални са руснаците, само мога да кажа браво на тая нация, за културата са готови да скочат в огъня.

Л.: – За културата и за своите.

А.: – И евреите също са така.

Л.: – Защо трябва да изчакаш каква е реакцията на другите – да видиш, че са ни харесали и тогава чак да се обадиш. Това натъжава. Или пък другото „А как се уредихте?”. Бяхме още студенти, когато записвахме Концерти за две пиана на Шнитке с голям оркестър, дирижираше Eйджи Оуе, който беше като някакъв самурай на пулта. Работата продължи една седмица от сутринта до следобеда, тоест споделяме живота си с всички тези музиканти в един много интензивен процес, помежду си говорим на български с Аглика. И едва накрая дойде един българин, мисля, че беше виолист, който каза: „Ей, идвам да ви кажа „браво“. Я кажете как се уредихте да записвате с нас“.

А.: – Изумих се. Попитах го „Вие не четете ли преса?”. Ние спечелихме конкурса на ARD и след това толкова реномирана звукозаписна компания като CPO ни покани да пробваме съвместна работа. За записа ни на Шостакович може би не сте чели, записахме го в Баден Баден, а това е вторият ни диск.

Това „Как се уредихте” още ми звучи в главата. Чувала съм този въпрос само от българи.

– Днес сте световни звезди, помните ли в какво вложихте първия си спечелен хонорар?

А.: – Изнесохме малък концерт в зала с антикварни предмети от рода на луксозни дизайнерски канапета. Собственикът й канеше избрани студенти, лауреати на сериозни конкурси и ни плати 1000 марки – с една банкнота.

Л.: – Обадихме се на родителите ни и им казахме: „Поздрави от Братя Грим!”. Не можаха да се сетят защо, а то беше, защото братя Грим бяха изобразени на банкнотата от 1000 марки. Това беше огромна помощ за онези времена. Като студенти в специализантския клас в Хановер нямахме възможност да получаваме стипендии. Аспирантите нямат това право, защото се счита, че са на такова ниво на развитие, че сами могат да се издържат. И бяхме на издръжка на родителите ни. Та с тези хиляда марки си купихме самолетните билети за един от конкурсите. Буквално направихме инвестиция в бъдещето.