Сергей Лебедев: Личната мания на Путин е разпадът на ЕС като отмъщение за СССР. Око за око, Съюз за Съюз

Съветският войник от паметниците, познат от градските пейзажи от Берлин до София, е окупатор и дори кръвта, пролята в борбата срещу нацизма, не може да изтрие този факт, казва Сергей Лебедев. Истинската свобода на държавите в Източна и Централна Европа настъпва след разпада на СССР, посочва той, но предупреждава, че днес окупаторът се е завърнал – при това със същия начин на водене на война.

Думите са част от силна реч на руския дисидент и писател, отправена по време на заключителния „Дебат за Европа“ в Хелзинки на 18 май, който отбелязва 50-годишнината от подписването на Хелзинкския заключителен акт. Споразумението, един от най-добрите примери за успешна дипломация в европейската история, често се разглежда като „началото на края на Студената война“.

Вместо края на тази история обаче, сега наблюдаваме завръщането към нея, казва Лебедев в контекста на руската война в Украйна. Единствено с пълното осъзнаване на съветската окупация могат да се разберат страховете на съседните на Русия страни. Откъси от речта на писателя са публикувани в „Гардиън“ и изданието „Voxeurop“.

„Като руснак и човек, ровил се в миналото на Русия почти през целия си живот, се опитвам да открия корените на злото, което моята страна донесе на света и мисля, че е уместно да се изкажа от тази гледна точка, за да се опитам да разбера какво е било фатално пренебрегнато – започва обръщението си писателят. – Често чуваме, че неспособността или нежеланието на Русия да се справи с престъпленията от собственото си минало, да поеме отговорност и да възстанови справедливостта, е довело до връщането на тиранията и военната агресия, които виждаме днес. Подобен наратив обикновено се фокусира само върху вътрешните съветски дела: насилствена колективизация, Големия терор от 30-те години, системата ГУЛАГ и т. н.

Някои от тези примери бяха формално признати за престъпления, но не беше направен опит да се подведат под отговорност извършителите. Руските демократи от перестройката като цяло се противопоставиха на всякаква съществена лустрация или други мерки за преходно правосъдие.

Но бих се осмелил да кажа, че най-политически насоченото съветско престъпление е и почти винаги е било оставяно извън дискусията, а неспособността на Русия да се справи с това конкретно престъпление е далеч по-опасно и засяга съдбата на много народи.

Това престъпление е съветската окупация на Централна и Източна Европа, която продължи десетилетия и доведе до много мъртви и арестувани, разрушаване на социалния и културен живот и лишаване от свобода. Несправедливостта беше огромна. Вътрешните съветски престъпления, които останаха ненаказани, поне бяха правно признати и жертвите им бяха почетени. Външната агресия и окупация не бяха. Дори руските дисиденти и либерали никога не са рискували да повдигнат въпроса.“

Резултатът от този пропуск в страните от Централна и Източна Европа е оформянето на две идеи за паметта и историята, които си противоречат и никога няма да бъдат изгладени от дипломацията, обяснява Лебедев. Една срещу друга той противопоставя съветското освобождение срещу съветската окупация.

„Истинското освобождение настъпва, едва когато съветските войски най-накрая се изтеглят от Източна и Централна Европа 45 години след края на Втората световна война, когато Съветският съюз се разпадна и окупираните народи намериха пътя си към независимост. Но беше по-лесно да се възстанови или установи държавност и независимост, отколкото да се постигне суверенитет на историческата памет“, казва Лебедев.

Като наследник на СССР, Русия строи международния си политически профил тъкмо на основата на мита за освобождението, продължава писателят. Така Русия става основната жертва на нацистката инвазия – наратив, който се подкрепя и от множеството паметници в Европа, които „маркират територията ú като владение на завоевател“.

Лебедев не отрича големите военни и цивилни загуби за СССР, но те не могат да бъдат използвани като оправдание за атаки в бъдеще, предупреждава писателят. В подкрепа на тезата си той изтъква исторически факт от 1939-1940 г., когато Съветският съюз окупира Литва, Латвия и Естония, части от Полша, Финландия и Румъния и в продължение на 22 месеца практически е съюзник на нацистка Германия.

„За съжаление, разбирането за съветската окупация като престъпление не се е превърнало в съществена част от съвременната европейска история – изтъква Лебедев. – То е географски ограничено до Изтока, размито, недостатъчно представено, част от националната история, но не формира мощен международен наратив, споделян на целия континент. И все пак, това разбиране има дълбоко значение за съвременния европейски живот и е ключово за европейската сигурност. Само когато напълно осъзнаем жестокостта и последиците от съветската окупация, можем да разберем тревогите на най-близките съседи на Русия, техните исторически обосновани страхове и нуждата им от безопасност.

Бих рискувал дори да кажа, че самото единство на ЕС и на НАТО зависи от общото разбиране на тази история, което в крайна сметка включва готовност за защита на източните граници, ако е необходимо. Без такъв консенсус изведнъж става възможно разширяването на НАТО на изток да се представи като ненужен и провокативен ход, докато всъщност то е било отбранителна стратегия.“

Такава е обобщената прелюдия на Лебедев към коментара му за руската инвазия в Украйна и тезата му, че когато се говори за мир и отдаване на територии, много често се забравя съдбата на хората, които ще останат да живеят в откъснатите части.

„Русия не иска само територии. Самото население е изключително ценна награда за мародерската държава на Путин. Но това, което знаем, е достатъчно, за да направим пряко сравнение с бруталността на ранната съветска окупация на Източна Европа. То сигнализира, че Русия следва същия път, както СССР например, по отношение на балтийските държави, целяща да русифицира завладения регион, да пренареди националния му състав и да го направи част от своята държава.“

Той дава и примери – руското гражданство се налага насилствено, а несъгласните ще бъдат принудени да напуснат като чужденци; собствеността се изземва и преразпределя на „заселници“; политическата памет се коригира, изчезват монументите за съветските престъпления, улиците си връщат обратно съветските имена; широко се прилагат издевателства и сексуални престъпления.

„Всеки, който познава историята зад Желязната завеса, веднага разпознава шаблона. Но той никога не се превърна в повод за срама на една нация или в нещо, което изисква справедливост и наказание, признание и изкупление. Ето къде сме сега: окупаторът се завърна. Окупаторът води същата война като Съветите. Армията на Путин е армията на вчерашния ден. И точно това е нейното ужасяващо предимство. Тя може да понесе загуби, които биха били абсолютно неприемливи за която и да е западна държава. Но е и достатъчно технически напреднала, за да противодейства на западните военни технологии.“

За Путин войниците са „еднократни, заменими единици“, смята Лебедев, а пълномащабната руска инвазия в Украйна е първата стъпка в „епохата на морална климатична промяна“.

„Точно както едно земетресение може да има последици по целия свят или едно изригване на вулкан може да замърси небето над няколко континента, руската агресия променя политическия климат в световен мащаб. Това е друг, много реален, но все още не напълно признат резултат от войната. Може би най-широкообхватният от всички резултати. С хиляди войници, изпратени в битка и убити от украинци, които се защитават, Путин не просто получава някои части от украинската територия – той руши политическия пейзаж по целия свят, разрушава съюзите, изчерпва търпението на избирателите в страните от НАТО и ни завлича в ада на моралния релативизъм. Не съм сигурен, че е било планирано по този начин, защото очевидно Путин се е надявал на бърза капитулация на Украйна. Но той очевидно е открил този начин на действие по време на войната, за да поддържа баланса между натиска на агресията и бремето, което войната налага върху руското общество.“

Европейският съюз не е създаден да воюва, но все пак не е напълно безсилен през „агента на КГБ, обучаван да пречупва хора“, уверява Лебедев. За целта той предлага ЕС да наблегне на 23 август, признат като Деня в памет на жертвите на сталинизма и нацизма. Датата е избрана, за да съвпада с подписването на договора за ненападение „Пакт Молотов-Рибентроп“, сключен между Германия и СССР през 1939 г.

Значението на този ден трябва драстично да се увеличи, за да се очертае една по-широка перспектива на руския империализъм, отбелязва Лебедев. От голямо значение би било и ако ЕС признае 23 август като ден на траур и изкупление, доказателство, че Съюзът е готов „да скъса радикално със съветския мит за европейско освобождение“.

В заключение Лебедев предлага личния си анализ за действията на руския президент от последните години:

„Путин не иска просто да подчини и заличи Украйна като политическа единица. Той иска разпадането на ЕС като отмъщение за разпада на СССР. Вярвам, че това е неговата дълбоко лична мания. Око за око. Съюз за Съюз. СССР се разпадна, защото изкуственото му единство беше наложено чрез насилие и потисничество. Издръжливостта на ЕС зависи от постоянството на доброволното му единство. Но единството не е даденост. То е продукт на взаимно познание и състрадание, на много културни мостове, свързващи хората. Време е да започнем да строим“.

Сергей Лебедев (р. 1981 г.) получава международно признание още с дебюта си „Предел на забравата“, преведена и на български език. Автор е на пет книги за скритото минало на Съветския съюз, сталинските репресии и последиците им върху съвременния руски живот. У нас са издадени още „Дебютант“ и „Титан“. И трите му романа излизат под знака на издателство „Кръг“. За Сергей Лебедев нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич казва, че „пише не за миналото, а за настоящето“.