Съседе мой, нечовешки

„Много хубаво семейство бяха“, „ще се оправим, викаха“, „детенцето ме сурвака за Нова година“, „винаги усмихнати такива“…

Това разказват съседите на убитото в първите дни на новата година семейство в Пловдив. Показват се в репортажи по телевизията, за да недоумяват „как така“. Говорят с полиция и медии и изявленията им все кръжат около учудването по повод случилото се. После се прибират в холовете си, врътват ключовете, изуват влечките и докато бодват парченце домашна наденичка от общата чиния на холната разтегателна маса, гледат как ги дават по телевизията и обсъждат надомно вълнуващото съседско събитие.

„Тц, тц, да им се ненадяваш на тия Сапунджиеви! Кой би предположил?! Язък за хубавата жена и малкото момиченце! Какво може да направи ревността, ей… Ама сигурно и тя си е виновна… Ма чак пък да убиваш!…“

След това репортажът по телевизията свършва, а с него и съседските разговори за затритото семейство затихват.

„Жена, сипи сега по една ракия и внимавай в картинката, че глей съседът кво напраи!“, вероятно подхвърля закачливо някоя глава на някое от семействата във входа на драматично загиналите Сапунджиеви, почесва се по сития корем и удобно потъва в панелната си крепост.

Защото така отдавна си живеем – по домашните крепости.

Криминалният случай с убитите дете, жена и мъж от Пловдив е поредната битова трагедия, която се случва около празници. Дали е ревност, дали е семейна непоносимост, дали е моментна загуба на разсъдък или някакъв отчаян, луд крясък за внимание, можем само да гадаем. Полицията се опитва да свърши обичайната си работа и след още три дни вече никой няма да си спомня за случката. Нормално – няма как да живеем постоянно с ужаса от собствените си човешки действия. Ще продължаваме обаче да живеем със съседите си. Вратите ни ще са една до друга, тъничките стени ще продължават да ни позволяват да си чуваме гневните гласове, любовните пъшкания или пиянските речи, външните ни порти издайнически ще се тръшват, за да известяват на съседската общност, че излизаме или се прибираме, а живеещите около нас ще са все така най-преките свидетели на нашия ежедневен битов ритъм.

„Съседът ти е по-важен от роднината, защото е до теб и ако имаш нужда от помощ, първо на него трябва да разчиташ“, казваше баба ми, която за всичките си осемдесет и девет години така и не успя да се скара с нито един комшия.

В онези години в очите ми съседите й бяха отбор спретнати чичковци и лелички, които не пропускаха да докладват, ако не съм поздравила някого от тях, била съм спипана да изхвърлям на гълъбите следобедната филия с масло и чубрица или в по-късен етап съм била засечена в прегръдките на някое момче в Морската градина.

Софийските ми съседи също притежаваха известна бдителност, въпреки че големият град предполагаше все пак повече дискретност. Отношенията в комунистическия панелен вход, където в апартаментите бяха настанени предимно хора със заслуги към тогавашния режим, цареше относителна поносимост. Дипломатът от седмия етаж се правеше на Дядо Мраз за съседските деца, леля Марга КПП-то от партера следеше от балкона си кой кога излиза и как се връща, поетът на четвъртия етаж рецитираше посред нощ на балкона, докато му гостуваха другари с волги, а жената на цирковия артист под нас говореше толкова високо, че ме будеше. Тези особености обаче поддържаха някак общия входен организъм и двайсет и четирите апартамента функционираха в синхрон като средностатистичеко село. Знаехме си и белите, и кирливите ризи. Имаше и лицемерие, имаше и тиха завист, имаше и приятелство, разбира се. Мини модел на цялата обществена структура, с все доносниците, страничните наблюдатели, завистниците и тези, които безрезервно остават просто добри хора. Майка ми можеше да почука поне на пет различни врати, за да помоли да ме наглеждат, докато я няма. Щях да бъда нахранена, стоплена и дори приспана, ако се наложи, при това без никаква доза драматизъм. По етажите съботно-неделно се разнасяха чинии с домашно приготвени сладкиши за размяна, а някой от съседите да има ключ от апартамента ти си беше практика. Добър или лош, съседският дух функционираше на всяко ниво – от услугата да отсипеш от своето брашно в чашка от кафе за кекса на съседката до това да платиш тока, да поливаш цветята или да отглеждаш кучето на тези до теб, докато са на море.

