Сергей Бабаян: Почувствах се свободен за пръв път, когато напуснах СССР

Прочут пианист ще излезе на 29 април за пръв път пред българската публика – Сергей Бабаян. Арменец, съветски възпитаник, повече от 30 години гражданин на САЩ, неговият път в музиката и геополитическа позиция са особено интересни в съвременния политически и културен пейзаж. Описван от пресата като „гений“, Бабаян е ексклузивен артист на „Дойче Грамофон“ и редовен солист на най-елитните оркестри по света. Концертът на музиканта в София ще бъде с Оркестър „Кантус Фирмус“, в рамките на 24-ото издание на „Европейски музикален фестивал“. На диригентския пулт ще бъде Боян Виденов, млад, но вече познат на столичната публика музикант от ярките му изяви като оркестров и оперен диригент.

На първия си български гастрол Сергей Бабаян ще изпълни Концерт за пиано и оркестър №1 в до мажор от Лудвиг ван Бетовен. В програмата са още и оркестровите шедьоври на Феликс Менделсон – Бартолди – Симфония №4, „Италианска“, и Увертюра „Хебриди“.

Концертът на 29 април е в Зала „България“ от 19,30 ч.

– Произхождате от народ с древна и забележителна култура – арменският. Народ, който е преживял много страдания и притежава изключителен дух. След 35 години далеч от родината, изпитвате ли носталгия и чувствате ли се свързан с националната си култура?

– Армения е мястото, където все още живеят много от моите роднини, и именно там срещнах музиката и станах музикант. Многогласието на арменската православна музика е било част от живота ми, откакто се помня. Комитас – първият неевропейски член на Международното музикално общество в Берлин, печели епитета си на национален композитор на Армения с двойната си роля на свещеник, вкоренен в арменското полифонично църковно пеене, и с работата си като първия арменски музиколог, който събира хиляди народни песни и за първи път прави много от тях достъпни за изпълнение на западни инструменти. Неговата работа, разбира се, оказа голямо влияние върху мен като пианист, роден и израснал в Армения. Най-важното е, че там срещнах и първия си учител Георги Сараджев.

– Роден сте в Армения, учили сте в Москва, а след 1989 г. се установявате в САЩ, където живеете и до днес. Какво ви накара да промените така смело живота си?

– Пътят ми беше определен от артистите, с които се срещнах. Напускането на СССР за мен беше акт на освобождение. Винаги съм изпитвал противоречиви чувства към Съветския съюз. От една страна, Съветският съюз ми даде образование, направи ме пианист. Обичах учителите си. Но преминах през много трудни времена, защото имаше доста непоносими неща. Най-накрая можех да дишам за първи път в онзи ден през 1989 г., когато самолетът излетя от Москва и знаех, че следващата спирка е Ню Йорк. Това беше първият път, когато най-накрая се почувствах свободен.

– В едно свое интервю вие казвате: „Аз съм роден в Съветския съюз – за нещастие и за щастие. За нещастие, защото ненавиждах комунистическия режим, и за щастие, защото музикалното образование там беше най-доброто“. Днес бихте ли добавили още нещо?

– Когато разглеждам тези въпроси, мога да мисля само за отделни хора и за музиката. В руския език има една много важна дума – „интониране“. Всяка нота трябва да има интонация, цвят, емоция, смисъл. Именно този начин на „говорене“ на пианото ми предадоха всички мои учители, като се започне от Луиза Маркарян, моята първа учителка в Армения, след това Георгий Сараджев, Горностаева, Плетньов, Лев Наумов и Владимир Виардо. Шопен е може би най-взискателният композитор в това отношение. Още от първата нота той иска от нас пълна отдаденост, идваща направо от сърцето. Вера Горностаева постави началото на моето пътуване с Шопен; тя успя да ми предложи произведения, които идеално ми подхождаха, още преди да съм разбрал. Тя имаше това качество да наблюдава човека и да го разбира. По-късно и други артисти станаха много важни мои учители: Фридман, Гулда, Хоровиц, както и тези от следващото поколение, като Лупу или Володос.

– Съвсем скоро излезе вашият най-нов албум „Рахманинов за двама“ (Rachmaninoff for two) – заедно с вашия ученик Даниил Трифонов, а първите ви записи за „Дойче Грамофон“ също са с Рахманинов. Казвали сте, че каквото и друго да свирите, неговата музика винаги стои в сърцето ви. Откъде идва вашата страст към Рахманинов?

– Бях на 11-12 години, когато започнах да се уморявам от пианото – период на бунт, който наистина разстрои родителите ми. Баща ми ми подари запис на Втория клавирен концерт на Рахманинов и той напълно ме плени. Оттогава никога не съм оставял пианото. Буквално поглъщах партитурата, въпреки че все още беше твърде трудна за мен. Но исках да се докосна до тази творба и оттогава живея с нея.

И други са имали подобни силни преживявания, включително двама от моите учители – Лев Власенко и Вера Горностаева. Горностаева е била млада евакуирана жена, намерила убежище в Сибир, когато късно през нощта била събудена от звуци, идващи от радиото. Някой слушал излъчването от Съединените щати на концерт на самия Рахманинов, който свирел Втория си концерт с оркестъра на Филаделфия. Тя се приближила като насън и стояла половин час на ледената земя, напълно завладяна от музиката. На следващия ден се разболява от студа и оттогава страда от хронични здравословни проблеми. Но благодарение именно на Втория концерт тя става пианистка. Това произведение сякаш ни казва, че животът може да започне отново, че имаме втори шанс. Рахманинов също е преоткрил живота си наново по този начин.

