Шахстерия в изкуството

Как шахматът от игра на тронове се превърна в игра на народа и стана вдъхновение за Шекспир, Луис Карол и „Нетфликс“

Сцена от „Алиса в Страната на чудесата“ на Тим Бъртън, която се разиграва на бойното шахматно поле; Алиса се сражава на страната на белите фигури. Снимка: „Дисни“ - Шахстерия в изкуството

Сцена от „Алиса в Страната на чудесата“ на Тим Бъртън, която се разиграва на бойното шахматно поле; Алиса се сражава на страната на белите фигури. Снимка: „Дисни“

През 2021 г. се навършват 150 години от публикуването на романа на Луис Карол „Алиса в огледалния свят”. Това може би е най-известната книга, изградена върху идеята за шахмата. 

Древната игра отново влезе във фокус след сериала „Дамски гамбит“, построен изцяло върху шахматната кариера на една жена. От зората на своето съществуване до днес тази царска игра вълнува човечеството, защото е умалено подобие на света, в който живеем. С нейна помощ хората са се ориентирали в политиката, осъществявали са грандиозни идеи и са се готвили да посрещнат изкуствения интелект. Шахматът присъства в литературата, живописта и киното непрекъснато.

Вижте още: „ДАМСКИ ГАМБИТ“ – ШАХЪТ КАТО МЕТАФОРА НА ЗАВИСИМОСТТА

Първото му споменаване е в „Харчашарита“ – биография на индийския император Харши, написана от придворния поет Банабхата в средата на VІІ век. Смята се, че първообразът на познатия ни шах се е появил именно в Индия през VІ век. Първите правила на играта, наричана „чатуранга“, не са запазени, но принципът е много подобен на днешния. На игрална дъска с размер 8 х 8 квадрата се разполагали два комплекта по 16 фигури. Те изобразявали армия, охраняваща шаха, и включвали освен фигурата на владетеля, още военен съветник, бойни колесници, слонове, ездачи и пехотна армия. Играта била особено популярна сред индийските знатни семейства. Игралната дъска се наричала „ащапада“, а армията – „чатуранга“. При император Харши това била единствената възможност да се имитират бойни сражения, защото той никога не водил кръвопролитни войни.

В Европа шахът е внесен от арабите някъде към края на ІХ в. Истинската му популярност обаче започва през ХІІ в. Тогава от военна игра той се превръща в модел на идеалната държава. Точно на това е посветен трактатът на доминиканския монах Якоб де Цесолес от 1275 година:

„Книга за нравите и задълженията на велможите, или За шахматната игра“.

Трактатът започва с легенда за възникването на шаха. Някога, разказва Цесолес, Вавилон бил разположен върху 64 квадрата. Управлявал го жесток и несправедлив цар. Поданиците му така страдали, че се обърнали към един мъдрец с молба да оправи нещата. Мъдрецът разчертал една дъска на 64 квадрата, излял 16 фигури от злато и 16 от сребро, влязъл в двореца и с помощта на тези фигури обяснил на царя какви са правата и задълженията на хората. Царят най-сетне разбрал и станал справедлив владетел. Оттук Цесолес тръгва с обясненията на фигурите като модел на държавата – царят и царицата са монархията, конете са рицарите, офицерите са чиновниците, топовете – съдиите, а пешките – простолюдието. Цесолес дори разпределил ролите им – търговци, шивачи, ковачи… В шаха, както и в държавата, се казвало в трактата, всички поданици имат за цел да поддържат и укрепват кралската власт и всяка фигура има важна роля за това. Дори във факта, че пешките са пред аристокрацията, Цесолес виждал специално значение – именно простолюдието храни, облича и създава ресурси за съществуването на висшите слоеве.

