„Шарли Ебдо” плати цената за свободата на словото

Минути след масовото убийство на колегите си от „Шарли Ебдо”, британски вестник реши да позамаже корицата на френското списание, озаглавена „Животът на Мохамед”. Вместо да използват оригиналната илюстрация, собствениците на медията ще пикселират образа.

Издателите на вестника заявиха, че не си струва рискът да покажат истината, цялата истина, голата истина. Кръвта още не е изсъхнала по телата на карикатуристите Кабю, Шарб, Тинюс и Волински, но медиите вече цензурират работата, заради която французите умряха.

Министър-председателят на Великобритания Дейвид Камерън заяви пред британския парламент, че терористите никога няма да победят. Но истината е, че в някои случаи те вече победиха. Хващам се на бас, че нито един ежедневник няма да дръзне да публикува отново която и да било корица на „Шарли Ебдо, или пък да направи своя илюстрация, свързана с пророка Мохамед, която би могла да провокира радикалните ислямисти.

Режимът, по който изначално действат артистите в Англия, е автоцензура, която им налага да избягват религиозни обиди. Както Стюарт Лий – един от най-известните комици на Острова, сподели: „Аз може да си позволявам да бъда деконструктивен към християнството, но

не съм толкова глупав да сатиризирам исляма

Може би не е зле да спрем да се залъгвам и да признаем, че не ни пука достатъчно за свободата на словото. За неговата роля да отбранява ценностите на Просвещението.

Чуваме мощни гласове, които ни карат да забравим за това. Призовават ни в името на културната чувствителност да изоставим Волтер, Русо, Томас Пейн и да потънем в координираните усилия на евангелисткото християнство, на националистическия будизъм и на радикалния ислямизъм да предотврати „религиозните клевети”. Те агитират за притихнал живот, за съществуване без медии, които да провокират дебати в обществото, които да обиждат или да насаждат омраза.

Правят ли ви впечатление думите, с които журналистите, отразяващи кървавата атака, описват списанието „Шарли Ебдо”? Противоречиво, злостно, жлъчно, отровно, обидно.

Повечето колеги размишляват, че ако карикатуристите бяха слагали спирачки на моливите си, ако авторите бяха слагали цензура на изреченията си, ако бяха малко по-внимателни в изказа, това нямаше да се случи. Може би. Само някои от журналистите обаче надигнаха глави и заявиха, че защитават правото на „журналистическа обида”.

Искаме илюзията за свобода, но повечето от нас са склонни да заврат в ъгъла, да игнорират онези, които имат смелостта да счупят няколко бариери.

В глобалния свят, където идеите може да бъдат разпространени от Париж до Фалуджа (бел. ред. – Ирак) в реално време, ние не може повече да защитаваме хората от идеите, които те не харесват, дори и да искаме да го правим. Не може да правим нищо друго, освен да помагаме в обиждането на религии. Защото нашият начин на живот е обиден. Трябва ли гей двойки да не слагат снимките си от сватбата в Инстаграм, защото това ще обиди онези, които се венчават по всички канони на църквата? Трябва ли атеистите да си държат езика зад зъбите, за да не обиждат религиозните пророци? Трябва ли да бъда учтив към „Ал Мухаджирун” (ливанска терористична организация – бел. ред.)?

Спрете се. Няма начин да избегнете обидата над тези, които искат да наложат световен халифат. Не може да има преговори между свободната демокрация и тоталитарна теокрация. Ние не може да филтрираме всеки обиден туит или статус във Фейсбук. Не може да внушаваш, че свободата на словото винаги нанася вреди на малцинствата.

Крайнодесните вече пируват след атентата. Мюсюлманите вече са демонизирани във Франция, въпреки че Мюсюлманският съвет там осъди и заклейми атаките заедно с хиляди други, които изповядват исляма. Но нека не забравяме, че свободата на словото дава право на мюсюлманите да изповядват своята религия и да разпространяват учението на Корана. Може и да не ви харесва, но оставете малко пространство и за християнството, което агитира против хомосексуалните бракове.

Свободата на словото ни показва как мислят другите

а това предизвиква нашите предубеждения. Демокрацията не може да функционира без това.

Запазената марка на „Шарли Ебдо” е изкуството да оскърбява. То беше едно от скандалните и дръзки сатирични издания, останали в съвременната политическа сервилност на Европа. „Шарли Ебдо” не правеше компромис с чувствата на своите читатели – или с техните мишени, без значение дали на мушка бяха евреите, католиците или джихадистите.

Дали „Шарли Ебдо” може да продължи да действа като истински агент провокатор? Твърде рано е да се каже. Списанието загуби най-личните си хора. Днес Европа не е свидетел само на посичането на едно списание. Тя загуби част от гласа си.