– Освен Рахманинов, Бетовен също означава много за всеки пианист, а в София вие ще свирите Първия му концерт за пиано. Каква е вашата история по отношение на този концерт и как усещате изобщо музиката на Бетовен?

– Има една поговорка, според която не всеки музикант вярва в Бог, но всеки музикант вярва в Йохан Себастиан Бах. Е, и всеки пианист гледа на Бетовен като на небесен гений, който ни е дал почти всичко, за да изразим пълната гама от човешки емоции през живота на всеки човек със средствата на нашия инструмент. За мен неговият Първи клавирен концерт е вечен извор на младост, музикален еквивалент на свежа градина през пролетта, възхваляващ радостта от живота и веселия, младежки апетит за живот. Тази музика казва: „Всичките ти мечти ще се сбъднат, няма нищо, което да не можеш да постигнеш в живота, всичко изглежда възможно“. Това чувство може да трае само за кратък период от живота на човека, но моята собствена любов към пролетния сезон има много общо с това, а това обяснява и голяма част от дълбоката връзка, която изпитвам с Рахманинов, но също така и с Шуман и Шуберт, и по-точно с Бетовен. В Първия му концерт вече има всички поетични съставки на неговата красива, добра душа, но тя ги съчетава с безумна експлозивност и енергия, както и със страхотно чувство за хумор. Всички тези елементи ще се върнат в средните и късните му творби, но това ниво на свежест, експлозията на любяща радост и, бих казал, увереността в красотата на живота, които Бетовен изразява в Първия си концерт, нямат аналог в нито една от по-късните му творби. Много се зарадвах, когато разбрах, че любимият концерт на Светослав Рихтер е бил именно Концерт №1 на Бетовен. Аз следвам неговия пример.

– Напоследък се посвещавате на солови рецитали с ваша собствена програма – комбинирате музика от Армения, Австрия, Франция, Германия, Унгария, Русия, Испания и Съединените щати… Такъв рецитал ви очаква скоро в Чикаго, а по-късно в Англия и Германия. Какво е предимството на соловия рецитал – напълно сам пред публиката, без поддръжката на оркестър и диригент?

– Различно е, обичам и двете. Клавирният концерт е едно прекрасно преживяване на сътрудничество и приятелство между музикантите на сцената, посветено на „труда на любовта“ към красивата творба на даден композитор. Соловите рецитали предлагат възможност да се потопим дълбоко в мислите на един музикален гений, а често и на различни композитори, от различни култури и традиции, давайки възможност на изпълнителя да отведе слушателите на музикално пътешествие през различни тоналности и тонални пейзажи, различни епохи на музикално изразяване.

– Свирили сте с великолепни ваши колеги – Марта Аргерич, Евгений Кисин, Даниил Трифонов… Как бихте описали всеки от тях?

– Марта, това е любовна история! В известен смисъл тя е най-важният учител в живота ми. Бях на 13 години, когато открих нейния запис на концертите на Шопен и Лист. Каква радост за живота, каква свобода на духа и каква дързост! Трябва да разберете колко рядко се случваше това в рамките на съветската школа, в която се обучавах. Пианисти като Рихтер и Гилелс имаха огромни ценности, тези на почтеността и отдадеността. Винаги съм ги уважавал. Но само Марта знаеше как да ми вдъхне такава радост и свобода. Зад това, което почти изглежда като небрежност, се крие дълбока пианистична интелигентност, която идва от италианската школа, наследена от Скарамуца (Винченцо Скарамуца, неин учител – бел. авт.). Това е гениалността на Марта, тази рядка комбинация от дързост, лекота и интелигентност.

Даниил Трифонов, от друга страна, беше мой ученик, но той вече беше изключителен пианист, когато започнах да му преподавам. Да работиш с Даниил е все едно да държиш в ръцете си Виенската филхармония. Все пак исках той да задълбочи подхода си към инструмента – как да го докосва физически, как да се потопи в звука. Днес вече сме извън отношенията учител – ученик, ние сме двама музиканти, които си говорят с уважение и честност. Така се развиваме. Когато за първи път свирихме в дует, започнахме с „Пепеляшка“ на Прокофиев, транскрибирана от моя учител Михаил Плетньов. Оттогава насам репертоарът ни бързо нарасна. Сюитите на Рахманинов ни съпровождаха дълго време, преди да ги запишем.

– В България ще свирите под диригентството на Боян Виденов, с когото и преди сте се срещали на сцената. Какво е естеството на музикалното ви общуване?

– Боян Виденов е изключително талантлив диригент и прекрасен човек, когото много обичам. Няма значение каква музика изпълняваме заедно – винаги имам чувството, че баща му, този невероятен оперен певец, му е предал дълбокото усещане, че всяка музика, независимо дали идва от симфоничен оркестър, или от инструмент като пианото, в крайна сметка цели да подражава на човешкия глас. Боян Виденов умее да накара оркестъра да пее заедно с мен на пианото, а това е най-прекрасното нещо, което може да се случи на един пианист.

– Може ли изкуството да тушира различията между хората?

– Изкуството е това, което може да ни спаси от варварството. Творбите на Бетовен, Бах, Рахманинов, Шуберт и Моцарт ни учат на доброта, на щедрост, на това как да бъдем грижовни, любящи и хуманни личности. По дефиниция музиката надхвърля националните граници. Великите композитори не са собственост на една нация, а национализмът е едно от най-глупавите отклонения от това, на което ни учи изкуството. Нека бъдем добри.