„Сексът и комунизмът“ – нито за секса, нито за комунизма

Новият роман на Милена Фучеджиева „Сексът и комунизмът“ (изд. „Ентусиаст“) вече е на книжния пазар. Премиерата му на 10 ноември събра ядро от приятели и почитатели на писателката в столичния клуб „Плюс това“. Предлагаме ви кратък откъс от книгата, а след това и реакцията на един от първите читатели на романа –  хореографката Мила Искренова.

„… Анастасия сложила ръце на раменете му и втренчила пронизващ, изгарящ поглед в очите му.

„Ще бъде по-лошо, мойто момче, вероятно много по-лошо отколкото предполагам. Отнеха всичко на вуйчо ти, на Калоянови, на Джамбазови, на полковник Радков, всички мъже са мъртви, а жените и децата с по два куфара ги натовариха на камиони и никой не знае къде са. Всичките им имоти са отнети, сметките им са изпразнени, банките са под ръководството на комунистите. Нашите сметки също са запорирани, но баща ти ни остави злато с което бихме могли да преживяваме известно време ако не го намерят.“

Изведнъж прегърнала Стефан така силно, както никога до сега не го била прегръщала. Заговорила бързо, мислела трескаво.

„Нали разбираш, че не искам да те плаша, а да знаеш точно каква е ситуацията. Единственото, което притежаваме в момента, и което никой не може да ни отнеме, е интелигентността ни. Те това го нямат. Те са прости хора без хигиенни навици, мисленето им е елементарно, еднопланово, свикнало на крайна бедност, светът ни за тях е омразен, защото никога не са могли да имат достъп до него, те са нашите слуги, но много по-лошо, защото са дошли тук не за да работят, а за да вземат наготово, да заграбят труда на по-умните, по-интелигентните, образованите. И няма да се спрат пред нищо, това вече го знаем, това вече е напълно ясно… Баща ти е мъртъв. Единствено Бог е с нас. Това не го забравях. Не с тях. Те не вярват в него, и някой ден това ще им коства всичко. Дано да го доживея, ти със сигурност ще имаш шанса да видиш възмездието. Така че, Стефчо, момчето ми, ти и аз сме армия от двама, но водена от вярата ни в Бог, срещу армия от безбожници. Битката ще е много тежка, надявам се да не ни коства живота, и трябва да оцелеем. Разбираш ли?“

Стефан поел силата на майка си, стиснал перфектната си челюст наследена от нея, измъкнал златното кръстче висящо на врата му, целунал го, дал го и на майка си да го целуне. Очите му се заковали в нейните с поглед на мъж.

„Разбирам. Какво ще правим сега?“…

Какво ще правим сега? Този въпрос, поставен в книгата на Милена от малкия Стефан, е актуален и днес. Това е въпрос, поставен пред общество с двойствена биография – биография, която не успява да свърже два клона на съзнанието дори през и чрез любовта.

Книгата е озаглавена „Сексът и комунизма“, но това не е книга нито за секса, нито за комунизма, а за любовта и свободата в състояние на „невъзможност” в условията на тоталитарното общество. Това е една силно нееротична и безчувствена книга. Книга, за която ако кажа „харесвам я !“ би било доста инфантилно. Тя е хладна, безпристрастна и дистанцирана, като метaлно огледало, в което се е превърнала душата на разказвача след преживяното. Тя говори с гласа на изнасилено 15-годишно момиче, на което не е имало кой да помогне и за което никой не е въздал справедливост.

Стилът на Милена е като нея самата – това ме е привличало понякога със симпатия, понякога смущавайки ме, но винаги ми е било интересно какво стои зад тази привидно хулиганска поза, която се перчи насреща ми с ръце в джобовете и ми се усмихва предизвикателно… Постепенно, сближавайки се с Милена, разбрах, че зад фасадата на нейните амазонски щитове и уличен жаргон стои един безкомпромисен интелект – нито женски, нито мъжки проницателен ум и едно ранимо женско сърце, които се съчетават в стряскащи с крайността си изрази и невъзпитани изречения. Милена говори така, не защото й липсва възпитание, а защото животът е невъзпитан и това е „най-милото”, което може да се каже за него. В ексцентризма на езика й обаче няма нищо самоцелно. Той е ексцентричен, за да не умре от скука в един свят на повтаряща се брутална баналност. В него липсва всякаква орнаменалистика, моралистични наставления и дидактични упражнения върху съзнанието на читателя.

Книгат е и силно „женска”, но не поради „женското писане“ , ако изобщо може да се говори за нещо такова при Милена, нито поради факта, че главната героиня е момиче – жена. Тази книга е женска, защото изважда на бял свят проблемите на жената по време на социализма и говори за тях с яснотата на обществен диагностик – неемоционално, но точно като в експертиза. И лаконично като в диагноза. Но книгата не се превръща във „феминистка“, защото е по-широко скроена и по-общочовешки истинна.

Милена поставя огледалото на душата си пред Миналото и го отразява като в Щита на Персей, „оглежда го” и го „вкаменява”, без опити да го изменя, преправя, деформира или идеализира. След това го поднася, за да се огледаме и ние в него като многоглава хидра и да осъзнаем и разберем, волно или неволно, с кои персони от това минало сме имали нещо общо или кои сме били самите ние… Разбираме също към коя част от биографията на нацията си принадлежим – дали към червената част или към тази, която понякога хамелеонски, но все пак устремена към свободата и любовта, продължава да търси изгубеното си минало, за да го превърне в бъдеще.

Романът ни дава възможност да се срещнем със сгазеното си минало. Ограбеното си минало. Изнасиленото си минало. Фалшифицираното си минало. Озлочестеното си минало. Излъганото си минало. Картотекираното си минало. И най-страшното – неосъщественото си минало, в което сексът беше идеологическо оръжие, а любовта „буржоазна отживелица“. Минало, към което да се върнеш, означава да се подложиш на психотерапия, защото това е Минало, на което всички сме жертви – както тези, които сме го живели, така и онези, които не го помнят, но наследствено го преживяват днес, мултиплицирайки „лъжовната му същност” като в сериал с безброй сезони и епизоди, който се репродуцира с упоритостта на модифицираното ни от Лъжата съзнание.

Тази книга е пречистващ спомен за миналото, което не иска да се раздели с нас. Може би защото не сме се огледали достатъчно ясно в него. Романът е прекрасна възможност да направим това и да се коригираме.

Вижте кадри от премиерата на „Сексът и комунизмът“: