Самураят детектив от епохата Едо, невъзпетият Шерлок

Любителите на криминалетата имат повод за радост. За първи път на български език, близо век след появата му, ще открием Ханшичи – самураят, който решава мистични загадки в страната на шогуните. Четиринадесет разказа са поместени в сборника „Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории“ на Окамото Кидо, сравняван през годините с Артър Конан Дойл, а според британския му преводач е по-добър от него.

В мизансцена на криминалните истории присъстват множество детайли, които представят картинно и страната, и епохата, в които се развива действието. Виждаме достоверно и плътно японските нагласи, култура, традиции, причудливи суеверия.

Старата столица Едо в света на Ханшичи е населена не само с хора от плът и кръв, но и с призраци, духове и чудовища. Те приемат формата на човешки привидения, променящи вида си животни и всевъзможни други пакостници. И често точно мистичното присъствие изиграва важна роля в разплитането на случаите.

Със своя герой Окамото Кидо поставя началото на цял нов жанр – това е първият създаден на местна почва пример за японска историческа детективска литература. Авторът говори английски от малък, повлиян е от западната литература и създава свой Шерлок Холмс.

Неговият детектив – старият Ханшичи, разкрива случаите чрез принципа на дедукцията, точно като прочутия британец. Историите за Ханшичи, писани в началото на ХХ век, са отнесени към втората половина на ХIХ-и.

В края на дългата си и славна кариера главният герой се е оттеглил да прекара старостта си в предградията на Едо. Опитният следовател разказва случаи от своята славна кариера на свой млад колега, който остава безименен – той е човекът, от чието име се води разказът – конструкция, позната ни чрез д-р Уотсън. Той слуша и документира устния разказ. Разговорът на двамата детективи рамкира всеки от случаите, те са абсолютно завършени и могат да се четат поотделно.

В историите се срещат някои директни препратки към Холмс, направени от автора, но те не са особено много. Например, разказвачът веднъж заключава:

„Давам си сметка, че този случай е бил просто детска игра за Ханшичи. Има още много негови приключения, които биха удивили хората, защото той е невъзпетият Шерлок Холмс на епохата Едо”.

Читателите попадат не само в криминалните случаи, а и сред галерия от живописни образи – самураи, будистки свещеници, куртизанки, акробати, инструктори по танци, сервитьорки в чайни, слепи масажисти, майстори на мечове, търговци на риба, комарджии и дребни нарушители.

Изданието на „Милениум“ е в превод от английски на Людмила Левкова. Оформлението на книгата е на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски.

Предлагаме ви откъс от „Разследванията на Ханшичи. Самурайски криминални истории“ на Окамото Кидо.

Планинско увеселение

 Яма Иваи Но Йо

1.

– По онова време Хаконе беше съвсем различно място.

Старият Ханшичи отвори едно томче от 30-те години на XIX век, озаглавено „Ценен джобен пътеводител с илюстрации“, и ми го показа.

– Ето, виж тези изображения на Юмото и Мияношита – само малки къщи със сламени покриви, нали? От тях можеш да добиеш представа до каква степен са се променили нещата. В онези дни да отидеш на баните в Хаконе беше голямо събитие, което се случва веднъж в живота. Няма значение колко си богат, пътуването си беше трудоемко. Обикновено сутринта се тръгваше от Шинагава и първата нощ се прекарваше в Ходогая или Тоцука. На следващия ден продължаваш, като спираш за нощувка в Одавара, но може и да ти трябват три дни да стигнеш до там, ако пътуваш с хора, които вървят бавно, като например жени или старци. Щом излезеш от Одавара, започваш изкачването към Хаконе. Дори да стигнеш до Юмото, началото на истинското изкачване хич не беше лесно.

Вторият път, когато отидох в Хаконе, беше през петия месец на 1862 година. Придружаваше ме млад пълномощник на име Такичи. Тръгнахме от Едо ден след като бях свалил перуниките, с които украсявахме стрехите за годишния празник на момчетата на пети. През първата нощ от пътуването си спряхме както обикновено в Тоцука, а на другия ден пристигнахме в пощенския град Одавара. Дългите летни дни улесняваха пътуването, но аз изнемогвах в жегата – по лунния календар през петия месец вече ставаше доста горещо.

Аз обаче не отивах в Хаконе да се кисна в някой горещ извор. Съпругата на моя шеф страдаше от нерви, откакто беше родила предишния месец, и беше заминала за Юмото да се възстанови. По някаква причина все не успявах да отида и да видя как е. Веднага щом в работата ми настъпи известно затишие, поех на път, обезпечен със скъперническата сума, която ми беше отпусната. Въпреки това веднага щом потеглихме, изпитах невероятно чувство за избавление и весело крачех редом с младия ми спътник. Вечерта на втория ден прекосихме река Сакава и стигнахме до град Одавара, където отседнахме в странноприемница, наречена „Мацуя“, и дадохме почивка на морните си нозе. Същата нощ се случи нещо твърде странно…

В онези дни пощенските градове Одавара и Мишима определено били най-процъфтяващите от всичките петдесет и три спирки по протежение на Токайдо. Държавният контролен пункт при Хаконе бил разположен между тези два града и за пътуващите от изток било обичайно да пренощуват в Одавара, а тези от запад – в Мишима, преди на другия ден да поемат по дългия трийсет километра път през планината. Ето защо онези, които поемали от Одавара, прекарвали нощта в Мишима, а онези, които тръгвали от Мишима, отсядали в Одавара. По този начин всички, които се придвижвали пеша по Токайдо, искат или не, трябвало да плащат за храна и подслон в тези два града. Макар че нямало да пътува чак до контролния пункт, Ханшичи решил да пренощуват в Одавара, преди да продължат към минералните извори в Юмото, където се възстановявала жената на неговия началник.

Двамата мъже вървели със спокойно темпо, като от време на време спирали по пътя, тъй че когато пристигнали в „Мацуя“, вече било почти седем вечерта. След като се изкъпали, в стаята им пристигнала една камериерка, която носела подноси с вечеря. Ханшичи не си падал много по пиенето, но Такичи се погрижил към блюдата им да бъде добавена и стъкленица саке, вследствие на което Ханшичи се присъединил към своя спътник и обърнал две-три чашки. Скоро лицето му пламнало и когато камериерката се върнала, за да прибере блюдата, следователят вече лежал проснат на пода.

– Ей, шефе, изглеждате изтощен – рекъл Такичи, докато гонел комарите около коленете си с едно от червените ветрила на „Мацуя“.

– Така си е. Всичките тези отбивки, дето ги направихме по пътя, ме измориха. Останах без сили. Вече нямам същата енергия, както когато изкатерих Ояма преди две години! – засмял се той и се изпънал на пода.

– Между другото, шефе, преди малко на път за банята срещнах една доста подозрителна личност.

– Кого?

– Не му знам името, но ми изглежда съмнителен – отвърнал Такичи. – Мисля, че съм го виждал по-рано, но не мога да се сетя къде. Когато ме видя в преддверието, бързо отмести поглед и продължи да върви. Сигурен съм, че ме позна. Трябва да сме нащрек, щом е отседнал тук – добавил Такичи със зловещ шепот.

– Хайде, стига – това все още не го прави крадец – усмихнал се Ханшичи. – Ако е някакъв дребен комарджия, едва ли е дошъл да създава неприятности. Обикновено любителите на удоволствията се държат много прилично.

Такичи сметнал публиката си за твърде невъзприемчива и млъкнал. Около десет часа камериерката дошла да им разпъне футоните. Поставила възглавниците им една до друга и двамата мъже си легнали в стаята с размери шест татами. Посред нощ Ханшичи внезапно отворил очи.

– Ей, Такичи! Събуди се, събуди се!

След като Ханшичи го повикал по име два или три пъти, Такичи най-накрая седнал в постелята си и сънено разтъркал очи.

