Сбогуване с Улрих Бек: човек, интелектуалец, социолог

За ученици, последователи и приятели той беше и си остава „красив ум”, „бунтар”, „благата огнена глава” или „голямото непокорно момче на социологията”. За част от по-широката публичност – „пророк”, защото социологическите му диагнози придобиват все по-голяма реалност в контекста на екологични, терористични, икономически, напоследък и дигитални глобални заплахи. За голяма част от колегите си социолози – добре позиционирани в академичните институции и укрепени зад утвърдени шаблони на мисленето – „предател отвътре” и „еретик”, защото не спираше да поставя под въпрос техните мисловни и изследователски инструменти.

Това са само част определенията за големия германски социолог и интелектуалец Улрих Бек, който си отиде внезапно в първите часове на 2015 г. И най-ожесточените му критици и опоненти обаче не могат да оспорят факта, че понастоящем той е най-цитираният в световен мащаб германскоезичен социален учен, най-известният и влиятелен германски социолог. Във възпоменателния си текст по повод неговата кончина Антъни Гидънс – друг световно признат социален учен – го определя като „най-големия социолог на своето поколение”.

Улрих Бек придобива световна известност с книгата си „Рисковото общество”, превърнала се няколко години след издаването й в социологически бестселър, преведена на 35 езика и обявена по-късно от Международната социологическа асоциация за една от 20-те най-значими книги на XX век. „Правилната книга в правилния момент”, би казал някой, за да обясни този ненадминат за произведение на социологическата мисъл успех. „Правилната книга”, защото поставя в центъра си проблем, нетематизиран дотогава от социалните науки, а именно екологичните заплахи и катастрофи, които не могат да бъдат контролирани и овладени по познатите дотогава начини, тъй като страничните последици, които предизвикват, надхвърлят границите на локалното и националното и придобиват статуса на „глобални заплахи”. „Правилният момент” е 1986 г. – годината на ядрената катастрофа в Чернобил, която изглежда като безспорно емпирично доказателство за основната теза на книгата. Малко известен факт, който проф. Бек сподели в личен разговор при посещението си в София през лятото на 2013 г. по повод премиерата на българското издание на книгата си (ИК „Критика и хуманизъм”), е, че текстът на книгата е бил завършен преди катастрофата в Чернобил и че самият той първоначално е бил объркан от обстоятелството, че толкова бързо диагнозата му придобива измеренията на конкретно събитие.

В ретроспективата на нейната почти 30-годишна история, през които тя става като че ли все по-актуална, придърпвайки все нови и нови емпирични доказателства в своя подкрепа, години, през които Улрих Бек я разгръща, преосмисля и ревизира в светлината на новите си теории – за глобализацията, космополитизацията и метаморфозата на света – подобно обяснение със случайно съвпадение изглежда все по-несериозно.

Първо, защото диагнозата, че живеем в общество на рисковете, чиито последици не можем да предвидим и контролираме с познатите мисловни и институционални средства, е ключ към друга негова социологическа диагноза за радикална структурна промяна на модерните общества, за която тогава създава понятието „индивидуализация” и която намира много по-широк отглас в международните социологически дебати.

Второ, защото диагнозата, че живеем в качествено нова ситуация, която не бихме могли да овладеем, ако не сме достатъчно смели, за да я разпознаем и достатъчно креативни, за да я назовем, е основният ключ, с който Улрих Бек не престава да предизвиква така необходимата за справянето със ситуацията радикална смяна на погледа: социологическия, политическия, гражданския.

Трето, защото в собствените си теоретични и интелектуални практики показа, че тази на пръв поглед страховита диагноза не е непременно повод за паника, а може да бъде източник на надежда. Неговите теоретични усилия да създава нови понятия за онези сценарии, които разработваше като „оптимистични” версии на бъдещето развитие и да изпробва тези понятия върху постоянно нови тематични и изследователски полета – от властта и неравенството до любовта и интимността, неговите интелектуални усилия да ги направи достъпни за широката публичност чрез многобройните си публикации и интервюта в най-престижните световни медии бяха неговата практическа реализация на „принципа на надеждата” на Ернст Блох, който бе превърнал в свое дълбоко убеждение и вяра.

За съжаление Улрих Бек няма да може да завърши последното си мащабно начинание – да създаде транснационален и трансдисциплинарен Институт за космополитни изследвания, в който границите между нации и дисциплини са невалидни, да формира една работна общност отвъд национални и континентални граници, обединена единствено от страстта да изпробва върху различни актуални теми и проблеми онази радикална смяна на погледа, която през последното десетилетие и половина наричаше „методологически космополитизъм”.

В петък, на 16.01.2015, той бе погребан в тесен приятелски кръг в Централните гробища на Мюнхен – градът, в който през последните 20 години постоянно се връщаше от многобройните си пътувания в страни от всички континенти; градът, в който се намира известният Лудвиг-Максимилиан-университет, в който той преподаваше до пенсионирането си през 2009 г. успоредно с преподавателската си работа като професор в Лондон и Париж; градът, в който през последните месеци от живота си написа и завърши последната си книга „Метаморфозата на света“, чието издаване няма да може види.

Мюнхен, 16.01.2015 г.