Само класика и джаз по БНР? Пълен абсурд

Една от първите културни новини на 2017 г. хвърли в потрес много от слушателите на Българското национално радио – дори и онези, които отдавна заобикалят неговите ефирни честоти. Причината бе съобщение на ръководството от последните дни на 2016-а, според което от началото на годината БНР няма да може да пуска съвременна музика заради провал на преговорите с „Музикаутор“ за заплащането ѝ. Потресените, както обикновено става у нас, се разделиха на две групи: обезпокоени, че слушателите ще бъдат лишени от съвременната музика; и обнадеждени, че слушателите ще бъдат лишени от съвременната музика.

Нека първо уточним какво – поне в рамките на този спор – означава „съвременна“ музика. Според международните закони, по които действа „Музикаутор“, авторски възнаграждения за музикални произведения се изплащат на авторите им, докато са живи, а след това още 70 години след смъртта им правата се държат от техните наследници.

Въпросът с музиката обаче не е дали е нова, или стара, а дали е добра, или е от другия вид. По определение това може да реши само времето. За най-новата музика още не сме сигурни, но при по-старата времето вече е отсяло зърното от плявата. Затова я наричат класика. Другият въпрос е кое е по-трудно поносимо: да не може да чуеш нещо, което обичаш, или да си принуден да чуеш нещо, което не обичаш. Много меломани биха предпочели пълната тишина пред музика, която не понасят. Не сме чували някой да е бил измъчван с лишаване от любима музика, но, както знаем, в някои американски затвори ислямски терористи са подлагани на тежък психически тормоз с хеви метъл.

Идеята националното радио да излъчва само класика и поп от първата половина на века (суинг, джаз), музика от автори като Джордж Гершуин, Морис Равел, Ерик Сати и всички преди тях звучи много съблазнително. Особено за всички, които не понасят съмнителните музикални достойнства на нароилите се след възхода на MTV стилове и изпълнители. Голяма част от тях дължат популярността си повече на визията, отколкото на звученето, но ги пускат и по радиото.

Обаче 70 години след смъртта на автора е доста време, особено ако той е живял дълго, като например великият Ървин Бърлин – до 101 години. Авторските права на негови песни, писани още преди Първата световна война, които вече са класики в попмузиката, като Alexander’s Ragtime Band (или по-нови като Blue Skie, Cheek To Cheek White Christmas), ще изтекат чак през 2059 г., когато ще се навършат 70 години от смъртта му – ако срокът, в който те се дължат не бъде междувременно удължен. Това се отнася за огромната част от класиката в поп и джаз музиката – целият поп, рок и джаз от 60-те и 70-те – но също и за немалка част от по-новата класика в така наречената сериозна музика: от Стравински, Шостакович, Прокофиев до Хиндемит, Бърнстейн и Глас.

В крайна сметка всеки има право да си помечтае – както БНР да пуска само класика, джаз и Аспарух Лешников, така и БНТ да излъчва само черно-бели филми, симфонични концерти и първите издания на „Златният Орфей“. Но отказът от нова музика (и кино) по националните медии е пълен абсурд. За любителите на ретрото има специализирани радиа и телевизии. Така че нека стискаме палци спорът между „Музикаутор“ и БНР да се разреши. И освен това, да не забравяме, че имаме пълно право да очакваме от БНР музикалната му програма да е далеч по-качествена от тази на комерсиалните частни радиа – все пак това е единственото радио, което се издържа с нашите пари.

Още по темата: „МУЗИКАУТОР“ vs. БНР