В последните двайсет години начинът на живот промени и начина ни на общуване със съседите ни. Сложихме блиндираните врати и железните решетки, за да се пазим от новото време и без да искаме се вакуумирахме в малките си лични пространства. Тези до нас, под нас или над нас не ни интересуват, защото не искаме и те да се интересуват от нас. Когато тропат отгоре, чукаме с дръжката на метлата по тавана, за да им дадем знак да престанат. Когато се карат шумно, първо слушаме, за да схванем интригата, а започнат ли да ни пречат да спим, думкаме с юмруци по стените. Понякога пишем гневни писма и ги пускаме в пощенските кутии на тези, които намразваме по някаква битова причина. В нашата кооперация кореспонденцията е модерна и се води чрез имейли, което предизвиква дори още по-огнена лексика, включваща често заплахи, закани и квалификации. Издигнахме дувари около апартаментите си и по стар български обичай не уважаваме нищо, което е извън външните ни врати. Влезте в който и да е стандартен български вход от по-нелуксозен тип и вижте какво се случва в общите пространства – те са се превърнали в складове, в които покъщнината на съседите си живее самостоятелен живот. Стари креватчета на деца, които вече са абитуриенти, продънени кресла, чиито собственици са напуснали грешния ни свят преди десетилетие, празни буркани от зимнина, неработещи печки, развалени перални, любими плюшени играчки, подпетени обувки и колекция от торби с боклук, които аха да стигнат до контейнерите отвън. Тези общи и в този смисъл ничии пространства са най-добрата метафора за съвременните междусъседски взаимоотношения – общото е мое, но не ме е грижа за него, а твоят живот ме интересува, само когато трябва да се плащат общите такси! Това не ви ли напомня на нещо още по-голямо? Например на отношението на държавата ни към нас, нейните граждани?

В моята сравнително нова кооперация от 1999 година например си имаме местен Бойко Борисов – нашият успешен домоуправител. Той властва вече втори мандат, почти единодушно избран от съседската общественост (с моя глас включително), на която просто не й се занимава с тия неща. Благодарение на директорския му опит имаме боядисани входове, работеща врата на гаража, събрани такси и… отвратителни междусъседски отношения. Държавният стил на управление е внесен на местно ниво – домоуправителят НИ е направил ремонт, купил НИ е плочки, оправил НИ е осветлението. Смей да закъснееш с две седмици с определената сума за ремонт на покрива – получаваш нотариална покана да платиш, въпреки че си предупредил с извинение за закъснението месеци преди това и в крайна сметка точно на обещаната дата си превел парите. Няма шест-пет! Който нещо леко е заслабнал финансово, е съветван тихо и в личен разговор да се обясни на домоуправителя и той евентуално може даже да му помогне финансово, толкова е добросърдечен! Междувременно в общата кореспонденция „виновните“ са публично заклеймени, а клетият съсед, дръзнал да си паркира колата на газ в собствения си гараж – заплашен с адвокати. Точно както в държавата, възникналите бунтове са потушени скоропостижно, масовата и незасегната от домоуправителския гняв общественост тихо си мълчи, а останалите цъкат с език по къщите си и викат: „Мани, и по-лошо може да е“, махват с ръка и си сипват по едно уиски, докато наглеждат общата градина през балкона.

Така си живеем – с напрежение, постоянно усещане за вина и леко надигащ се страх от следващата стъпка на избраните от нас управници. Иначе сме много дискретни – залостили сме се по къщите и тихо си се мразим. Ние тях и те нас.

Това е форма на гражданска перверзия. Точно както е перверзно да чуеш в четири и половина сутринта изстрел от пистолет в съседния апартамент и да се завиеш през глава. Перверзно е да не се надигнеш от топлото си легло, за да видиш дали през стената някого не го убиват и дали не можеш да помогнеш. Перверзно е след това разчувстван да разказваш за усмивките на младото семейство, за сладкото им детенце със сурвачката, за малките им фамилни дрязги, които щели да си оправят… Поне така казвали били тия…, как им беше името…, Сапунджиеви от Пловдив. Убитите, де.

Това е като да си туриш тенджера на ухото и да я опреш в стената, за да чуеш по-добре как съседът нарича жена си „курва“, а на другия ден да чакаш с нетърпение да я мернеш някъде, за да видиш дали окото й е насинено. Я да видим с кого се прибира оная от петия етаж! А я да разберем защо Петров смени беемвето с шкода? А не е ли това момичето на оная, важната, от последния етаж, дето се целува с някакъв във входа? Откъде пък са им парите на Димитрови, че тя ходи в най-скъпия фитнес в града, а не си е платила таксата? Абе Георгиев нова жена ли има, или тая е старата, от която има дете? Верно ли мъжът на дебелата от третия етаж я напуснал, пък тя се побъркала и я взели в клиника?! Тц, тц, тц…

А после нещата са си, както си ги знаем. Едва промърморено „Добър ден“, трясване на вратата на асансьора под носа, мълчаливо изчакване еди кой си да премине, че и без това не ни е приятно да се засичаме.

Етажна собственост и човешка пустота.