Селският мегдан в Градската градина

Вчера бях на спектакъл в Народния театър. Половин час преди началото се въртях наоколо и станах свидетел на началото на хоро точно пред сградата на театъра. Излязох два часа и половина по-късно, след представлението, и отвън все още дзупаха, водени от гигантски байряк.

Става дума за тонколони, дънещи насред плочника отпред пред театъра, за граждани, които наоколо люпят семки и крещят, за анцузлии, насядали по пейките, които подвикват като на едновремешните селски хора, за градска градинка, в която просто е неприятно да седиш по това време (повече от три часа в неделя вечер), защото не можеш нито да почиваш, нито да си говориш с някого, нито просто да си мислиш нещо.

Когато влязох в касата на театъра, касиерката се възмущаваше на глас.

„Омръзна ми – казва – да ми насаждат тука музиката си! Да си отидат някъде далече и да си я пускат! Полудяхме! И вътре в театъра се чува! Хората играят световни класици, а отвън се чува данданията!“

Ми полудели са, да! И си е дандания. Декоративният патриотизъм е плъзнал като кожно заболяване навсякъде. Държи да се демонстрира. При това в две реалности – от една страна байрякът с хорото, от друга – с панаирджийската мръсотия и атмосфера наоколо.

Аз обичам много да танцувам хоро. Мога малко стъпчици, но истински ми е приятно да ги танцувам. Ама да се вием пред Народния ни театър като на селски мегдан, не е част от това удоволствие.

Много обичам и рок музика, но също няма да ми е ок да дъним пред театъра всяка неделя (а то всъщност това с хорото може и да е всяка вечер, не знам), защото на обществени места никой не е длъжен да ми слуша музикалните предпочитания. Така е и с джаза, разбира се, както и с всяка музика. Защото не е проблемът в музиката, а в шумното ѝ налагане на всички, които, видиш ли, трябва да си мълчат, щото е народна музика. И щото хорото е най-големият символ на българското единство. Ха-ха-ха! „Българско единство“ е оксиморон. Отдавна твърдя, че на Народното събрание най-после трябва да се изпише истинският български девиз – „Не ми пука!“.

Та мисля да гласувам за този кандидат за кмет, който спре декоративния патриотизъм в града ни и му позволи наистина да бъде град на граждани, не мегдан на селяни! А иначе хорото да си го играят в парка, например. Ако има хоро на поляната там, и аз ще ида някой път да се хвана да поиграя. Ама хайде да не ни го навират под носовете пред Народния ни театър!

Текстът е от профила на Мария Касимова във Фейсбук.