Широко затворени очи в Общината за хорото пред Народния

Това е една история с продължение.

Всичко започна с едно хоро пред Народния театър. Неделя вечер, някъде около шест, мощни тонколони, от които се лее музика, двайсетина души са се хванали за ръце и енергично потропват пред главния вход на сградата. Най-отпред води здрав мъж с още по-здраво българско знаме. Влизам в театъра, за да гледам представление. Очаквам тишината на сцената да ме погълне, но ритъмът отвън пропълзява, сяда в салона и си остава по време на спектакъла. Чуваме неравноделния такт, когато актьорите си поемат въздух, когато сценичният музикален фон затихва, когато някой от сцената говори тихо. Сюжетът, развиващ се някъде в стара Европа и Америка в началото на миналия век, пулсира с фолклорния ни български ритъм.

Докато преживявам тази неочаквана еклектика между уличната българщина и изкуството на сцената, смътно се надявам празникът отвън да утихне. Не само, че не утихва, но и когато излизам два часа и половина по-късно, на площада е все така всенародно шумно. Хорото е малко по-голямо, но музиката дъни като за стадион. Баракът се вее, по пейките седят хора и люпят семки, докато наблюдават как столичната общественост спонтанно се хваща на хорото. Някои подминават сгушени в шаловете си, други се спират да погледат, а аз се опитвам да разбера откъде и защо е тази веселба. Мъжът, когото питам, казва, че тука е така от шест години. Хорото било инициатива на някаква фондация.

„Каква фондация?! – коментира жена, случайно дочула въпроса ми. – Това си е инициатива на „Атака“!“

Вижте още: СЕЛСКИЯТ МЕГДАН В ГРАДСКАТА ГРАДИНА

Наясно съм, че подметнатите хорски предположения за каквото и да е не са достоверни, затова решавам като гражданин да попитам Столична община, чийто жител съм от раждането си. Правя това по каналния ред, което в българската държавна администрация си е усилие. За въпрос като моя – кой стои зад това еженеделно хоро и има ли разрешение да го провежда в центъра на София, смущавайки работата на Народния театър – няма форма онлайн на сайта на Общината. Въпреки това подавам някакво запитване там, на което получавам отговор следващия ден. Обяснено ми е, че трябва да се обадя на едни телефони, където хора, отговарящи за сигурността в столицата, щели да ми отговорят. Звъня. Не чакам дълго – отговаря ми любезна дама, която истински се заема да ми помогне. Не е ориентирана кой точно трябва да се занимае с моето запитване, но от време на време закрива слушалката с ръка и очевидно пита някого около себе си. Трябвало да дойда на крака в Общината и физически да подам официално запитване.

Понеже съм решена да стигна до края на тази верига, отивам. В нещо като приемна, където се подават всякакви граждански сигнали и запитвания описвам ситуацията, „входирам“ (каква дума само!) питането си и получавам номерче, с което да проверя след две седмици какъв е резултатът. Междувременно, поради факта, че изразих възмущението си от това да се налага да гледам театър в ритъма на народна музика, в социалните мрежи случаят придобива някаква медийна известност, а аз съм подложена на обществен интерес и… линч. Българският обществен линч е по-особен от всеки друг – той е изкусно злобен и безкрайно изобретателен както в изразните си средства, така и в „наказанията“, които би могъл да измисли.

И така, наред с кратките интервюта, които давам за разни медии като възмутена гражданка, полека се превръщам в мишена на недоволството на част от сънародниците ми, за които съм родоотстъпник. Логичен и спокоен разговор не може да се получи – можеш да си против всеки друг шум на всяко друго място, но не и ако той е произведен от фолклорна музика и е олицетворение на българщината и българския дух. Няма начин да бъдат чути и аргументите ми, както и предположението, че вероятно може да се намери някакво друго, по-отдалечено от културните ни институти място, където пристрастените към танцуването на хоро да могат да го играят, без да обезпокояват съгражданите си, които пък са пристрастени към изкуство. И понеже Народният театър няма как да се премести, за да отстъпи мястото си на хороводците, пък и той от един век също е част от родната ни култура, някак е логично да се потърси нова открита сцена именно за народното хороводно сборище.

Докато се налага да водя неравна битка с някак по-истинските българи от мен, съм подложена на граждански обстрел по всички фронтове. Вероятно част от българщината е и да нападаш яростно „нечистия“ български произход на опонентите си, пък в моя балкански произход поводи за това да искаш. Така се оказах едновременно „мръсна туркиня“ заради турската си фамилия, но и „хитра чифутка“ заради името си по мъж. Не съм очаквала колко енергия за мразене може да даде една такава комбинация като моята – нападат те хем антисемити, хем религиозни фанатици, хем патриоти, хем вярващи в конспиративните теории. Те нямат единен социален профил – с еднакво ожесточение скачат да се бият с персонифицирания враг на изконната българска традиция както хора с почти липсващи правописни умения и морални лимити, така и интелектуалци с претенции. Разбира се, има и противоположен лагер, който някак се опитва да балансира ситуацията, безуспешно.

В резултат на мнението си и публикуването на намерението ми да разбера легално ли е хорото пред Народния театър, получавам лични съобщения с толкова нецензурен език, че единственият начин да им отговоря, е като ги изтрия. Един бръснатоглав едър мъж с руско знаме на профилната си снимка ме заплашва в лично съобщение. Друг агитира хороводците да се съберат спешно пред театъра и да организират още по-масово хоро, за да ми натрият носа лично. Две възмутени гражданки се появяват войнствено настроени на място, където трябва да имам лична изява, за да ме видят очи в очи и да ми потърсят сметка за съмнителния патриотизъм. В постове и коментари друга дама ме кани на диспут да сме се разберели кой е патриот и кой не е. Вследствие на това неочаквано обществено внимание към собствената ми особа, се оказвам обществен враг номер едно.

