„Ако не беше хубаво да си сам на тая земя, Господ щеше да има брат.“ Ей така казваше едно време дядо ми. Вярно е, че винаги поводът беше някоя роднинска неразбория – кой взел нечестно фамилни пари, кой прецакал другия с наследство, кой злословил по съребрена линия… Факт е обаче, че дори и прекрасно да си съжителстваш с някого, от време на време идва онзи момент, когато просто ти се иска да си сам/сама. И да, не говоря за онази празна, ехтяща самота, описана в книгите и превърната в разбиващи душата филми – говоря за хубавата самота, за тази, дето ти е уютно да си в нея.
Преди десетина години в кооперацията на майка ми дойде нова съседка. Прекрасна възрастна дама, винаги като извадена от кутийка, усмихната, елегантна и добронамерена. Живееше сама. Целият вход я ожалваше как се прибирала и нямало с кой една дума да си размени. Един ден случайно се заговорих с нея на стълбището. Спомена ми какво има да прави за деня – изреди поне пет-шест неща, които трябва да свърши и три места, на които трябва да отиде. Набързо ми разказа, че е вдовица, има три деца и „душевен приятел“, както се изрази, но предпочита да живее сама. Изобщо не се чувствала самотна – само независима. Освен това в своите самотни моменти пишела детски приказки и стихове.
– Самотата ми подари това умение – каза ми моята нова позната.
Явно съм я гледала неразбиращо, защото ме погледа, помълча няколко секунди, а после ми каза:
– Трябва да обикнеш своята самота. Само така можеш да си независим от нея и да разбереш колко прекрасни неща могат да ти се случат, когато си сам със себе си.
Нали знаете, че и най-случайното нещо в живота всъщност никога не e просто случайност. Когато тази дама ми даде най-красивото обяснение на самотата, аз от години живеех в най-тежкото уединение – това да си самотен, докато си с някого. Бракът ми отдавна си беше отишъл, споделяхме единствено общ покрив и взаимни огорчения. В този миг, там на стълбите, си дадох сметка, че най-големият ми страх е именно този – от самотата. Представата за нея ме беше сковала и за нищо на света не можех да предприема крачката напред.
Веднага след срещата на стълбището я направих.
Разведох се. Когато затворих вратата зад гърба му, се облегнах на нея и дълбоко издишах.
След това си направих джин с тоник, нищо че беше февруари. Голям, с мнооого джин и съвсем малко тоник. Пуснах вътре огромно парче лимон, което така се пльосна в чашата, че една трета от течността се изплиска на пода. Не се наведох да я избърша. Седнах си в средата на хола, пуснах си любимите парчета и си пих коктейла дълго и продължително. Пях си. Фалшиво – нефалшиво, голяма работа! Когато децата ми се прибраха, си направихме вечеря на земята. Като си легнаха, си запалих свещи и си пуснах романтичен филм. Днес си имам списък от поне трийсет филма, които могат да дадат крила и на най-тъжната и самотна жена, но онзи филм тогава беше „Тетрадката“. Поплаках си. Посмях се. Разглеждах си снимки до три сутринта. Легнах си в леглото, в което за първи път от много дълго време ми беше спокойно, уютно и свидно. Спах на отворен прозорец, както обичам аз и както мразеше той. Не се събудих нито веднъж до осем сутринта – нямаше нито кой да ми хърка, нито кой да кашля, нито кой да издишва върху мен изпушените през деня цигари, изпитите вечерта питиета и изхвърляното непрекъснато пренебрежение. Събудих се спокойна и станах, когато исках. Направих си кафе така, както ми харесва – с бучка лед, докато още е горещо. Банята си беше само за мен. Разхождах се гола още поне час и лежерно се отдадох на първата си събота сама.
Така постепенно започна моето училище по самота. Днес съм му благодарна, че ме научи да обичам себе си и да си бъда вярна, защото каквото и да става, аз самата ще съм последния човек, с когото ще се разделя.
Има някаква истерия около самотата и тя някак естествено натиска хората, особено нежната половина от тях, след 35-40 години. Не знам дали е свързано с разочарованията, с преживените предателства, със загубите или просто с житейския опит като цяло, но някак да бъдеш сам оттам нататък се приема като страшна предпоставка за непрестанно страдание. Съгласна съм, че сигурно е далеч по-добре, когато си стар и немощен, някой да се мотае наоколо и да осмисля деня ти поне с присъствие. Но пък в този живот никой не може да ти даде гаранции, че винаги ще имаш този късмет, а и защо, по дяволите, точно в това да се състои щастието на стареца?!
По нашите географски ширини да си сам/сама е все едно „да ти има нещо“. „Нищо й няма, ей на – хубава, работна, здрава, образована – пък сама!“, тръшкаше се баба ми по повод внучката на нейна приятелка, която всички оплакваха, задето не била се омъжила, а вече е на четиридесет. Момичето хич и не се трогваше и продължаваше да си живее живота, който иска, и в него далеч нямаше липса на мъжки интерес. Просто го беше организирала точно в такава доза, в която й беше приятно да го приема. Пътуваше, работеше, излизаше, оставаше си вкъщи, мързелуваше си, почиваше сама или с приятелки – и никак не страдаше от този избор. Баба й страдаше. Защото беше посветила целия си живот и всеки свой ден на това да си представя кое е добро за внучка й според нейните, бабешки критерии.
Самотата, всъщност, е изключително приятно занимание. Тя е време за мечтаене. За седене ей така, в нищото, и съзерцаване. За безразсъдно тръгване нанякъде, без обяснения и без нечии съвети. За ядене с ръце, за дремeне пред телевизора, за бродене из уличките в дъждовен ден. Самотата ти дава правото да ядеш колкото си искаш едно и също любимо нещо, дори и да е варено яйце с мед. Да си готвиш нещо за проба и ако не се получи, спокойно да си поръчаш китайско. Или да доядеш изостаналото в хладилника, лишена от чувството за вина, че не си предоставила разнообразна и питателна храна на домочадието. Да си оставяш нещата на едно място и точно там да си ги намираш на другия ден или след седмица. Да си трупаш чинии в мивката и да ги измиеш, когато решиш, а не когато трябва. Да си се прозяваш, без непременно да си слагаш ръката на устата. Да си слушаш любимото парче по сто пъти, едно след друго. Да си купиш най-калоричния сладолед, да го залееш с най-неземния шоколад и да си изядеш всичко това по пижама в леглото, а после, в пристъп на разкаяние, да изпразниш хладилника напълно и да останеш само на вода за колкото си искаш. Да си вдигнеш краката на масата в хола и да гледаш с презрение коша с неизгладени дрехи. Да си свиркаш цял ден една и съща мелодия и никой да не мрънка, че му е писнала. Да си говориш на глас, да си направиш маска от нещо бяло, мазно и полезно, да пробваш най-различни дрехи и да се кълчиш пред огледалото. Да пишеш, да рисуваш, да майсториш нещо.
Да си сам е единственият начин да намериш това, което наистина те прави щастлив. И пред себе си, откровено и без заобикалки, да си го поискаш.
Така че няма драма, уважаеми самотници и самотнички – времето, в което сте предоставени на себе си е най-доброто време наистина да се запознаете с най-добрия си приятел – вие самите.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение