Шест филма от „София филм фест“, които не искам да пропусна

Първите шест филма, които искам гледам на „София филм фест“, ги знам отдавна – за някои чакам от миналата пролет. Официалното откриване на XXI СФФ е на 9 март. Церемонията по награждаването ще бъде на 18 март, но кинопразникът – заедно с традиционните издания в Бургас, Пловдив и Варна – ще продължи до 31 март. Специална програма в Дома на киното ще „подгрява“ публиката още от 1 март. На фестивала ще бъдат показани повече от 150 пълнометражни игрални и документални заглавия, както и над 20 късометражни филма.

Чакал съм 10 месеца, ще изчакам и още десет дни. После нищо – дори да се наложи да си купя билет – не може да ме спре да видя „Аз, Даниъл Блейк“ на Кен Лоуч – история за 59-годишен безработен дърводелец, принуден да потърси помощ от социалните служби по здравословни причини. Тя обаче му е отказана, защото въпреки преживения инфаркт, Блейк е обявен за годен за работа.

Драмата – обвинение срещу социалните несправедливости – донесе на 79-годишния режисьор втора „Златна палма“ в кариерата му. Освен заради несъмнените му кинематографични качества (филмът получи и BAFTA, наградата на Британската киноакадемия), искам да гледам „Аз, Даниъл Блейк“, защото точно този вид кино – западен социално ангажиран филм – стига изключително рядко до българските екрани и ужасно ни липсва.

„Тони Ердман“ – това немско-австрийско заглавие също си го набелязах още от първите отзиви от Кан 2016-а. Там то получи наградата ФИПРЕСИ на международното жури, най-топлите аплодисменти на публиката, която остана като прикована на седалките 2, 45 часа, и чудесни ревюта. После се сетих отново за него в края на миналата година, когато триумфира на Европейските филмови награди, побеждавайки и в петте категории, в които бе номиниран: най-добър режисьор (Марен Аде), най-добър сценарий, най-добър актьор (Петер Симонишек), най-добра актриса (Сандра Хюлер) и за филм на годината. В последната категория победи филми като „Хулиета“ на Алмодовар, „Тя“ на Верховен и „Аз, Даниъл Блейк“ на Кен Лоуч.

Искам да го гледам и защото обичам драматичните комедии повече от драмите и повече от комедиите. И за да видя как Марен Аде разбива представата, че добрата комедия и немското кино винаги се разминават.

„Другата страна на надеждата”, най-новият филм на Аки Каурисмаки, е съвсем пресен. В Берлин легендарният финландски майстор получи „Сребърна мечка” за най-добър режисьор. „Другата страна на надеждата” е продължение или по-скоро втора част от замислената трилогия, посветена на пристанищни градове, започната от Каурисмаки през 2011 година с „Хавър”. Това е историята на пътуващ търговец, чийто път се пресича с този на сирийски бежанци.

Откакто гледах „Човек без минало“, обичам много филмите на Каурисмаки – прости истории за хора, които не са забравили как да бъдат добри, пронизани от специфичен хумор и особена светлина, като в изкуствено оцветените аналогови снимки от времето, когато киното беше магия, а някои филми велики.

За „Другата страна на надеждата“ едни руски критик написа:

„У Каурисмаки има наивност и чистота, които му позволяват, както преди, да вижда ясно доброто и злото във все по-сложния свят. И да ни казва направо, че те нямат никакво отношение към расата, възрастта, социалното положение или пола. Само към избора, който правим сами и постъпките ни. В този смисъл „Другата страна на надеждата“ не е просто филм, а постъпка.“

Вижте още: ДОБРОТО КИНО И ПРОСТОТАТА НА КАУРИСМАКИ

„Алтамира“ привлича вниманието с историята за откриването на пещерата Алтамира в Испания. Там се намират най-хубавите известни досега пещерни праисторически рисунки отпреди 20 хиляди години, запазени като по чудо. (А възрастта им се оказва голям проблем за Църквата, защото е в противоречие с някои християнски догми). Във филма ще видим Антонио Бандерас и Голшифте Фарахани („Патерсън“).

Но може би още по-ценна ще бъде срещата на живо преди премиерата с режисьора Хю Хъдсън, носител на 4 награди „Оскар“ за „Огнените колесници“, и с актьора Рупърт Евърет, който също играе в „Алтамира“. По традиция срещите в рамките на фестивала с личности от световното кино винаги протичат много интересно и в чудесна атмосфера.

Има и още една причина – във филмите на Хъдсън има специално отношение към музиката – в „Огнените колесници” той е заложил на таланта на Вангелис, но и в „Алтамира” изборът му не е случаен. Тук се е спрял на Марк Нопфлър, любимецът на няколко поколения рокфенове, преоткрили покрай идола си и фолка.

Другата среща, която не бих искал да пропусна, е с автора и режисьор Тони Палмър, който ще представи в селекцията „Музикална кутия“ – в знак на почит към Ленард Коен – филма си „Bird on a Wire“. Гледал съм го, ще го гледам пак и горещо го препоръчвам дори на хора, което нямат специално отношение към музиката на Коен. Филмът е документален, бил е изгубен и преоткрит наскоро и предлага изключително преживяване с Ленард Коен, с неговото отношение към изкуството му и публиката.

Тони Палмър идва с още едно големи документално киноизкушение „Бийтълс“ и Втората световна война“, за който знам само, че представя някои от оригиналните записи на кавър-версии на „Бийтълс“ с добавени много нови, непоказвани до момента кадри, както и напълно различна музика. В съчетание с откъси от информационни бюлетини с участието на Рузвелт, Чърчил, Чембърлейн и Адолф Хитлер. Но и с акцент върху съвременни събития и теми като войната в Сирия и бежанската криза. Палмър остава верен на стила си – и на вечния стремеж към провокация.