Сърцето на Бетовен и червата на Вагнер, защо те не са от значение

Диагностиката на болестите на композиторите по тяхната музика се превръща в минииндустрия в последните години. Скорошно изследване предполага, че чудатостта и основната непредвидимост на ритмиката в музиката на Бетовен, е нищо повече освен изчистените удари на предполагаемата аритмия на сърцето, която е тревожела композитора.

Водещият на проучването Закари Голдбъргър смята, че вече оглушалият Бетовен е бил супер наясно с махалото на своето сърце, ритъмът на което в крайна сметка намирал място в партитурите му. Особено в частта на късните му произведения за струнни квартети.

Идеята за сърдечната аритмия на Бетовен, ако изобщо това заключение е правдиво, според изследването може да обясни мистерията на неговата ритмична структура, която доскоро много объркваше разбирането на по-късните му творби.

Същото се отнася и за задъханите ритми на Концерта за цигулки на Берг. Композиторът е страдал от астма и това личи в хриптежите, които съпровождат кулминацията във втората част на произведението. Или поне така ми могла да се разглежда едната част от тази музикална история.

В крайна сметка, има безброй начини, по които нерегулярните удари на сърцето или притесненото дишане биха могли да се видоизменят в музикален материал. Дори понякога творбите изцяло да са базирани на тези здравословни състояния.

И тук не говорим за вдъхновение, породено от болести, а за това дали композиторите са използвали знаците на тялото си като част от творчеството си, дали са използвали физическите въздействия на конкретно заболяване за обогатяване на изкуството си.

В контекста на изследването няма как да не се замислим дали сифилисът на Шуберт не е повлиял на музиката му… Можем да предполагаме за връзката между здравето и музиката, докато свършат композиторите. Защо пък да не поставим на тотална дисекция всеки един от познатите ни музикални творци? Това ще ни даде ли отговор за тяхната гениалност? Ще отговори ли дали болестите са отговорни за характеристиките на творбите им?

Знаем, че Вагнер е имал нескончаеми проблеми с червата. Това е едно от обясненията за това, което някои критици намират за невъздържана звукова логорея в някои негови опери. Според някои музиковеди Брамс е страдал от хроничен запек, съдейки по неговата музика.

Дали неравноделният валс в 5/4 такт на Патетичната симфония на Чайковски, известна и под номер 6, е резултат от временното му накуцване?

И дали повтарящата се механичност в „Болеро”-то на Равел е резултат от мимолетната амнезия, сполетяла композитора, която го е карала да повтаря това, което току-що е написал, отново и отново?

Кой знае, може да се окаже, че там някъде медико-патологичната история на музиката чака да бъде написана.

Източник: „Гардиън“