Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Съществуват ли човешки права без християнството? (откъс)

„Публични врагове”, писмата между писателя Мишел Уелбек и философа Бернар-Анри Леви, разглеждат големите теми за завръщането на религията в западния свят и за мястото на ангажирания интелектуалец

Детайл от корицата на „Публични врагове“, създадена от художника Кирил Златков. - Съществуват ли човешки права без християнството? (откъс)

Детайл от корицата на „Публични врагове“, създадена от художника Кирил Златков.

Темите от кореспонденцията на писателя с философа, Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви, протекла между януари и юли 2008, са почти кощунствени за френската атмосфера. Лаицизмът е нарушен, табутата са разбити (или по-скоро възстановени), религията е реабилитирана. Но това става отново във френски стил, а той винаги е насочен срещу сега царуващите норми, каквито и да са те. Пък и секуларният принцип надали може да бъде накърнен от двама автори, които стъпват върху наследството на Блез Паскал.

Има ли изобщо човешки права без християнството? Въпросът има смисъл само в исторически контекст, но е освежаващо, че го обсъждат французи. Не сме ли всички ние, общо взето, същества, достойни за презрение? Каква е функцията на интелектуалеца, който не иска да бъде безразличен към съвременното общество? Тези и други въпроси, движещи се между морала, философията и вярата, карат двамата изтъкнати кореспонденти да създадат вълнуваща книга в най-добрия стил на осветената от дълга литературна традиция размяна на текстове.

Някои от читателите може би ще си спомнят филма „Интелектуална разходка” на Бернт Капра от 1990 г. Подходът е същият, макар че темите са различни. Като за преди Коледа, книгата на Уелбек и Леви е особено подходящ подарък за всеки, който планира спокойни, дълги следобеди над важните въпроси, занимаващи философите.

Предлагаме ви откъс от „Публични врагове“.

Мишел Уелбек
10 април 2008

„Закоравелият позитивист е непоносим противник, почти толкова, ако не и по-неприятен, отколкото е закоравелият материалист. Той няма никога да ви опонира директно за разлика от последния. Виенчаните са хитри. Божественото дихание ruah, да, да, разбира се, нека го наречем R2, можете ли да предложите експериментално доказателство? Как ще подходите?

Същността, сравнението, доказателството. А психоанализата (Попър срещу Фройд)? Неопровержимо, следователно не спада към научните знания. Itemissaest*, за позитивиста.

Можете, ако желаете – ще каже логикът позитивист, – да се отдадете на метафорични преконструирания. На определен стадий човек има нужда и от метафори, и от легенди. Самата материя е била необходима легенда, за да приключим веднъж завинаги с Господ.

Ние творим – ще каже позитивистът – в нелегендарен кръг, кръг от твърдения, които подлежат както на доказване, така и на отхвърляне.

И все пак доста неща и много, които са важни за нас, остават извън този кръг. Кръгът, който ще се разширява и ще укрепва империята си (предстоят още открития в областта на хормоните и невромедиаторите). Но извън разрастващия се кръг на естествените науки остава незасегнато онова, което принадлежи на сферата на интерсубективното. Симпатията, обичта, любовта (това беше последното ви възражение и що се отнася до мен, единственото, което приемам). Любовта, най-авторитетно дефинирана от Платон с незабравими фрази. Любов, която може да се обобщи като симпатия, за да можем да включим в нея искрения пристъп на удивление, обхванал Шопенхауер, този почтен философ, когато е попадал на явления, опровергаващи собствените му теории, учудване, което описва в текста си:

„Действително е изненадващо да виждаш хора, които се втурват един към друг, без никога да са се виждали, сякаш са стари познати“.

Това вероятно няма да доведе до теория за правата на човека, но може би ще изясни странния феномен, който неколкократно съм констатирал по време на писателските си експерименти, а именно, че хора, които са абсолютни атеисти и поради това убедени в своята тотална онтологическа самота, както и в своята безусловна и безпощадна смъртност, продължават да вярват в любовта или поне да се държат така, сякаш вярват в нея.

И освен това продължават да вярват в нравствените закони и да се държат в съответствие с изискванията им.

Така че постулатът на Достоевски „Където няма Бог, всичко е позволено“, макар и априори убедителен, веднъж подложен на експеримент, се оказва погрешен.

Това са общо взето съвременни феномени (защото Бог е мъртъв сравнително отскоро), макар и безспорно интересни. Може би няма да е зле да се върнем към Кант. Или да прибегнем до социологията. Не знам, признавам.

Кореспонденцията е в това отношение удобно нещо: като престанеш да знаеш, прехвърляш горещия картоф. Нещо като играта „Тука има – тука няма“.

Бернар-Анри Леви
17 април 2008

Разбрахте, нали? Когато ви говоря за ruah, когато противопоставям разказа на Битието на De naturarerum, когато ви обяснявам, че съм по-скоро на страната на Йерусалим, отколкото на Атина, аз не противопоставям вярата на разума, спиритуализма на материализма, „легендата“ – откровение на вашия „кръг от твърдения, подлежащи на отхвърляне“. А противопоставям една книга на друга, и то много преди всичко това, някъде там, в онази мъглява, но и същевременно съдбоносна зона, в която всяко надарено със слово същество прави своя избор на мисъл и живот.

Малко са, в крайна сметка, „основните“ книги. Малко са „всемирните“ книги в смисъла на Борхес, онези, които съдържат другите книги и обхващат една цяла библиотека. Омир. Старият и Новият Завет. Поемата на Лукреций и, струва ми се, с това ѝ отдавам прекалено голяма чест. И в зависимост от езика на всекиго, имаме „Божествената комедия“, Шекспир, Достоевски, „Сумата“ на свети Тома Аквински.

Ето как стоят според мен нещата: знам, че няма нищо по-добро от „Илиадата“, когато става дума за войни, избивания, унищожение на градове. Знам, че мисълта на гърците, особено на епикурейците, може да бъде много полезна за разбиране на свободната воля. Убеден съм, че не би имало права на човека без християнската хипотеза, безумно смела, за същество по образ и подобие Божие и поради това ненакърнимо. Но вярвам също така, че за да мога да мисля върху онова, което ме прави човек и ме свързва с останалите човеци, за да разбера какво различава хората от животните, да използвам вашия израз, и прави моето съчувствие към попадналото в капана зайче по същество различно от онова, което изпитвам към жителите на обсаденото Сараево, за да мога да обоснова идеята за „човешко достойнство“ и да съм най-вече сигурен, че мога да я защитя с философски средства, уроците на Раби Акива** и Еманюел Левинас нямат равни.

На това ниво не се решава (или поне не още) какво е „истина“ и какво не е. Тук, в тази област на душата, позитивизмът (или онова, което наричате така) не може да намери почва. Тук не става дума нито за „непочтеност“, нито за „метафизика“, а за аксиоматика, за истинска аксиоматика: за простите числа на мисълта, за модулите, които не се нуждаят от доказателство, за неделимите в математиката, от които следва всичко останало за всеки един от нас.“


Книгата „Публични врагове“ е издадена на български език от „Факел експрес“. Преводът от френски е на Александра Велева.

* „Свободни сте“ (лат.) – фраза, с която свещеникът разпуска богомолците в края на литургията, отслужена според римокатолическия обряд. – Б. пр.

** Виден еврейски философ, живял през I в. от новата ера, основоположник на систематизирането на Устната Тора. – Б. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах