Сънят на разума ражда пучдемони

Изкуството отдавна e казало всичко по всеки въпрос, всеки сюжет от действителността вече съществува като роман, пиеса или филмов сценарий. И днес, наблюдавайки новините от Каталуния, сюжетите от изкуството изскачат сами. 

Ах, Жан Ануи каква пиеса би написал по каталунския сюжет…

„Кататонична независимост“

КРАЛЯТ. Да нахлуем с армия?

РАХОЙ. Не можем, още не са обявили независимост.

КРАЛЯТ. Да ги помолим да побързат?

РАХОЙ. Не искат, страх ги е, че ще нахлуем с армия. Пък и е под достойнството на Ваше Величество да моли.

КРАЛЯТ. Лицемери!

РАХОЙ. Така е в политиката…

Може и по Уди Алън.

„Вики Кристина Независимост“, историческа драма. Драматург, режисьор, продуцент и изпълнител на всички роли: Уди Алън.

ВИКИ. Напред! Да обявим независимост! Свободата води народа!

КРИСТИНА. Не знам, не знам, за себе си открих будизма. пък и малко ме наболява глава.

ХАВИЕР БАРДЕМ. Будизъм, независимост, глупости. Хайде да си направим паеля и после да се чукаме.

ВИКИ. Добре! И сексуална революция ще си направим!

КРИСТИНА. Осъзнавате, че всичко това е безсмислено и че всички ще умрем, нали?

ВИКИ и ХАВИЕР БАРДЕМ (заедно). Кучка!

По Бекет.

„В очакване на Пучдемон“

ДЖ. ВАШИНГТОН. Той непременно ще дойде!

Ц. ФЕРДИНАНД. Да бе, ще дойде. Испанците ги знаеш какви са.

ДЖ. ВАШИНГТОН. Той не е испанец!

Ц. ФЕРДИНАНД. Прощавай, но той не искаше да бъде испанец повече, само че си остана испанец.

ДЖ. ВАШИНГТОН. Мръсни испанци!

Ц. ФЕРДИНАНД. Това беше много по английски казано.

ДЖ. ВАШИНГТОН. Не ме обиждай! Защо само се заяждаш?

Ц. ФЕРДИНАНД. Защото съм немец, защото съм французин и защото съм българин.

ДЖ. ВАШИНГТОН. Това не променя факта, че си мъртъв!

Ц. ФЕРДИНАНД. Ти също. А още по-глупавото е, че чакаме един проклет испанец, който също е мъртъв, но упорито отказва да го признае и няма да дойде.

ДЖ. ВАШИНГТОН. Да не се караме. Ние с теб поне обявихме някаква независимост.

Ц. ФЕРДИНАНД. Да, това също е една възможна гледна точка.

По Жан Кокто.

„Пудингът“

КРАЛЯТ. Убеден съм, че всъщност не искате тази независимост.

ПУЧДЕМОН. Разбира се, че я искам. Човек трябва да бъде свободен.

КРАЛЯТ. Но това е детинщина… в края на краищата, вие не сте роб! При мен се живее прилично.

ПУЧДЕМОН. Именно. Прилично. Приличничко. Скучно е. Задушавам се.

КРАЛЯТ. Разбирам ви. Знаете ли, аз също съм бил млад…

ПУЧДЕМОН. Няма да ме омаете с приказки!

КРАЛЯТ. Всъщност няма и да се опитвам. Има по-добри средства за това. Летисия! Летисия, сърце мое, къде сте?

Влиза КРАЛИЦАТА, с престилка и официална рокля под нея, бърше си ръцете с кърпа. В момента, в
който я вижда, ПУЧДЕМОН започва да я гледа като влюбен ученик.

КРАЛИЦАТА. Да, Фелипе, любими мой, какво желаете?

КРАЛЯТ. Скъпа, какво ухае така приятно?

КРАЛИЦАТА. С мисис Мей приготвяме гибралтарски пудинг. Скоро ще е готов.

ПУЧДЕМОН (колебливо). Мадам… сигурна ли сте, че пудингът не е английски?

КРАЛИЦАТА. Ама че въпрос, разбира се! Първо, на мисис Мей винаги й призлява от английския…

ПУЧДЕМОН. … на мен също не ми харесва особено…

КРАЛИЦАТА. … и второ, гибралтарският е любим на моя Фелипе! С него дори се шегуваме, че на сърцето му пише „Летисия“ и „Гибралтар“.

КРАЛЯТ (добродушно). Е, напоследък пише и „Каталуния“, сърце мое, надявам се да не ревнувате. Драги мой, виждате, че не се налага аз да ви примамвам. Какво ще кажете да останете за вечеря? Ще си поделим парченце гибралтарски пудинг.

ПУЧДЕМОН (гледайки кралицата). Не мога да откажа на толкова любезна покана. (Внезапно поглежда краля, с тревога) Но това нищо не означава!

КРАЛЯТ (с усмивка). Разбира се, разбира се. Какво толкова, просто парче пудинг, после ще си стиснем ръцете и пак ще сме противници, щом настоявате. Междувременно можем да си позволим един цивилизован антракт от около десет години.

Българската следа

София, 23 септември 1908 г. Османският консул Кутсуз паша мачка феса си в ръце и нервно пита гвардейците пред Двореца:

– Аскер, прощавайте, ама Князът обяви ли независимост вече, че все пак трябва нещо да телеграфирам до Портата?

– Съвсем не знаем, Ваше Превъзходителство!

– Аллах керим, какво да правя! – разплаква се пашата. – А после османската администрация била
нерешителна!