Олицетворение на всички български проблеми, троянски кон в националното единство, българоубиец, соросоид, внедрен предателски елемент в чистата и свята република, пълна с истински, чисти българи, които изразяват своята генетична принадлежност най-вече чрез танцуване на хоро. Честно казано, никога досега не ми е било оказвано такова голямо и силно обществено внимание, така че май е редно да благодаря…

Историята продължава по-прозаично. След репортажи по разни медии, публично се заявява, че за провеждането на хорото пред Народния театър отговаря фондация „Хора за хората“, които имали „всички разрешителни“. Търпеливо изчаквам обаче да получа официален отговор на депозирания си въпрос.

Малко по-късно от уречения за получаване на отговор ден отново съм в Общината. На място се оказва, че отговор ми е изпратен десет дни след запитването, но тъй като така и не съм го получила, учтиво ми предоставят копие от официалния документ. На него ясно е написано следното:

„Столична община разрешава провеждането на спортни културни и други индивидуални и масови прояви на открити общински площи, съгласно разпоредбите на чл. 8, ал. 1 на Наредбата за обществения ред на територията на Столична община. Съгласно тази наредба в Столична община не е постъпвало заявление за провеждане на подобни събития и не е издавано разрешение за тяхното провеждане. В тази връзка не можем да Ви уведомим кой е организатор на тези мероприятия”.

Отговорът е подписан от г-жа Кристина Лазарова, директор на дирекция „Сигурност“ към Столична община. Документът е издаден на 23.10.2019 година.

Такаааа… Значи, както и да се чете въпросният отговор, става ясно, че хорото, организиращо се вече шест години на най-стария градски столичен площад всяка неделя, е незаконно. Или поне неразрешено. Нищо, че е шумно и нарушава работата на театъра – то и театърът не се бил оплакал… Следвайки логиката, разбирам, че един проблем, свързан с удобството на гражданите на София, става наистина проблем, само ако евентуално някой се оплаче. Не го ли направи, няма проблем. Всъщност, покрай моето запитване така се и оказа – това, че ми е отговорено, че разрешение за подобно масово събития не е издавано, не означава, че общинската администрация ще потърси отговорност за въпросното своеволие. Щяла да го направи, само ако пък сега се оплача. Като гражданин или пък като част от гражданско сформирование, чрез официално депозирано оплакване!

Наричам това абсурд.

Да обобщим – от години съществува мероприятие, за чието провеждане няма разрешение. Общината или не знае за това, или пък когато научи от запитване на гражданин, не предприема съответни действия, защото няма депозирано оплакване. Практически какво би следвало да направя аз – ами сега, след като са ми отговорили на въпроса, трябва да пусна и оплакване. На него може и да не се реагира, ако е само едно единствено. А то най-вероятно ще си остане такова. И така законното правило си се нарушава системно без никакви последствия за виновните.

Следователно утре ние с вас можем поединично или вкупом да организираме каквото си поискаме, където и да е в столицата. Стига обаче то да е някак декорирано в национални символи, за да може да мине за спонтанна гражданска патриотична проява. Думата „патриотична“ е особено ключова в случая! Тя ще ви отвори всички врати и столични площади. Искате да си направите сватбата пред Народния театър? Моля, заповядайте, просто нека най-отпред някой да развява българското знаме, да разнася бъклица и да крещи „бря-бряяяяя“! Желанието ви е да направите абитуриентски бал на детето си по „Витошка“? Просто пуснете отпред десетина човека в народни носии да играят ръченица и нищо не може да ви спре! Искате всички да се запознаят с фирмата ви, но нямате пари за реклама? Спокойно – качете целия личен състав в писани каручки, турете им по един калпак и по една червена забрадка, турете на магаре една народна певица, която с рупор да пее „Излел е Дельо хайдутин“ и сте ваксинирани от намеса на общинска полиция или административна глоба за нарушаване на обществения ред! Пък ако решите, можете в песента да вмъкнете и някое фирмено послание – осъвременяване на фолклора се нарича, като с превода на „Под игото“. Или като с „най-българското“ хоро, с което вече и по света ни разпознават – „Бяла роза“.

Декоративният патриотизъм е опасно явление. Толкова се е разпрострял като застраховка за налично родолюбие, че вече започва да се превръща в индулгенция за всичко, в универсална ваксина за нарушаване на всякаква гражданска цивилизованост. Стигам до този извод и покрай поведението на Общината – след като досега не са забелязали шумното хоро пред Народния театър и дори не са направили усилие да предложат друго, по-подходящо място за неговото провеждане, вероятно се страхуват да не бъдат обявени за непратриоти, не дай си боже за българомразци. Щом цяла община с прилежащата ѝ достолепност се страхува от показното родолюбие, какво остава за обикновените ѝ граждани, които изразяват своето човешко възмущение, разчитайки на нея. Ето така наистина утре някой пишман патриот може да ми лисне киселина в лицето, за да ме накаже за гражданското ми право и позиция. И мълчейки и толерирайки тихо тази ситуация, Общината прави това действие напълно възможно.

Ами не, това не са принципите на демокрацията – това са принципите на страха.