Преди Цесолес обаче от шаха се е интересувал още свети Августин. През 386 г. Августин бил богат римлянин. След като изживял периоди на лентяйство, разгул и уклон към манихейството, той се заинтересувал от християнството. Един ден си поговорил с християнина Понтиций и решил да стане монах. Точно този разговор е изобразил Николо ди Пиетро през 1410 г. в картината си „Посещението на Понтиций при свети Августин”. Сюжетът се базира на произведението „Изповеди“, написано от самия Августин, и повтаря почти дословно описанието – книга, гости, игрална маса. Но шахмат никога не е бил споменаван в книгата на светеца. Ди Пиетро все пак го рисува, но не защото не е запознат с историята му. През Средновековието шахът често е асоцииран с греха, защото се играел като хазарт – преди всеки ход се хвърляли зарове, за да се избере коя фигура ще бъде местена. Църквата осъждала играта на шах. Затова, изобразен пред свети Августин, шахматът се превръщал в символ на греха.

Установяването на единни правила за шах отнема много време. Но има едно правило, обединяващо източния и европейския вариант на шахмата, което при това ги различава от днешните. До края на ХV в. фигурата на царицата била най-слабата на полето. Тя можела да се придвижва само по едно квадратче в диагонал. Първият документ, който фиксира нов статус за тази фигура, била испанската поема „Шахматът на любовта” от 1475 г. Поемата е във формата на разговор между Марс и Венера, които спорят какво е любов. Ходовете им по дъската са съпроводени с коментари, от които става ясно, че в тази версия на шаха царицата практически има неограничени възможности и може да ходи по права линия на неограничен брой полета. Вероятно става дума за политическа декларация. Предходната година умира крал Енрике ІV, който не оставя потомство, и го наследява сестра му Изабела Кастилска. Нейният съпруг не става крал веднага, а е просто съпруг на монарха. Тъй като шахматната дъска вече била устойчива алегория на държавата, новият статус на кралицата бил пренесен на игралното поле и някога слабата фигура на царицата станала по-силра от тази на краля. В края на ХV век новото правило станало повсеместно.

За шаха говори дори Шекспир, макар и само в една пиеса – „Буря“, написана през 1611 г. Сцената с шаха сякаш не е особено важна, но се оказва ключ към цялата пиеса. Бившият херцог на Милано Просперо отглежда дъщеря си Миранда на необитаем остров. Мечтае да си върне престола и с магия потопява кораба, на който плува Алонзо, съюзникът на неговия брат, заедно със сина си Фердинанд. Сцената с шаха е в развръзката, когато Алонзо, вече опростен, влиза в пещерата, където неговият син играе с новата си любима – Миранда. Това не е просто алегория на любовта.

Изследователката Маргарет Джоунс Дейвис отбелязва, че Шекспир е написал сцената като калиграма на шаха. Тя се състои от 64 думи (колкото са полетата на шахматната дъска), при това първите 32 думи са отделени от вторите с цезура. Това е шифър, който позволява да се разбере, че цялата пиеса е построена като шахматна партия – двама независими царе – баща и син – управляват острова, без да подозират, че действията им са контролирани от невидим играч, Просперо. Шахматът е метафора едновременно за любовта и политиката, но освен това Шекспир за пръв път построява цяло литературно произведение върху шахматна дъска.

„Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол е приказка, която описва решение на шахматна задача. В това няма никакво съмнение, защото авторът започва книгата си с потвърждение на този факт. Всяко поле от дъската е сюжетен обрат, а всеки персонаж, който среща Алиса, е шахматна фигура. Но тъй като играта тече в Огледалния свят, тя е изкривена. Черните правят само 3 от общо 11 хода, Бялата царица се държи безумно, два пъти пропуска възможността да обяви мат, в паника бяга от Черния рицар, вместо да го вземе… Само Алиса знае какво да прави – тя уверено минава цялата дъска, превръща се в царица и обявява мат на царя.

В романа на Илф и Петров „Дванайсетте стола“ Остап Бендер организира сеанс за едновременна игра в шахматния клуб на град Васюки. Идеята не е да спечели играта, а да събере парите за вход, което и успява да направи. И макар игрите, които Бендер губи, да не са интересни, особено забавна е речта, която Великият комбинатор произнася пред членовете на шахматния клуб. Той им обещава, че ако развият шахмата в града, той ще се превърне от провинция в център на света, а дори и на Вселената, когато зародилата се във Васюки шахматна мисъл ще се превърне в наука и ще изобрети начини за междупланетно общуване. Обещава 33-етажен дворец на шахматната мисъл, във всяка стая от който замислени хора играят шах на малахитови дъски.

