„Сексът и градът“ в българския парламент

Докато онзи ден гледах репортажи от парламента и слушах депутатски упражнения на тема „домашното насилие“, изведнъж си представих как в залата влизат Кари, Саманта, Шарлот и Миранда от сериала „Сексът и градът“. Ама ей така, съвсем истински си влизат с все обичайния си леко екстравагантен нюйоркски стил и се настаняват някъде на банките отпред, за да слушат. И слушат!

Как у нас домашно насилие има, откакто имаме либерализъм, защото той е убил патриархалните ценности, според които в българското семейство е заложено бащата да е централна фигура (по Валери Жаблянов, БСП). Как за домашния бой виновни са джендърските идеологии и единственото спасение от тях е въвеждането на вероучение в училище, та да знаят децата, че „мъж, който бие жена си, бие себе си“ (по Павел Шопов, „Атака“).

Седят си фрапантните нюйоркчанки в депутатските столчета, поклащат кръстосаните си крака и разбират също как у нас често жертвите на домашно насилие сами са си виновни, може би пък защото в крайна сметка са се опънали на нормалното изглаждане на семейни отношения, което закономерно си става под завивките! За този аспект на така ведрата тема за боя у дома се сети пък социалистът Димитър Стоянов. Сексуално-пиперливият привкус постепенно се настанява в българското Народно събрание, бузките на депутатите лекинко се зачервяват от цивилизационно овладяна похот, а темата полека се разлива в своята романтична форма. Депутатът Тома Биков самоотвержено влиза в личното си минало, вади оттам съкровени семейни спомени и от високата трибуна ги дава като унифициращ пример – той се влюбил, тя се влюбила, взели се без да му мислят там за материални неща и равенство между половете, па скрепили чувствата си чрез един хубав църковен брак. И от устата на свещеника разбрали, как „мъжът трябва да обича жена си, както обича себе си“.

По едно време пък, докато в залата приповдигнатото жужене се засилва с всяка депутатска стъпка напред към семейната обител, се включва мъж на достопочтена възраст, който заговорва за хомо сапиенс и призовава съпругите да престанат да хвърлят пепелници по мъжете си (по Вежди Рашидов). Някъде в дебата, като самородно ехо на тази съвсем навременна и точна забележка за летящите пепелници в българските семейства, се включва и друг по-възрастен народен представител, който заразвява като чаршаф на честта петдесетгодишния си брачен статут и поетично прошепва на микрофона, че любовта е цвете. За да допълни след смислено променяща пауза обаче, че това цвете трябва да се полива с много пари (по комуниста Александър Паунов).

Тук някъде Кари, Саманта, Шарлот и Миранда бавно стават от депутатските столчета, нагласят широкополите си шапки, слагат си по едно червило насред пътеката в залата и докато фустите на дизайнерските им дрехи почесват по носовете насядалите наоколо представители на българските граждани, напускат в облак от парфюми и тотално разминаване на епохите. А когато след високите им токчета вратите се затварят, поп наръсва със светена вода четирите краища на парламента, гербаджиите вадят сватбените си албуми да си ги разглеждат взаимно, патриотите и атакаджиите смирено се кръстят, от БСП поръчват чаршафи на едро за всички семейства, в които е отчетено някакво насилие, а комунистът Паунов умислен брои парите за поливане на любов по джобовете си. Единствен в залата се щура Вежди Рашидов и съсредоточено заляга покрай банките в търсене на пепелници…

Ако сега отстраня тази хрумка на въображението с героините от „Сексът и градът“, случката с обсъждането на промени в закона за домашното насилие в българския парламент ще си остане все толкова абсурдна. Даже присъствието на четирите американки вътре донякъде би дало логично обяснение на изговорените глупости – нещо като на тийнейджърски рожден ден нехаресваните момчета да се опитват да впечатлят момичетата. Абсурдността в този т.нар. дебат по изключително важната тема за домашното насилие идва от видимото, плашещо с ретроградността си всеобщо неразбиране на хората в парламента за това какво изобщо значи домашен тормоз и какви са социалните последствия от упражняването на сила в семейните, а и човешките отношения по принцип. Всъщност, от позицията си на законотворци тези мъже приемат насилието в семейството като привнесено идеологическо влияние отвън! Според тях, възпитанието в християнски ценности и потапянето във вярата са основният механизъм, който ще циментира вдигналата се мъжка ръка срещу съпругата-допълнение, а не някакви си промени в закона, които трябва да бъдат приети под външни обстоятелства, не по убеждение (по Жаблянов). Така да се каже, не е нужно да се предлага и тази промяна за доказан психически тормоз насилникът да прекара в затвора до пет години от живота си, ама пусто, като ги натискат от „извън България“, какво да правят – ще се съгласяват с подобни ненужни и неработещи решения!

