Село Хухла пише до Народното събрание за трагедията на тракийските българи

Разорението или погромът над тракийските българи през 1913 г. трябва да влезе в учебниците. За това настояват общественици, творци и жители на село Хухла, Ивайловградско – едно от селищата, пострадали от масовия геноцид над българското население в Източна Тракия през 1913 г. На 3 октомври в Хухла ще се проведе Голямо литературно четене в памет на избитите тракийци през кървавата 1913 г.

Паметта на убитите 42-ма хухленци и на всички загинали тракийци ще дойдат да почетат поети, писатели, историци, журналисти от цялата страна. В обръщение към Народното събрание те ще настояват историята за разорението на тракийските българи да се изучава в училище наред с другите национални трагедии. Само 9 от изгорените тракийска села, едно от които е Хухла, са останали днес в границите на съвременна България.

Акад. Любомир Милетич (1863 – 1937), основният историограф на събитията в Източна Тракия в началото на миналия век, нарича случилото се с българските селища в района „разорение”, но и „погром”. Това е един от най-страховитите геноциди над българско население в периода на Междусъюзническите войни, който обаче остава в сянката на Първата национална трагедия, макар да е неотменна част от нея.

„Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война. Тя е насочена в три направления: Енос – Дедеагач, Кешан – Одрин и Чорлу, Визенско – Лозенград, Малко Търново. Големи жестокости са извършени в първите две направления. Българските власти, пък и самото население, не са вярвали до последния ден, че турската войска ще наруши Лондонския мирен договор – пише акад. Милетич. – Но в действителност турците още в началото на юли настъпват – „грабят, убиват и опожаряват” – всичко, що е българско. Това, което е станало от юли до октомври, „надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане… убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност.”

Трагичната история на българското население от Тракия през 1913 г. започва със село Булгаркьой. То е било чисто българско, както показва самото му име, и населено преди 300-400 години с българи от Родопския край. В него са живеели около 2000 души. Не е имало нито една турска къща. Поради тази причина населението е настоявало при водените предварителни разговори между България и Турция за проектираната граница Мидия-Енос то да остане от българска страна. И действително е имало съгласие границата да мине на 5 километра източно от селото. Населението е живеело богато, щастливо и е посрещнало с радост вестта, че ще бъде в пределите на България. Но така е било до 1 юли. Радостта секнала ден по-късно, когато в селото влезли 120 турски кавалеристи. Част от селяните усетили какво ги очаква и избягали в околните гори. Турците събрали оръжието, което имали хората, и заедно с реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000 – 30 000 глави, откарали в Кешан. Задължили селяните да пекат хляб и да хранят войниците. Това траяло пет дни. На 7 юли турският началник заповядал да се събере в края на селото, край Байдановия мост, цялото мъжко население, за да им държи реч. Явили се около 350 мъже. Но вместо реч била дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората били покосени. Само 8 души успели да се спасят с бягство. Жените и децата с писъци бягали от селото. Всички застигнати са били съсечени или застреляни. В следващите два дни цялото село било „опустошено, разграбено и опожарено”. Загинали 1100 души. Останалите около 900 живи, между които само 60 мъже, а другите жени и деца, били откарани в Кешан. Младите жени и девойки били пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) било обезбългарено и затрито от земята. Разорение и изтребление едновременно.

В същите тези дни турските войски навлизат и в Одрин. Градът е окупиран от тях на 9 юли. Жертвите тук са българи затворници в занданите на Одрин – една немалка част от които пленени войници. Смята се, че тук са избити без съд и присъда 521 души българи.

След като разорили българските села в Кешанско, турските войски се прехвърлили 8 следващия, пò на север район – Узункюприйско. Тук са пострадали почти всички села, в които са живеели българи. Опожарени са Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли и Ново село. В с. Търново най-напред са запалили току-що построената църква. Но най-голямо нещастие сполетяло село Залъф, прочуто със своите вина в цялата империя. Населението не успяло да се изтегли и тук са избити 687 души. Жестока е била участта и на жителите от село Татарлар. Бягащите хора били настигнати на пет километра от селото и били изклани като животни, по думите на очевидец, успял да се спаси. Загинали са няколко десетки селяни.

„Жива е раната в душите ни още, времето минава, но мислите ни се връщат към трагиката на тази нечовешка история”, споделя днес писателят Иван Бунков.

Бойко Ламбовски, лауреат на „Мистериите на Хухла“, ще води на 3 октомври рецитала на Лобното място, в който ще звучат стихове и на другите лауреати на „Мистериите“ – на хухленците Ивайло Балабанов и Петър Василев. Пред паметната плоча ще бъде отслужена панихида в памет на убитите.