Илф и Петров осмиват шахматната треска, завладяла СССР през 20-те години на ХХ век. Това е началото на масовата мания по шаха, която бързо става и част от социалистическата система. Скоростно по държавна заповед се учредяват шахматни кръжоци и клубове, превеждат се и се пишат в огромни тиражи наръчници по шахмат, в медиите се появяват специални шахматни рубрики. Шахматът се превръща в народна култура. През 1925 г. в СССР е победен дори знаменитият Капабланка. Същата година излиза и филм на Всеволод Пудовкин, в който е заснет истинският гросмайстор Капабланка в ролята на ментор на млад съветски шахматист. Точно този филм става и вдъхновение за третия роман на Владимир Набоков – „Защита Лужин“.

Набоков, който е страстен шахматист, пише романа в края на 20-те години на ХХ век. По това време процъфтява шахматната школа на хипермодернизма. Идеята на тази школа е да разруши скованата от готови формули шахматна игра и да я превърне в импровизация. Хипермодернистите били доста нападани от „класиците”. Набоков описва как шахматистът Лужин, макар и неуверен в себе си, успява да открие ход, който да разбие плановете на противника му Турати, и след това скача през прозореца. Символизмът в постъпката на Лужин е бил обект на много литературни анализи. Някои смятат, че Лужин е белият цар, който матира сам себе си. Другите смятат, че Лужин е черен кон и „Защитата Лужин” е жертвата на тази фигура за победата. Самият Набоков пише, че е мислил за шахматна партия от 1851 г., смятана за една от вечните шахматни партии – между Андерсен и Кизерицки. В нея Андерсен принася в жертва повечето си бели фигури, за да обяви накрая мат на самоуверения Кизерицки. Легендата разказва, че след красотата на тази победа на Андерсен, Кизерицки полудява и завършва живота си в лудница.

Шахът присъства и в „Майстора и Маргарита” на Булгаков. Воланд и Бегемот играят шах с живи миниатюрни хора и животни. Смята се, че това е алегория за гражданската война в Испания. Въпреки че действието в романа се развива през 1929 г., сцената е писана в средата на 30-те, когато Булгаков внимателно наблюдава развитието на събитията на Иберийския полуостров.

Шахматните игри с живи хора били познати отдавна. Още при султани и крале се поставяли такива партии-представления, но повече като екзотично забавление. В СССР обаче било различно. През 1921 г. е изиграно първото подобно представление – червеноармейци, облечени в черно и бяло, били разположени по площада в Смоленск. След това тръгнали на гастрол, разигравайки легендарната партия на Андерсен и Кизерицки. Белите излизали като отбор „Труд”, а черните – като отбор „Капитал”. Като бели играели моряците, а като черни – войниците. Армиите били ръководени от шампионите на СССР Пьотр Романовски и Иля Рабинович.

Последната творба на австрийския писател Стефан Цвайг се нарича „Шахматна новела“. Написана малко преди самоубийството му, тя алегорично разделя света на черно и бяло в епохата на нацизма, като откроява двете страни – на доброто и злото – в самия човек. Алегорията е толкова дълбока, че се разполага на няколко пласта в творбата. Животът е шахматна игра, човекът е шахматна дъска и всичко това завършва трагично.

Шахматът е и базов символ в творбите, създавани по повод Студената война, особено на Запад. „От Русия с любов” – вторият филм за Джеймс Бонд, създаден през 1963 г. Във филма е представена реална партия, изиграна 3 години по-рано между Спаски и Бронщайн на шампионата на СССР.

Във филма „2001: Космическа одисея“ на борда на „Дискавъри 1” се играе шахматна партия между свръхмощния компютър HAL 9000 и пилота Франк Пул. Годината е 1968-а, а компютърът побеждава. В реалния живот това се случва чак 21 години по-късно, през 1989-а, когато компютър надвива гросмайстора Давид Леви. Истинската победа за компютъра е през 1996 г., когато Deep Blue печели срещу гросмайстора Гари Каспаров. Така изкуственият интелект се представя на света за пръв път – като побеждава човека в най-непредсказуемата и интелектуална игра, съпровождала човечеството близо две хилядолетия.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах