Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Шехерезада и Персей, кодирани в редицата на Фибоначи

„Химера“ на Джон Барт, емблематичен американски роман, излиза за първи път на български (откъс)

„Персей с главата на Медуза“, Бенвенуто Челини, 1545. Скулптурата се намира на Лоджия деи Ланци на площад „Синьория“ във Флоренция. - Шехерезада и Персей, кодирани в редицата на Фибоначи

„Персей с главата на Медуза“, Бенвенуто Челини, 1545. Скулптурата се намира на Лоджия деи Ланци на площад „Синьория“ във Флоренция.

Огнедишащ звяр с лъвска глава, опашка на дракон и козе туловище – това е Химерата в гръцката митология, чудовище от три части, преливащи се една в друга, също както и романът „Химера“ на Джон Барт, който като по чудо близо 45 години не бе достигнал до българския читател. До днес.

Барт преплита приказките на Шехерезада и митовете за Персей – убиеца на Горгона Медуза, и Белерофонт, погубил Химера, с философски анализи за секса, любовта и съпружеството. От страниците се леят еротика, насилие и метафизика, ирония и писане, кодирано в редицата на Фибоначи или в концентричните кръгове от черупката на охлюв.

За „Химера“ през 1972-а Джон Барт печели Националната награда за литература на Щатите – пет години след като е публикувал в „Атлантик“ заклеймяващото литературния реализъм есе The Literature of Exhaustion, смятано за манифест на постмодернизма.

Романът се състои от три повести – „Дунязадиад“, „Персеида“ и „Белерофонтиада“, преливащи се една в друга. Всеки знае кои са Персей и Белерофонт, но кой стои зад името Дунязад? Това е сестрата на Шехерезада – тук Шахразад или Шари; Дунязад, която в продължение на 1001 нощи стои край леглото на сестра си и става свидетел на всички сюжети в секса и литературата.

„Цялата литературна традиция е била предадена на теб, а и цялата еротична традиция! Няма история, която не си чула, няма начин на любене, който не си видяла отново и отново. Мисля за теб, малката сестра, целомъдрена и в двете: каква невинност! Каква изисканост! Сега е твой ред: Шахриар разказал на Шах Заман за своята прелестна любовница, за обичта си и към самата нея, и към нейните истории – която той също предава нататък; двамата братя се женят за двете сестри; това е твоята сватбена нощ, Дунязад…”

С тези думи се обръща към Дунязад джинът в първата част на романа. А зад персонажа на този магичен герой прозира самият Джон Барт – вече над 40-годишен, с един развод зад гърба си и цялата литературна скука пред себе си.

В „Химера” Барт разсъждава за невъзможността за сантиментални, еротични и сериозни отношения между мъже и жени в брак или любовна връзка, когато мъжът е самоосъзнат като герой – духовно изкривен автор, химера, обсебена от хаоса в различните си части, докато съпругата му остарява край него.

Героите на романа копнеят за слушатели, за публика, на която да разкажат своите истории и подвизи. Актът на разказването и слушането е равносилен на секса. За Барт „писането и четенето или разказването и възприемането на разказа буквално са начини да се любиш“. Със своето триединно чудовище той търси как да се отстрани заплахата от безвъзвратно унищожение: на историята в „Дунязадиад“, на живота в „Белерофонтиада“ и на човека в „Персеида“. Или както отбелязват Шахразад и джинът още в началото на „Химера”:

„Ключът към съкровището е самото съкровище”.

„Химера“ на Джон Барт излиза в превод на Надежда Розова, под знака на изд. „Лист“ и с корица на Борис Праматаров.

Предоставяме ви откъс от „Персеида“.

Персеида

Добър вечер.

Историите са по-дълговечни от хората, скалите – от историите, звездите – от камъните. Но нашите звездни нощи дори са преброени, а с тях и тази образцова история ще потъне в отдавна погиналата земя.

Нощем, когато се събуждам и решавам, че съм запокитен на земята, а се оказвам на небето, си спомням нощта, когато се събудих и се оказа точно обратното. Отдавна бях изгубен, изоставен и захвърлен насред Либийската пустиня; две десетилетия преди това бях прелетял над тези места с окървавената глава на горгоната и всяка капка върху пясъчните дюни се бе превърнала в змийче – така научих впоследствие: на двайсет години и на височина от двайсет километра откъде бих могъл да знам? И ето ме сега там, на морското ниво, четиресетгодишен, изтръгнат и подпален, с мехури от всяка песъчинка в протритите ми сандали и обсаден от змиите от своето минало. Сигурно от всички богове на небето двамата, с които не меля брашно, са ми навлекли това: пясъчният Амон, любимецът на тъща ми, който първи тласна Андромеда към гибел, и Сабазий, богът на бирата, който вдигна голяма тупурдия в Аргос, докато му вдигах храм. Тогава тъкмо бях заменил Микена за хладина и сянка, под която да се подслоня; дори се молех за негодниците. Бездействах. Не можех да съобразя къде съм бил, нито накъде съм се запътил, напълно се бях изгубил, започнал бях да халюцинирам, олеле. Отдавна в младостта си бях чел как да оповестиш, че ти трябва помощ, когато си закъсал: написах с огромни букви ПЕРСЕЙ на пясъка, забравих какво правя – писането кара мозъка да блуждае, а когато се опомних, установих, че съм написал половинкилометрово признание връз дюните: ПЕРСЕЙ ОБИЧА АНДРОМЕДА. Пропаднах след последните три букви, всичко преди тях се заличи от съзнанието ми; едва когато ги промених и дописах УЗА, отново се оказах достатъчно нависоко, за да схвана, да проумея как съм объркал онова, което бях тръгнал да изяснявам. Попържих се още малко горе на дюните в опит да се загрижа: аз умирах – какво толкова, ако моят зов за помощ се беше превърнал в самореклама, а после и в амфисбенови* графити? Аз обаче обичах да поправям и такъв щях да си умра: когато се обърнах и огледах какво съм написал, от дясната страна, зад мястото, накъдето се бях запътил, се надигна свеж източен ветрец и засипа А-то, след което бях спрял. Схванах намека, изтрих цялото име, изгубих се в змийчатото пространство между глагола и допълнението, продължих да трия и заличих всичко, бърборейки си сам като безумец: повече никакво ОБИЧА, никаква ОБИЧ, изтрий всичко – и себе си, заличи докрай, повсеместно. Ала вече бях забравил кой съм, отново се бях изгубил във второто пространство, първо за моя надпис; пропълзях до финалното й на подлога с пяна на уста, изгубих свяст, превърнах се в безумно тире…

– Само това ли помниш? – попита Каликса.

– Това беше, докато не се свестих тук, на небето, по средата на собствената си житейска история. Ще ти бъде ли приятно пак да те целуна по пъпа?

– Ами опитай!

Изчервих се и опитах. И ето какво се случи: незнайно колко време, откакто бях умрял, вероятно със своето име, отворих очи и съзрях ложе или олтар, златен плюшен правоъгълник с възглавнички във финикийско лилаво, почти в средата на мраморна зала, която се разгръщаше от левия ъгъл в гигантска спирала като раковината на тритон, пробита от Дедал и окачена на връв за Кокал, завърташе се около леглото и се губеше от поглед. По стените имаше изобразени в плитък релеф сцени, всяка следваща – наполовина по-широка от предишната, общо седем, след което стаята изчезваше от поглед; а когато се опомних напълно, установих, че сцените изобразяват в алабастъра случките от собствената ми младост, които са най-приятни за прогледнали очи. На първата, не по-широка от ложето, от чиято лява страна започваше, беше изобразена майка ми Даная, затворена по противозачатъчни съображения в бронзова кула от суетния ми дядо Актризий, да не би да роди син, комуто е отредено да го унищожи, и тъй нататък; после лично дядо ми с баба ми Аганипа как нежно гали конете в двора, без да подозира как зад тях Зевс изсипва златен дъжд върху голата им дъщеря и ѝ дава мен за награда. Колона разделяше този стенопис от следващия отляво: Акризий отсъждаше, че историята, поднесена от майка ми, е измама, наричаше ме копеле на своя брат близнак и пускаше кърмачката и кърмачето по водата в обкован с месинг сандък. Сцената се развиваше на брега на един от Цикладските острови, Сериф: виждаше се младият Диктис с мрежата си; той ни бе издърпал на брега, отворил бе сандъка и стоеше със зяпнала уста пред сладко кърмещата Даная – невредима въпреки морската болест. На фона се виждаше сносно изобразен дворецът на брата на Диктис, цар Полидект. Третият релеф, до гредата на моето олтарно ложе и също толкова дълъг, изобразяваше Самос: двайсет години бяха минали след колоната с канелюри; на остров Сериф царят точеше лиги по майка ми и коварно се бе възползвал от юношеската ми прибързаност, давайки клетва да се ожени за друга, ако не успея да му донеса главата на Медуза като сватбен дар.

– Сигурна ли си, че е бил Зевс, а не чичо ти горе в онази кула? – попитах Даная за последен път, защото беше признала, че още много млада целомъдрието ѝ е отнел Прет, братът близнак на Акризий.

– Бях на шестнайсет – отговори тя, – но можех да различа червей от златен дъжд.

Увери ме, че баща ми я залял със златен дъжд, след който до колене затънала в драхми.

– И не искаш да се омъжиш за цар Полидект?

– Това нищожество.

И така, разчитайки на Диктис да я пази, заминах за Самос по съвет на полусестра си Атина да се уча на живот от изкуството: защото стенописите в тамошния ѝ храм (следователно възпроизведени и тук, в моя) изобразяваха всичките три горгони – змиекоси, глиганозъби, ястребовокрили и стоманоноктени, – от които, твърдеше моята полусестра, само средната, Медуза, била смъртна, обезглавима и вкаменяваща. Вече притежавах елмазения сърп, даден ми от Хермес, и излъскания щит на Атина, стоях и слушах, красив слушател на нейните трудни наставления. Мечът и щитът няма да са достатъчни, нареждаше тя; едното зависи от другото: точно както Медуза бе необходимо условие за освобождението на майка ми, убийството на Медуза изискваше не само непряката стратегия на Атина, но и още оръжия: крилатите сандали на Хермес, които да ме отведат в Горгонвил в далечна Хиперборея, шлема за невидимост на Хадес, за да избягам от сестрите на змийската девойка, и вълшебната торба кибисис, където да пъхна главата й, за да не може тя да вкамени всички след смъртта си. Тези принадлежности обаче бяха във властта на стигийските нимфи, чието местонахождение не беше известно дори на моята предвидлива сестра: можеха да ни го разкрият само мрачните и побелели граи, а те отказваха.


* Изображение на змия с глави в двата края, което образува букви. – Бел. ред.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС