Само трябва да се мисли

Варненският театър мина като морска буря в София със спектакъла си „Драконът“, разпали способността ни да харесваме и се прибра у дома.

Явор Гърдев, който във Варна изработи някои от хитовете си с национална стойност („Бастард“, „Марат/ Сад“, „Пухеният“, „Калигула“), сега ни сервира спектакъл по антисталиновата пиеса на Евгений Шварц, избирайки екип мечта. Жалко, че днес едно пътуване на театър е такъв голям лукс и публиката в столицата остава неинформирана, че и в провинцията се прави страхотно качествен театър. Къде другаде ще гледаме заедно на една сцена Михаил Мутафов, Михаил Билалов, Ованес Торосян и Стоян Радев (варненския артист с бистро сините очи и таланта да се прави на какъвто си ще)!

Пиесата „Драконът“ е писана през 1943 г., след като Шварц вече си е изпатил от цензурата на Сталин, забранила реализацията на пиесата му „Сянка“ три години по-рано. Въпреки агресията на партийните органи, обвиняващи го в политическа сатира, авторът не изневерява на съвестта си и продължава да крие хуманистични тезиси в приказни сюжети („Принцесата и свинарят“, „Голият крал“, „Червената шапчица“, „Снежната кралица“, „Сянка“, „Приказка за изгубеното време“, „Приказка за храбрия войник“ и т.н.). Враговете му обаче не си поплюват – изземват всичките му драматически творби от репертоарите на театрите в цялата страна и забраняват издаването на том със събрани пиеси. Примката се разхлабва едва след смъртта на Сталин през 1953-а.

Ако конфликтът в „Драконът“ е само върху противопоставянето между диктатора и свободния бунтар, Явор Гърдев не би се заел с този текст. Във фолклорната история за дракона, отвеждащ всяка година една девойка от покорения град, докато срещу него не се изправи героят, е важно, че завладените хора са свикнали с диктатора и нямат нищо напротив да му дават по едно свое момиче, от което после не остава и следа. Пък и той го прави още от незапомненото време на дедите им. Чудовището е необходимост, заради неговото присъствие другите чудовища отминават града и не го закачат. Така да се каже, диктаторът има свои поданици и поданиците имат свой диктатор. Двете страни са си свикнали и са доволни една от друга.

Драконът (Михаил Мутафов), облечен в черни кожени дрехи, благ и сговорчив, изглежда като добрия Дядо Коледа с бащинската си загриженост към нарочената девойка (Александра Златева, на 16 г., учила във варненския детско-юношески театър „Златното ключе“). Срещу него е решен да се бие Героят (Ненчо Костов), въпреки че всички, включително бащата на момичето (Стоян Радев) се мъчат да го разубедят. Когато Героят след победата над Дракона, изчезва, Градоначалникът (Михаил Билалов) си присвоява победата и започва да управлява града като диктатор. Провъзгласява се за президент, назначавайки сина си (Ованес Торосян) за градоначалник. Предишните блюдолизци спрямо Дракона сега са неговите подмазвачи. Диктатурата му е възможна, ако се крие информацията за истинската реалност, а това, което се прецежда до поданиците, се манипулира. Всички са задължени да му пеят „осанна“ като освободител на града. Той няма да убие момичето, а ще се ожени за него. Което е едно и също. Нищо, че синът му и девойката са се обичали.

Много от ставащото на сцената ни изглежда познато от времето на Сталин и след него. Тиранията е най-страшна, когато се маскира с фалшиви чувства и думи, с патетични лозунги, които прикриват и украсяват вероломни действия. Режисьорът е позволил на фолклорната основа да напомни за себе си, като изхвърля на сцената срязаното подобно на салам тяло на дракона. Постановката запълва празнота в театралния афиш с темата и със спокойната ѝ реализция извън всякакъв патос или натрапчиво напомняне за ужасяващите времена. Всичко е вътре в приказката, както Шварц би искал да става. Само трябва да се мисли, докато се гледа!