– Какво има, шефе?

– Долу цари суматоха. Може да е пожар или пък крадец. Стани и иди да видиш какво става!

Както бил по нощната си роба, Такичи се измъкнал изпод мрежата за комари и се отправил към долния етаж. След няколко минути се върнал, обхванат от трескава възбуда.

– Шефе, оказа се по-зле, отколкото смятахме – станало е убийство!

Ханшичи се надигнал от постелята си. Такичи припряно го уведомил, че двама търговци от Сумпу били убити в леглата си, а парите им били откраднати. Гърлото на единия било прерязано в съня му. Неговият другар явно се събудил, докато убиецът се опитвал да измъкне пояса с парите изпод футона на мъртвия, и на свой ред също бил заклан. Тялото му било намерено наполовина измъкнато от завивките, с диагонален разрез на тила.

– Местните служители са тук и вече са направили оглед на местопрестъплението. Доколкото разбирам, смятат, че извършителят е отседнал в странноприемницата, тъй че може би скоро ще се качат да ни разпитат – рекъл Такичи.

– Ама че противна работа – поклатил глава Ханшичи. – По-добре да не излизаме от стаята си, докато не дойдат. Нека стоим тук.

– Добре.

Двамата мъже седнали на леглата си и зачакали. Скоро по коридора се чули забързани стъпки, които приближавали и накрая спрели пред тяхната стая. Вратата рязко се отворила и вътре влязъл някакъв мъж. Чули го да вика през мрежата за комари:

– Такичи! Ей, Такичи, трябва да ми помогнеш!

– Кой е? – викнал в отговор Такичи. На приглушената светлина на маслената лампа той разпознал мъжа, когото срещнал в коридора по-рано – бил мургав, добре сложен, на видима възраст някъде около двайсет и осем – двайсет и девет години. Дишал тежко, което подсказвало, че е много разтревожен.

– Аз съм, Шичидзо от имението на Комори. Съжалявам, задето се престорих, че не те познавам – казал той, – но смятах, че може още да си ми ядосан. Моля те, имам нужда от помощта ти!

Щом чул името на мъжа, Такичи най-накрая си спомнил: Шичидзо, васал от среден ранг на служба при самурай на име Камори в Шитая, бил неприятна личност. Прекарвал цялото си време в игра на комар с другите васали от големите имения в Едо. Към края на миналата година Такичи случайно го срещнал да броди навън в студа почти без дрехи, тъй като бил заложил всичко, което имал, и загубил. Такичи го съжалил и му заел няколко сребърни монети. Зарадван, Шичидзо се заклел, че непременно ще върне парите най-късно до навечерието на Нова година. От тогава та чак до въпросния ден Такичи нямал ни вест, ни кост от него.

– Сериозно? Шичидзо от дома на Кумори? Неблагодарен нещастник такъв!

– Нали сега ти се извинявам! Такичи, умолявам те да ми помогнеш!

– Можеш да умоляваш колкото си искаш! Няма да стане! В никакъв случай!

Ханшичи намерил отказа на Такичи за твърде груб и се намесил.

– Хайде, стига, не бъди толкова коравосърдечен, Такичи. Шичидзо е дошъл тук да те моли за помощ. – После се обърнал към Шичидзо. – Впрочем, аз съм от Канда. Името ми е Ханшичи.

– О, драго ми е да се запознаем – поклонил се вежливо Шичидзо. – Инспекторе, моля ви, няма ли да ми помогнете?

– Какво да сторя за вас?

– Моят господар ми заяви, че ще ме убие и после ще отнеме собствения си живот.

– Какво?

Това изявление изненадало дори Ханшичи. Не се случвало всеки ден самурай да реши да екзекутира един от собствените си васали и след това да си направи сепуку. Запитал се каква ли може да е причината за подобно решение. Такичи също бил слисан. Седнал на футона си и рекъл на Шичидзо:

– Добре, ела под мрежата и ми разкажи за какво става дума.