Самуел Финци на „Берлинале“: Израснах в България, столицата ѝ е София

С емоционална реч на актьора Самуел Финци бе отрит в четвъртък вечерта кинофестивалът „Берлинале“. Юбилейното 70-то издание на форума започна на фона на трагичните събития в Ханау, където крайнодесен екстремист застреля 9 души, сред които и един българин. Това промени тоналността, и от празнична, тя стана по-скоро драматична, което се отрази на приветствените речи на всички участници в откриването.

Самуел Финци, основният водещ на церемонията, започна с „Добър вечер, дами и господа“ на 21 езика, започна на немски и завърши поздрава на български. По време на цялата си реч Финци често преминаваше от един език на друг – френски, английски, руски – като реверанс към множеството гости от цял свят.

Началото на речта му беше свързано с проблемите за границите на Европа и света:

„Пристигнахте от чужбина тук без никакви проблеми, нали? Никой не ви препречи пътя, нямаше гранични заграждания и стени? Не ви задържаха на някакъв остров? Никой не ви кара да учите френски? Във времена, в които хората са принудени да бягат и към тях се отнасят като към врагове, е възможно да се случи точно това. Няма значение какви и колко заплахи се отправят към нашата свобода и демокрация, все едно колко изстрели се чуват или колко побъркани хора сами и неорганизирано се опитват да тероризират нашето отворено общество, докато политиците все пак съзрат, че имаме проблем с дясното. Колкото и да е отровена атмосферата, ние никога няма да приемем това за нормално и ви уверявам, че всички вие сте добре дошли тук, на „Берлинале“. Добре сте дошли и в Берлин. Защото този град ще си остане отворен“.

След като зададе политическата рамка на кинофестивала, която напълно отговаря на настроенията в киносредите на форума за независима кинематография, Финци вкара в този контекст и киното:

„Учени от един германски университет неотдавна са установили, че хората, които ходят на кино, преживяват филма много по-дълбоко емоционално от тези, които стоят у дома сами пред екрана. (…) Да, киното е нещо велико и винаги е било такова. Нали? За повечето от нас киното е нещо много лично, много интимно. То е ритуално място, откровение, религия или пък наука. Или пък убежище, път към свободата. Киното обаче е най-вече желание за общност, за споделяне, общо преживяване, прекрачващо всички граници“.

Актьорът, който в предварителните интервюта заяви, че няма основание да се гордее с факта, че е роден в България, защото това е нещо, което не зависи от него, посвети най-голямата част от речта си именно на своята родина и на детството си, с което създаде атмосфера на съпреживяване сред публиката на церемонията:

„Сега ще ви дам един пример, само една кратка история. Аз съм актьор с така наречения имигрантски произход. Израснах в България. Това е страна някъде в Европа, за която в Германия обикновено казват, че е „там долу“. От което може да се заключи, че ние в Германия сме „тук горе“. Столицата на България се нарича София. Не е нито Букурещ, нито Будапеща. Подчертавам това, защото често се сблъсквам с най-абсурдните предложения за имена на българската столица. В моето детство България беше социалистическа страна, което значи, че границите бяха затворени, не можеше да се пътува. Вкъщи не ми даваха да гледам телевизия, така че не ми оставаше нищо друго и ходех на кино. В българската филмотека. Киното се казваше „Дружба“ (бел. ред. – днес Филмотечно кино „Одеон“). Думата означава „приятелство“. Бях на 11-12 години и ходех там три пъти седмично. Не беше далече от нас, беше евтино. Всички филми бяха черно-бели. Но винаги много изненадващи. Сядах в залата, светлините угасваха и изведнъж се озовавах някъде другаде по света, в друго време, срещах най-различни хора. Например отивах на Север и там виждах Нанук, „Нанук от Севера“ от филма на Флахърти, бях в Америка с „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, разхождах се из Париж с малкия Жан-Пиер Лео от „Четиристотинте удара“ на Трюфо. Тогава той беше на същата възраст, на която бях и аз и също като него аз исках да избягам. Но малко по-късно гледах „Казабланка“, в който в една сцена Хъмфри Богарт казва на българска имигрантка: „Последвай съвета ми и се върни в България!“. И още тогава се озовах и в Берлин. С Петер Лоре. В „М“ на Фриц Ланг. Заедно с него се разхождах из мрачните улици на Берлин. Дълбоко в паметта ми завинаги се запечатаха неговите широко отворени детински очи, когато открива буквата М на гърба си“.

Носталгичното му връщане към България и детството бяха основният акцент на емоционалната реч на актьора. Той разговаря с публиката като човек, преминал през всички тревоги на съмнението, търсенето и отхвърлянето, като гражданин на света. Речта му не влезе в руслото на дидактичното, конвенционалното и официалното. Финци говори като творец, разказвайки как от съмнението дали ще се справи със задачата да бъде водещ на толкова голям форум е стигнал до идеята за емигранта като модератор.

„Неотдавна, когато ме попитаха дали бих станал водещ на тази вечер, естествено, у мен се появи съмнение ще мога ли, няма ли да мога. Хайде, приеми, това е голяма сцена, целият свят ще те гледа! (…) Това бяха безсънни нощи, кошмари. И тогава в главата ми се завъртя този филм „М“. Вървях из Берлин и видях на рамото си буквата М. Какво е това? М? М? Какво означава? Мигрантски произход, малцинство, мъж… Вървях по улиците и усещах, че някой ходи след мен, преследваше ме, безшумно, но аз чувствах, че е там. О, това съм аз самият! Искам да избягам, да избягам от себе си! Но не мога, не мога да се измъкна. Обаче трябва да се изплъзна, защото той ме гони. Ужас, не мога! Това проклятие е вътре в мен, това мъчение. Амбицията… И както ходех из града, изведнъж се изправих пред плакат, на който прочетох какво да направя. Но нищо не разбирам. Кои сте вие? Какво искате от мен? Не искам! Трябва! Не искам! Трябва! Не мога да се изплъзна, трябва да го направя! Трябва да изляза на сцената! М! М е модератор. Градът търси своя модератор!

Сега съм тук, в Берлин, в мен се съединяват гените на моите родители от страната, в която съм роден, и преживените истории на всички онези хора, с които навремето се запознах от екрана и модерирам това прекрасно откриване. Вижте, ако тази страна тук преди много години не ме беше приела, тогава днес градът нямаше да има модератор, нали така.

Нека се замислим над това. Кой знае на кого днес препречваме пътя, кого спираме да дойде. Дали в момента не се отказваме от някой, който би могъл да стане новата германска надежда, някой, който точно сега се опитва да стигне до нас през морето? Никой не може да каже. Нека не се затваряме, нека не издигаме отново стените помежду си“.

Идеята за изкуството като основно средство за промяна на света към по-добро беше основната във финала на тази реч.

„Киното е общо преживяване, затова в следващите десет дни нека заедно преживеем много прекрасни моменти. И когато десетте дни отминат, нека всеки отнесе преживяванията със себе си, с надеждата, че така нашият реален свят ще стане поне мъничко по-добър, по-щедър, по-отворен и защо ли не пък и по-романтичен, по дяволите. Киното не е мъртво, киното ще продължи да разказва нашите истории и когато нас вече отдавна ни няма. Днес ние участваме в писането на сценариите на тези бъдещи истории. И след 70 години тук, в тази зала, най-вероятно ще седят нашите праправнуци и ще гледат кои от тези истории от общо 140-годишната история на Берлинале са се превърнали във филми“.