Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Селфи в Антарктида

„Пътуване до края на света“, Людмила Филипова

Людмила Филипова не ни разказва никаква история, не ни показва какво се случва, но се опитва да ни обяснява спазмите на пърхащата си душевност, доколкото си може, естествено.  - Селфи в Антарктида

Людмила Филипова не ни разказва никаква история, не ни показва какво се случва, но се опитва да ни обяснява спазмите на пърхащата си душевност, доколкото си може, естествено.

Людмила Филипова е произвела нова книга за Антарктика и с нея е успяла да наруши три основни “закона“. Този на журналистическата професия, където журналистът никога не може да е главен герой, да е център на разказа, историята, репортажа. Той не може самовлюбено да описва „Аз влязох, видях, пипнах, вкусих, седнах, край мен се завъртяха на пети (пингвините), а петнистият тюлен ми се изплези дяволито (примерно). (Б.а. Примерите са си лично мои и допускам, че ще са ви по-забавни, отколкото четивото в оригинала.) Какво да правим. Филипова никога не е била нито в школата на Найденов (Валери), нито в школата на реалния живот, където бебета-репортери научават тези неща още на първата си планьорка.

Със същия замах Филипова обаче е успяла да наруши основният закон и на творческото, художественото писане. През цялата книга тя се напъва да ни внуши, че търси – и в това пътуване намира себе си, смисъла, истината, изплува от страданието и прегръща самотата, за да установи, че тя не е край, а ново начало. Само че го прави, както би го направила самовлюбена и напомпана на определени места героиня на светските издания. „Вие не ме разбирате, но аз страдам и съм вглъбена и изолирана. Няма да ви кажа за какво точно и как се случи, така или иначе вие не трябва да знаете, а и да знаете – не сте прави“. „Аз преживявам катарзис, ама няма да кажа защо. Случилото се няма значение, а моите разсъждения за това, дето няма да го разкажа“. (Резюмето и интерпретациите са мои, естествено.)

Т.е. Филипова не ни разказва никаква история, не ни показва какво се случва, но се опитва да ни обяснява спазмите на пърхащата си душевност, доколкото си може, естествено. На моменти напомня стилистиката на Наталия Кобилкина и дори – аха да ми се слее с нейния образ, ама Кобилкина поне разказва „искрено и лично“ интересни истории, пък и при това е автентична.

Филипова е погазила и законите на добрия вкус. Нейното книжле – нека да бъдем откровени, в него има не повече от 50-60 страници текст, е апотеоз на повърхността и саморекламата. Богато илюстрирана, с доминиращи илюстрации (то да се доминира над този текст не е никак трудно), Филипова лично присъства на 56 от фотографиите в книгата. (Плюс-минус 1-2, ама не ми стигна търпението да ги броя два пъти). Увековечена от колеги в експедицията, между които си личи професионалното око и ръка на истински фотограф. Останалото е нейно: камъни, тревички, лишеи, гъби, миди (или охлюви?, основополагащ въпрос), разбиващи се вълни, далечни айсберги, близки пингвини, птички и мътни кадри от кухнята на БГ базата в Антарктика… Както ние бихме си казали – хора, улици, салтанати.

Всъщност, има и няколко особено впечатляващи снимки – тази на раззиналия паст (предполагаме лично срещу нея) леопардов тюлен, местния злодей, както и на прелитащия над водата гърбат кит. Те могат да ни накарат да преосмислим снизходителното си мнение за Филипова като регистратор на природното величие, стихия, ужас и драма. Но, пусто. Те пък не са нейни. Shutterstock, както е отбелязано със ситен принт на едно място. Но пък ние четем зорко и най-ситния шрифт в такива интересни книги.

Нейсе. Всяко нещо, до което се докосва Филипова е драматично и животоопасно. Случва се само на нея, уникално и единствено, нищо, че става дума за хрущене на сняг, грохот от ледник на километри, наведена снежна „козирка“ или рекреативна разходка в околностите след като е хапнала лазаня, о, драма – отново за първи път в живота си.

Ако има нещо особено дразнещо и нетърпимо, то е, че поне на 5-6 места Филипова настойчиво повтаря, направо натяква: „Но не мога да си позволя да не се кача на самолета (заради тръпнещите си читатели)“, „Не мога да си позволя да не изляза (на тази сутрешна разходка, която за нея е съдбовна експедиция)“, „Не мога да си позволя да заспя (защото трябвало да е будна заради нас, да преживее всеки писък на птица, лашване от кит и трясване на вълна – и после тромаво да се опита да ни ги преразкаже)…“. Това се повтаря толкова натрапчиво и дразнещо, че накрая ти идва да запищиш срещу книгата: „Моля те, моето момиче, позволи си да замълчиш. Позволи си да помислиш. Позволи си да оставиш описанието на тази несъмнено величествена красота и смисъл на някой друг, който ще има адекватния за тази грандиозна задача талант“. Още повече, че твоят малък и нежен крак е обитавал бялата пустиня, най-голямата в света, словом и цифром 8 дни – между 18 и 26 декември, което би трябвало да е достатъчно време само да разбереш колко не я разбираш. И колко не можеш да я разбереш, камо ли да имаш претенцията да пишеш книга за това екскурзионно пътешествие.

Всъщност нямам съмнения в нейния екологичен патос и любов към ненакърнената природа, която трябва да бъде освободена от досадните и безсмислени набези на човешките същества, но през цялото време не можех да се отърва от мисълта, че нейната собствена разходка между девствените пространства не се различава много от тях.

Финалът на Филипова отговаря на всичките ни очаквания. Тя тържествено обявява, че е подхванала всенародна, международна, кой знае – междупланетарна инициатива: да събере послания от днешните хора за утрешните (след 50 години), която ще се слагат в капсула под българския православен параклис на Антарктида. С това ще се промени съдбата на човечеството, явно. Момичето е побегнало от социалистическото си минало, но то не е побегнало от него. Това е всичко, което искам да кажа за тази изключително оригинална идея.

Всъщност, нека не се лъжем. Людмила Филипова продава проект. Най-големият си проект. Тя изгражда и продава продукт. От доста вече години. Продукта на нейния несъмнен маркетингов талант. (Авторски тя няма.) Тя продава себе си.

Ако амбицията беше гориво за ракетни двигатели, Филипова щеше отдавна да живее на Марс и да прескача до нас за уикендите. Колкото да ни озари с някое селфи и поредния полуфабрикат, излязъл от поточната й линия.

Грях им на душата на няколкото вече издателства, които ни пробутват това като литература.

П.С. Апропо – имам една похвала за книгата. Тъй като е издадена успоредно на английски, преглеждах понякога и този „текст“. На английски се ядва, даже звучи много по-добре. Колко много си личи, че преводач, а после и фината ръка на Анжела Родел са го копали и преоравали…


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Чалга и класации

kapatovo.bg