Секс игри в политиката

Българските политически процеси вече категорично излязоха от сферата на политическото и се сринаха до пещерни страсти, до атавистични инстинкти. До съвкупление от първичен тип. Културата на политическото общуване в България трябва да бъде изучавана от антрополози, не от политолози. Защото все още сме на етап племена, алфа мъжкари и техните завоевания.

Тъжно е, че истинският разговор за политическите събития в България преминава през „снимките на Мата Хари“, „опипването на Лена“, „дискредитацията на Соня“. Политиците се преценяват през скалата на „мъжкарството“. Ценностите – традиционни или либерални – се свеждат до фиксиране на сексуалните предпочитания: ако нямаш предразсъдъци към еднополовия секс, си либерал; ако го отхвърляш и презираш, си консерватор. Двата полюса на политиката, които в книгите се определят според отношението им към данъците и социалната ангажираност на държавата, у нас се намират най-често под нечий чужд юрган.

Този процес тече отдавна – разпространяването в медиите на компрометиращи снимки (най-вече на жени кандидатки или на жени на кандидати) стана практика от години. Но интензивността, с която се случва сега, е твърде висока. При това изворите на тази „култура на политическия разврат“ не са фиксирани в едната половина на политическия спектър. Първото разклащане на Борисов се случи, когато се заговори за Барселона, за вероятна любовница и вероятно дете. По-късно пак той беше атакуван чрез полуголи снимки и полуприказния наратив за „Мата Хари“.

Гей „компромати“ пък преследваха Радан Кънев, докато не влезе в Европейския парламент. Присъствието му там донякъде укроти анонимните (но не чак неизвестни) „морализатори“ и те прехвърлиха устрема си в посока Кирил Петков. Пореден бивш премиер получи своята доза „секс компромати“, и двата снимани на стълбище.

Романтично-съвкупителният наратив се срина в последните дни до размяна на публични реплики между един от политическите номади и една от противоречивите журналистки от прехода – Радостин Василев (ИТН/ПП) и Соня Колтуклиева. Публичната демонстрация на лични съобщения, взаимните обвинения в „романтично и еротично залитане“, обидите се възприемат вече дори не като скандал, а като естествена част от политическата кампания. Сред множеството „запалянковци“, подкрепящи двата лагера, се чуват единични гласове, които осъзнават и огласяват перверзията в тази ситуация, но те са недостатъчни, за да спрат процеса. И независимо кои са играчите, това ще се повтаря отново и отново, защото фактът си е факт – така си избираме лидери. Като ги превръщаме в обекти и субекти на скандал.

Публиката, огладняла до забрава, си иска зрелищата. Те са безплатни на пръв поглед, лесни за устройване, дори и лесни за контролиране. Цената им става ясна много по-късно, когато хлябът стане все по-недостъпен поради скандално „зрелищно“ управление. Защото този, който участва – волно или неволно – в подобни сценки; този, който ги подхранва и храни с тях електората, няма друга парадигма в главата си.

И всичко се свежда до видимото. Прозрачността е с изместен фокус обаче. Вместо прозрачни решения, имаме прозрачни чаршафи. Вместо голата истина, получаваме голите политици. Вместо разум – повсеместен оргазъм. И за публиката, и за кукловодите.