Какви следи за ежедневието през социализма са оставили в творчеството си художниците и скулпторите от онова време? Как биха могли да предадат искрено живота на платното под заплахата от цензура и репресии – или той винаги намира начин сам да се промъкне в картината? Това търси „Следобедът на една идеология“, новата изложба в Софийската градска художествена галерия. Това е галерията, която през последните години зае първото място в личния ми списък с най-важните столични пространства за изкуство. Новата експозиция само бетонира убеждението ми.
Интересни изложби се правят и на други места, но СГХГ, освен представянето на важни творци, последователно и задълбочено, със спорни или безспорни решения, се опитва и да (пре)осмисля близкото ни минало. Без този процес културата ни е обречена да продължава да слуша едни и същи живковски „авторитети“ и да прави едни и същи грешки. Това беше целта на „Изкуството за промяна“ през 2015-а, на „Форми на съпротива“ през 2016-а, а донякъде и на „Следобедът на една идеология“ сега.
Новата изложба е част от дългосрочния проект „Другото око“, който има за цел да представи и социализира богатството и многообразието на произведенията от фонда на СГХГ през очите на „непрофесионалисти“ – интелектуалци. Творбите, изложени в залите на първия етаж, са подбрани от кураторите на изложбата – журналиста Георги Лозанов и писателя Георги Господинов. Идеята е да се опитаме да видим подбраните художествени произведения, предимно от 70-те и 80-те години, с „нехудожествени очи”. И да потърсим в тях свидетелства какъв е бил животът в късния следобед на социализма през очите и творбите на артистите, работили в онова време.
През последните години българските художници създават впечатление, че могат да преглътнат мълчаливо почти всичко – издигане на паметници в ценъра на София, без да им е искано мнението, самоволна отмяна на поръчки на творци, спечелили конкурси или възлагане на обществени поръчки без конкурси, липса на откупки, изграждане на национални музеи без концепции, предлагане на висши политици за почетни членове на СБХ… Художниците не протестират, както понякога правят кинаджиите и театралите, не вдигат публични скандали като литераторите, не ходят да се оплакват на министъра групово и поединично – като музейните работници и поппевците. Може би казват всичко, което имат да кажат, в работата си?
Във всеки случай изглежда, че мнозина (не)съзнателно са изразявали отношение в произведенията си дори и в тоталитарните времена. И това си личи, стига да има кой да се вгледа и да потърси следите, които животът е оставил по платната. В картините от фондовете на галерията Лозанов и Господинов търсят – и откриват – страници от микроисторията на комунизма. По думите на Лозанов, те разчитат на това, че творецът винаги участва в „двойна игра”: докато отразява реалността, и тя му се отразява, настанява се в работата му, както по волята му, така и независимо от нея.

Петър Дончев, „В автобуса“
Така например прави впечатление колко сходно, въпреки различните си пластични езици, художниците отразяват темата за градския транспорт. И в „Служебния рейс“ на Вихрони Попнеделев, и в трамвая на Румен Гашаров в „Час пик“, и „В автобуса“ на Петър Дочев виждаме едни и същи изнурени, преуморени и отчуждени лица и фигури, а не горди господари и щастливи строители на собствения си живот.
Любопитно е колко често се среща сюжетът с очакването. Днес често се оплакваме, че ни е омръзнало да чакаме края на проточилия се преход, но сякаш забравихме, че социализмът също беше един безкраен преход – към светлото бъдеще на комунизма, което обаче постоянно се отдалечаваше. И хората чакаха по гари (Текла Алексиева), „На сянка“ (Иван Кирков), в кафенетата, на люлки със скърцащи въжета (Милко Божков), но най-вече по прозорци (Максим Бояджиев, Александър Димитров, Недко Солаков, Володя Кенарев).

Текла Алексиева, „Гара“
На първия етаж, в най-отдалечената от входа част на галерията, има една малка, много тъмна зала с черни стени. В изложбата „Форми на съпротива“ там бяха изложени доноси, съсипали здравето и живота на не един и двама художници. В „Следобедът на една идеология“ там се крие нещо, което може да ви отвърти главата – в буквалния смисъл. Това е „Шамарената фабрика“ на Георги Господинов. Няколкоминутното филче представлява монтаж от кратки сцени от любими български филми от времето на социализма, в които възрастни бият деца. Това се случва последователно на два екрана. Трябва да застанете по средата и понеже на всеки 2-3 секунди филмите се сменят, се налага непрекъснато да си въртите главата.
Направо не е за вярване колко много шамари е раздало българското кино през 60-те и 70-те години…! И как не са впечатлявали никого. Даже напротив, в много случаи са предвидени да действат развеселяващо. След 3 минути непрестанно въртене вратът ме заболя така, сякаш са ми отвъртели главата от шамари.
Сред авторите в изложбата, освен вече споменатите, са някои от големите имена в българското изобразително изкуство като Любомир Далчев, Иван Кирков, Васка Емануилова, Павел Койчев, Галин Малакчиев, Атанас Яранов, Любен Зидаров, Андрей Даниел… И Станислав Памукчиев с една потресаваща трактовка на вечната и обикновено много приятна тема „Къпеща се жена“.
„Следобедът на една идеология“ ще остане в СГХГ до 27 ноември.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение