Селското момиче, което стана кралица на Ла Скала

На днешния 6 май тя щеше да навърши 80 години. За съжаление, ракът прекъсна живота ѝ преди 16 години в Милано, но името на Гена Димитрова остава безсмъртно в пантеона на българската и световната оперна сцена.

В началото на 90-те критиците и медиите я наричат „новата кралица на Ла Скала“ и изтъкват, че е българка, родена на село. Тя поема короната от ръцете на Мария Калас и става безспорната любимка на италианската публика и медии. В биографията ѝ, която може да се прочете по страниците на списанията преди 30-тина години, пише:

„Няма да гадаем защо малката България стана през последните десетилетия неизчерпаем източник на попълнения за елита на майсторите на белкантото. Причините за това са много и сред тях присъстват и високата музикална култура на страната, чийто климат напомня италианския, и историческото минало, поставило България на кръстопътя между Изтока и Запада. В случая с Гена Димитрова има всичко това, но и много повече – талант и късмет“.

„Пея, откакто се помня“, разказва за себе си певицата. В селския ѝ дом в Беглеж, Плевенско, пеели всички, макар че нямали дори радио. Гена и по-голямата ѝ сестра участвали във всички самодейни ученически и читалищни хорове в Беглеж и Плевен. Родителите им подкрепяли увлечението им, но все пак искали момичетата да получат някаква „нормална професия“. Така че Гена започва да се подготвя да влезе в медицински факултет. Приятелите ѝя уверявали, че трябва да се отдаде на таланта си, всички чували ангелския ѝ глас. Но основна роля за решението ѝ изиграва киното… Гена Димитрова гледа филм с Лолита Торес и започва да мечтае за вокална кариера. Веднага след гимназията тя заминава за София и кандидатства в Консерваторията. Но открива, че съвсем не е готова за изпитите – за разлика от другите абитуриенти, тя няма репертоар. Знае само една ария на Азучена, при това на руски, и множество народни песни. Пред комисията пее руска песен на Анатолий Новиков и си тръгва убедена, че няма да бъде приета. Малко след това коленете ѝ се подкосяват от новината, че е приета в подготвителен клас. Христо Бръмбаров я взима в класа си. По-късно разказва за първите си занятия при него така:

„В първия ден той се обърна към своите трийсет ученици: „Сега ще ви демонстрирам феноменален глас. Моля, определете го“. Повика ме до рояла и ме накара да пея на три октави. „Сопрано“ – каза един. „Мецосопрано“ – поправи го друг. „Колоратурно сопрано“ – заяви трети. „Никаква техника – рязко каза Бръмбаров. – За една година ще я зачислим в мецосопрано, после ще видим“.

По-късно вече тя е определена като сопрано. Започва работа и с диригента Михаил Ангелов и концертмайстора Атанас Атанасов, които ѝ помагат да „обуздае“ гласа си, да овладее техниката и да оформи репертоара си.

След Академията Гена Димитрова постъпва като стажант в Софийската народна опера. Още в първия сезон спечелва публиката с изпълнението си на Абигаил от „Набуко“. През 1970 г. все още неизвестната певица получава златен медал на ІV-и Международен конкурс за оперни певци в София и пред нея се откриват блестящи перспективи. Победата в този конкурс я изпраща на специализация в Ла Скала. Но когато пристига, талантът ѝ е вече толкова зрял, че когато я чува, Джузепе ди Стефано отбелязва:

„Синьора, нещо сте се объркали. Не сте за школата, а за трупата на Ла Скала“.

Занятията ѝ се отразяват добре и скоро тя побеждава и в конкурса в Тревизо, където всички изпълняват ролята на Амелия в „Бал с маски“. През 80-те за нея се борят най-добрите оперни театри в света. Тя пее в Париж, Рим, Берлин, Буенос Айрес, Москва, Виена и, разбира се, в София. Сред партньорите ѝ са Борис Христов, Николай Гяуров, Пласидо Доминго, Хосе Карерас… Гена Димитрова получава всички най-големи награди в оперното изкуство. Световната преса я залива със суперлативи: „Най-добрата Турандот на нашето време“, „Основната наследница на Мария Калас“… Италианската публика, взискателна и темпераментна, склонна да дава прозвища на своите любимци, след изпълнението ѝ на Джизелда от „Ломбардци“ на Верди, започва да я нарича „Несравнимата“.

Всичко това има несъмнени основания. По думите на самата Гена Димитрова, тя няма огромен репертоар – само около 25 роли. Но във всяка от тях тя няма съперница дори сред най-известните си колеги. Леонора в „Трубадур”, Елизабет в „Дон Карлос”, Абигаил в „Набуко”, Елвира в „Ернани”, Амелия в „Симон Боканегра”, Лейди Макбет в „Макбет”, Дездемона в „Отело”, Леонора в „Силата на съдбата” и едновременно Аида и Амнерис от „Аида” – трудно се намира подобно покритие на вердиеви героини. А сред изключителните постижения на Димитрова са още Тоска от Пучини, Джоконда от Понкиели, Норма от Белини.

Пълният и неизменен успех на Гена Димитрова изглежда идва от неповторимата хармония между всички компоненти на вокалното и сценичното изкуство – наситен глас с блестящи височини и дълбоки низини, безпогрешна техника, виртуозно отношение към детайлите, драматизъм и лиричност, но най-вече – проникновено разбиране на стила на великите майстори на белкантото.

През последните години от живота си Гена Димитрова провежда майсторски класове в Атина, Рим, Будапеща и др., работи с млади таланти, организира техни участия и концерти, и участва като изпълнител на техните концерти.

Удостоявана е с най-високи звания и награди у нас. През 1996 г. Димитрова получава орден „Стара планина“, първа степен. На 19 ноември 1996 г. е обявена за почетен член на Софийската опера, по повод 30-годишната ѝ сценична дейност. На 31 януари 1997 г. получава наградата „Кристална лира“, връчена за пръв път от Съюза на българските музикални и танцови дейци.