Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Селяк без граници

Той разбира от всичко, обича хитринките, носи кръст като детско стъпало и е навсякъде

Снимка: Румен Добрев - Селяк без граници

Снимка: Румен Добрев

Селянията е онова нещо, за което не е достатъчно да се каже, че е просташко. Просташкото си е просташко, а селянията е отвъд него. Просташкото е директно, а тя, селянията, не обича директните неща, защото има претенции. Пък претенциите ѝ, най-общо казано, могат да се обединят в една голяма претенция – че всъщност не е селяния.

Както се вижда, на селянията не може да ѝ се отрече едно качество – всяко нейно проявление може да доведе до народопсихологични обобщения или концептуални разговори. Аз съм по-скромна – имам желание единствено да докажа, че селянията е интернационален феномен и ни обединява, защото минава всякакви граници, съюзи и политики. Тя се модифицира и нагажда. Тя се крие и се появява неочаквано. Селянията знае да изчаква, но никога не успява напълно да се скрие.

Да си селяк не е географско понятие. То е различно от това да си селянин. Селянинът е просто човек, който живее на село. Това обаче не означава, че начинът му на възприемане на света е по-елементарен от този на гражданина. Как светът отеква у теб е въпрос на много неща, най-малозначното от които е мястото, където живееш или си се родил. Селянията (селяндурщината) е начин на мислене. Заразен начин на мислене, защото е по-лесен.

Селянинът например може и да не знае как точно се ползват всички прибори около чинията и сигурно държи лъжицата в юмрук. Това е следствие от неговия живот и той няма претенции за нищо, даже се притеснява, защото съзнава, че нещо му убягва. Селякът обаче не – той ще сърба, грухти и мляска, ще пъха в устата си лакомо всичко на масата и в същото време ще обявява това за норма, като го нарече например „народно“ или „човешко“. „Аз така, по-народному…“ обяви на една вечеря един пишман политик, вдигна чинията си и изсърба останалите пет грама супа на дъното. От тях сигурно два влязоха в устата му, останалите се настаниха като фини мустаци около нея. Избърса ги с дясната ръка, с която после се ръкува с хората за довиждане. Така по „човешки“ с храната съм виждала да се „справят“ много хора с иначе големи претенции. Няма да забравя как на една журналистическа среща колега от Италия изсмука шумно спагетите от картонената кутия за доставка по домовете, след което се оригна в микрофона и преди да зададе някакъв важен въпрос, почисти с пръст залепената на зъба си доматена люспа. Дори не се извини – само ни погледна надменно.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Селякът винаги разбира от всичко и неговото мнение е най-правилното. Той е събрал оскъдната си „обща култура“ от чуждите изказвания и  много обича цитатите. Паметта му, свободна от файлове и разсъждения, услужливо ги запаметява. Освен това той е първосигнален и вярва в това, в което иска да повярва. Например, като му кажеш, че ще му намериш едни милиони седмично за здравеопазване и пенсии, които сега му крадат от Европа, той хич няма да се замисли това вярно ли е и възможно ли е, а умствено вече ще разпределя какво да си купи и на какъв санаториум да отиде с тия екстра пари. Доказаха го наскоро английските селяци. Нашите също не им отстъпват по патрЕотизъм и са готови да изхвърлят от страната де що има човек с по-матов цвят на кожата, дръпнати очи или дори някакво физическо несъвършенство. „Той господ го е наказал“, казва българският селяк в такива случаи и чука на дърво да не го стигне.

Селякът обича тънките хитрини. Като например да се включи в интернета на съседа, да си върже тока за отоплението на басейна към къщата на друг, да прецака някой инвалид, като му паркира на синьото място, да звънне от чужд телефон под претекст, че му е паднала батерията, да си измие колата на улицата, когато вали дъжд, да отиде на пикник и да си остави празните бутилки от бира на поляната. Селякът говори по телефона си високо и дълго, независимо от каква националност е. Селякът няма усещане за другите – той е по-важен от тях и те не просто трябва да не му правят забележка – те трябва да се радват, че той е себе си в тяхната компания. Затова и селякът може да си пусне високо музика във влаково купе без да се интересува на другите харесва ли им – съвсем наскоро бях „почерпена“ с такава музика от група марокански младежи, живеещи във Франция.  Селякът не зачита пространството на другите и също така не се извинява, защото, както вече знаем, той винаги е прав, а и извинението е проява на слабост, която никой уважаващ себе си селяк не може да си позволи.

Най-любим ми е селяк в самолет и селяк на опашка. Ако случиш той да седи зад теб в салона, със сигурност ще усещаш колената му, впити в седалката ти. Освен това той много обича да си барабани с нокти по пластмасата ѝ, както и да си припява. Ако с това не те е смутил достатъчно, селякът има шанс да го направи, когато отиде до тоалетната. В самолета това е най-посещаванато място, така че той едва дочаква знакът за коланите да изгасне, за да се втурне към нея. За да стане от мястото си, се хваща с две ръце за облегалката ти, като най-често защипва я косата, я ухото ти. Раздрусва те хубаво, докато стане, а накрая поривисто я пуска с две ръце, та белким излетиш в посока пилотската кабина. На опашка селякът винаги държи да мине дори и половин стъпчица пред теб. На живот и смърт му е. Затова тихичко се присламчва, пристъпя едва-едва, гледа напред, все едно не те забелязва или пък директно се намества пред носа ти. Прави същото и когато кара кола, но там е доста по-агресивен. И освен това му е важно да ти покаже, че за нищо не ставаш, защото си жена/руса/с очила и т.н., показвайки ти среден пръст и псувайки те от уюта на купето си.

Селякът още е ксенофоб, защото за него тия, дето не му говорят езика и дето не приличат на него, са „некви селяни“. Той е завистлив, защото чуждото щастие го прави нещастен – по принципа „ливадата на съседа винаги е по-зелена“, както казват в Англия. Селякът има едно нещо, в което твърдо вярва, и му е важно всички да го знаят. Затова носи кръстове, големи като детски стъпала, прекръства се на всяко второ време и е суеверен. Освен това държи да те въведе в личните си теории за функционирането на света, в които винаги има някоя магьосница, врачка, възхваляван диктатор или световен конспиративен план. Селякът много мрази умните и щом ги усети, се опитва да ги унижи. Най-често наричайки ги „книжни плъхове“, „дървени философи“ или „големата работа“. Както мрази хората, така селякът мрази и животните. Той не разбира защо куче може да се гледа  вкъщи и е готов да изхвърли на улицата десетгодишната си овчарка (че какво иначе?!), ако му се роди дете. Е, ако е син пък – задължително.

Връзката на селяка с анцуга е неразривна, но това вече е класика. Само с тази дреха може „по човешки“ да достига до мъжкото си достойнство, което да почесва от време на време, напомняйки на публиката наоколо, че го има. Селякът е и обидчив и винаги подозира, че някой му се подиграва. За него човешкото същество има други определения, които се степенуват. Най-ниско в скалата му са „педалите, циганите, жените, негрите, чифутите и соросоидите“. Най-високо е той.

Песимистичният извод от това е, че селякът и селянията все повече изместват човека и света. Оптимистичният е, че все още осъзнаваме разликата.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах