Сърменов припомня духа на Стратиев

Не може да бъде! Двайсет и две години след смъртта на талантливия сатирик Станислав Стратиев, в неговия Сатиричен театър (където беше директор и драматург) се появи представление, написано и изиграно в неговите традиции, след стотиците комедии, които гледахме на тази сцена.

Няма да е било лесно, защото Стратиев беше против директната естрадност, петимна да накара зрителите да поемат незабавно свръхдозата смях и това да се отчита като „луд успех“, каквато е днешната театрална практика. Но сега театърът открива двама автори, не особено известни до тези премиерни вечери – Слав Танев и Боряна Иванова.

Калин Сърменов не е първият актьор, преминал на режисьорското поприще, няма да е последният. Но той не е театралът, захванал се с режисурата от немайкъде, за да попълни празноти в репертоара. Изборът му на текст и особено стилът му на сглобяване на представлението показват отношение към наследството на Стратиев и наличие на собствени позиции за сценичната визия.

„Една задръстена звезда“ намества жена от махалата (в ролята е Полин Лалова) в затворената тръба на съоръжението от детската площадка, отвеждаща пързалящите се деца към земята. По някаква причина момченцето на жената едва не се наранило при спускането си и майка му се промъква в тръбата, за да я обезопаси. И, разбира се, не може да се измъкне. Сега идват различни помагачи, които в един момент ще спорят кой е бил първи – съседът (Петър Калчев), полицаят (Борислав Захариев), пожарникарят (Иван Панев), журналистката с репортаж „от мястото на събитието“ (Елена Атанасова), приятелката на жената (Александра Сърчаджиева). Пострадалата жена хрисимо стои в тръбата, а спасителите предлагат решения и се хвърлят да ги изпълнят.

Знаещите ще си спомнят сходна ситуация при Стратиев – в „Сако от велур“ Никола Анастасов не иска да излезе от асансьора и виси над сцената. При Стратиев обаче се задейства някаква ирационална сила, която управлява действията на персонажите. Докато в „Една задръстена звезда“  персонажите се надпреварват да докажат собствената си работна характеристика, проявяват собствена енергия. Пожарникарят действа типично като при пожар, полицаят се държи като при произшествие, журналистката се вживява в работата си, приятелката е глезена и придирчива. През цялото сценично време насам-натам притичва Съседът, готов да е на всяка манджа мерудия. Но тези усилия са неадекватни на ситуацията. Всъщност те не предлагат рационални решения, а демонстрират себе си, отдалечавайки се от полезните ходове. Така настъпват отклонения от нормата, настъпва имитация, източникът на комичното.

Сърменов прочита тези абсурдни действия като изблик на егоизъм. Няма нужда да окичваме това презряно чувство с гръмки определения. То разединява хората и след късогледа проява на „добри намерения“. Естествено, че след егоистичното афиширане на собствената значимост ефектът е нулев. Петко Славейков се е досетил затова празно действие и е измислил баснята за орела, рака и щуката.