Идеята да се превъзпитава обществото чрез връщане към християнски ценности, дето като захар на пътя магично спират де-що има катастрофи с жертви в семействата, всъщност регистрира още един абсурд – че тези, от които зависи създаването на българските закони, всъщност сами не вярват в тяхната сила. Те са по-сигурни в защитата на християнския морал, отколкото в тази, предоставена от държавата. Нищо, че и най-фанатично следваната „християнска“ ценностна система е бъкала от насилие, и нищо, че живеем в демократична и светска държава, където не религиите, а законовата система управлява взаимоотношенията между гражданите и институциите. Да не говорим пък и за онази така важна подробност, че българи са и една огромна маса от хора, които или имат друга религия (която също третира насилието нееднозначно и както намери за добре), или изобщо нямат такава. Да си български депутат в XXI век и да сведеш толкова сериозен социален проблем като домашното насилие до църковна утвар, патриархални притчи край огнището, трикраки столчета и втрещени от цивилизацията селянчета, които инатливо наблюдават света изпод процепите на селските си пенджерета, вече не е смешно. Опасно е.

Точно толкова опасно, колкото и цяла група народни избраници с претенции за образование, съвременен поглед към живота и социална адекватност, да изпадат в умилителни разкази за своите любовни и семейни трепети и да смятат своите лични истории за универсални примери. Или пък публично да правят заключения, които не само са извън всякаква логика, но и са напълно неверни – като това, че насилие в партиархалното българско общество не е имало или че на него днес се отдават само социално изнемощели примати. Такова твърдение показва, че хората, които трябва да защитават правата на гражданите на България, не познават елементарната история (и изкуство!) на страната си, където домашното насилие е недвусмислено отразено. Те дълбоко не са наясно и с механизма за пораждане и упражняване на насилие изобщо – иначе едва ли биха се излагали така с обяснения, чувани по света през петдесетте години на миналия век и отдавна определени като недопустими.

Изумително слабоумният депутатски разказ за оправянето на семейните конфликти под завивките и свързаният с него пример за съседско семейство, в което жената всеки ден гонела мъжа си с тиган, а вечерта двамцата сдобрени слушали чалга и си лягали, вреди безпощадно на говоренето по темата. Придава ѝ домашно-кухненски привкус, като скандала у съседите, който от другата страна на панелката мило и сплотено семейство подслушва с тенджери, залепени до стената. Примерът е толкова вицов, че и изводът, който се налага у по-елементарното съзнание е такъв – „некви там се бият – голем смех!“.

Самата представа за насилието, която депутатите нарисуваха чрез изказванията си пред трибуната, прилича на нелеп комикс с много конкретни картинки: тигани, библии, мустакати бащици с пояси и здрави, работни ръце, които само знаят да работят и милват, готови да бъдат уважавани от мъжете си жени-допълнения в подчинително благодарствен режим, бели, помръдващи от процеса на сдобряване, завивки, малко чалгица и от време на време някой и друг летящ пепелник. Само хорото липсва, но и то все някъде щеше да се извие, ако дебатите бяха продължили още малко. Заедно с благата ракия и чаршафа на честта, разбира се.

Към тази картина можем да прибавим и скатаните жълтици, гарантиращи свежия цъфтеж на любовното чувство. Това чудесно кореспондира с мутренско-кифленския манталитет, насадил в последните години насилствения модел за любовта като форма на притежание. Точно тази философия легитимира публично най-брутално насажданата „ценност“ в последните години – че всичко има цена и може да бъде купено. Дори любовта. Единственият сатиричен момент в тази теза е, че тя беше представена от депутат с крайно леви, комунистически убеждения. Та щом и за комунистите любовта съвсем легално е част от частно-собственическата страст и буржоазно-капиталистическия морал, нещо с идеалите на това учение за равенство, светло бъдеще и високи морални ценности съвсем се е объркало. Или поне семейната другарка на въпросния народен избраник Паунов трябва да изтърпи партийна критика и да вземе да преразгледа материалистическото си отношение към своя другар! Че с парите, вложени в поливане на семейното им цвете цели петдесет години, вероятно е можело цял женски профкомитет да се поддържа!

В края на краищата, аман-заман, депутатите единодушно приеха текстовете за промени в Наказателния кодекс, криминализиращи домашното насилие. Защо ги приеха – и те не знаят. Сигурно защото отвънка натискат, иначе няма смисъл… След гласуването пък в залата стана едно такова празно и смълчано – така пикантната тема за домашните работи прекалено бързо се изтърколи измежду банките и не всички депутати успяха терапевтично да си разкажат от трибуната как е у тях си. Ама ние знам. Със сигурност нито един от тях никога не е посягал на жена си! Или ако го е правел, то тя сама си го е търсела, стояла е подозрително насред кухнята с тиган в ръка или целеустремено се е насочвала към кристалния пепелник от сватбата. Нашите депутати само чуват за домашното насилие, но никога не са го срещали очи в очи. Е, когато все пак се е случвало, при това почти всяка вечер у съседското семейство, не са се бъркали, защото това са си „техни работи“. Пък и все някога идва време за лягане.

Нашите депутати не знаят, че мъже унижават, бият и убиват жените си, защото те самите никога не са изпадали в социална бедност, която, както разбрахме, също е единствена причина за семеен бой. В социално уредените семейства такива работи няма и това ни го обясниха през авторитета на българския парламент.

Така че българските депутати няма как с разбиране да дебатират темата за домашното насилие – ами че те просто ей сега за първи път чуха за него през последните месеци, когато някаква Истанбулска конвенция искаше да направи жените – мъже и мъжете – жени. И само християнските им устои и здравата българщина им помогнаха да се ориентират в тази иделогическа диверсия и да се хванат за кремаклийките и кокалените дръжки на ножовете! Пуста опустяла Европа с нейния размекнат морал, не стига, че ни донесе джендъри, ами и да си бием жените ни научи!

Започнах този текст с една фантазия, свързана с героините от „Сексът и градът“. Не, не смятам този мега любим сериал за супер феминистки и не го вмъквам в бабешкия контекст на българския парламент, за да съм интересна. Просто този пример най-добре дава нагледна представа как точно изглежда мисленето на най-важния обществен орган в държавата – нейният парламент – по отношение на домашното насилие, съпоставен с реалния контекст и граждански нужди в обществото ни. Ние – жените, които като пълноправни граждани и избиратели трябва да разчитаме на законови права за защита, отдавна не живеем в епохата на тези, от които тази защита реално зависи. Ние не дишаме с тях един въздух, не споделяме еднакви ценности, не сме дори в близък умствено-радсъдъчен порядък. Ние сме жени тук и сега, те са български депутати за няколко години и балкански патриархални мачовци до живот. То е все едно да обясняваш на един потурко защо автомобилът е по-добър от каруцата – каквото и да му предлагаш като аргументи, той ще те гледа подозрително и ще си мисли, че нещо му кроиш капата. Та точно в това е разликата – докато четирите героини от „Сексът и градът“ гледат света свободно изпод широките периферии на капелите си, нашите законотворци бясно бият капи в земята и твърдят, че от Витоша по-високо нема.

Хубаво е, че онова с Кари, Саманта, Шарлот и Миранда в Народното събрание само си го представих. Инаме просто не знам как щях да им обясня онова, което там щяха да видят и чуят. Сигурно трябваше да почна от сътворението на света, конниците на Аспарух, кирпичените църквички, червените конци против уроки, плюенето в пазвата, черните и белите магии и боя като основен начин за общуване в семейството. А и не само.