Шокът е част от уравнението

Да се каже за книгите му, че те държат със затаен дъх от начало до край, е сурово клише. Сюжетите му повличат читателя след себе си, притискат го до стената, принуждават го да се отъждестви с някой от героите и да участва в приключението до последната буква.

Дъглас Кенеди обича да напомня, че нещата, които преобръщат живота ни, са плод на хиляди дребни ежедневни решения. Случайността прераства в шанс, когато й го предоставим. А истинските загуби и печалби на младостта стават ясни по-късно в курса на живота. Има и друго, времето съкращава предимствата. Както казва Симон дьо Бовоар, ако живееш достатъчно дълго, всяка победа се превръща в поражение.

Друго от внушенията на Кенеди гласи, че никой освен теб самия не е отговорен за твоето щастие. Героите му сменят самоличности, кипят от амбиции, обсесии и страсти, но това никога не ги прави щастливи. На прицел е контрастът между лъскавия, но фалшив (като в реклама на овкусители за храни) живот и отблъскващите тайни, които се спотайват под повърхността. А романи като „Мираж” и „Специални връзки” ни подсещат, че бракът е единственото приключение, в което страхливците са добре дошли…

„Мираж” е дванадесетият поред психологически трилър на Кенеди, от чиито романи до момента са продадени над 14 милиона екземпляра. Пред нас е съкрушителна история за предателството и стоицизма, за превратностите на съдбата и неизкоренимия инстинкт за оцеляване. Пол и Робин са женени отскоро – едва от 3 години. Той си е създал име на художник и си умира по витиеватите фрази, тя е счетоводител. Изпитват страст един към друг и възнамеряват да имат дете. И тъй като „съдбата е вплетена в музиката на случайността”, един ден последната ги понася към Казабланка.

Малко по-късно читателят разбира, че освен интелектуално любопитство, Пол има патологична мания да харчи безогледно. Въпросът е кой плаща цялата сметка накрая. Животът е велик учител само ако сме готови да загърбим своите заблуди и илюзии. Невероятно, нали, как се самозалъгваме, че всичко ще е наред с отношения, за които тайничко знаем, че са обречени.

„Мираж” е още едно доказателство за умението на Кенеди да напластява напрежението и да шокира, а после елегантно да поведе читателя към предпочитания от него финал.

Представяме ви откъс от „Мираж“ на Дъглас Кенеди.

И така, моят съпруг бе убил шанса ми да стана майка, като беше избрал „елегантна и по-малко травматична“ хирургическа намеса. Детето, което толкова бях искала.

Стиснах клепачи, разкъсвана между покруса и чист, неподправен гняв.

Tout a fait, nous voudrions un enfant. Определено бихме желали дете.

Мръсникът взе, че го изрече днес по обед. Също както от месеци ме бе уверявал, че било само въпрос на време да забременея…

Затръшнах капака на лаптопа си и се разплаках. Бях в състояние на свободно падане. Усещах се напълно вцепенена. Зашеметена. Сякаш този нов живот, който си бяхме изградили заедно, бе просто къща от карти и нищо повече. Крепеше се на лъжите на човек, на когото бях достатъчно тъпа да вярвам. Как можах аз, прословута със своята прозорливост, щателност и внимание, да не надуша измамата зад всичките му декларации за интимна обвързаност?

Знаех отговора на този въпрос.

Виждаме само онова, което искаме да видим.

От самото начало бях разбрала, че на някои фундаментални нива Пол Люън беше неспособен на зряла отговорност. Ала предпочетох да заобиколя тези прозрения и да прегърна бохемското очарование, романтичната аура, халюциногенния секс. Толкова бях отчаяна за любов, че натиках всички съмнения в мазето на съзнанието си и се потопих в илюзията на семейно блаженство и мечти за отглеждане на дете с мъж, който…

Който? Който?

Бях ли в състояние дори да го определя вече? След като ме беше предал за нещо толкова жизненоважно, след като преднамерено се бе подложил на процедурата, докато в същото време страстно ме убеждаваше, че искал дете от мен…

Отидох в банята. Наплисках лицето си със студена вода, като избягвах да поглеждам огледалото. Точно сега не исках да се виждам с обективно око. Върнах се в стаята, излязох на балкона и се вгледах в северноафриканския свят долу. Това можеше да почака до връщането ни, Мортън.

Ала почтеният и принципен Мортън без съмнение се бе ровил дълбоко в душата си, преди да реши да ми изпрати фактурата от уролога. И накрая бе решил: картите на масата. Типично за дезорганизирания ми съпруг да остави фактурата от лекаря да се въргаля в папката с финансови документи и да забрави, че в един момент ще я видя, тъй като аз още си оставах неговият счетоводител.

Стиснах парапета на балкона, за да си дам сила, и гневът вече вземаше надмощие над мъката. У мен се наместваше някаква клинична яснота. Върнах се вътре и отворих лаптопа. Написах бърз имейл до Мортън.

Както се казва, знанието е сила. Но често то е също и безмерна тъга. Би ли огледал извлеченията от неговата „Мастъркард“ за септември 2014 година и провери дали има допълнително плащане за застраховка от 400 долара за доктор Брайън Бойардс. После ми го прати сканирано. Имам усещането, че ще съм в Бъфало до дни. Сама.

Докато чаках отговор, изрових самолетните ни билети и установих (след още търсене в интернет), че „Ройъл Еър Мароко“ биха сменили датата на обратния ми полет срещу такса от три хиляди дирхама – около триста и петдесет долара. Да, бях предплатила за цял месец в хотела, но вече течеше третата седмица. Пол можеше да остане да си завърши рисунките и да си припомни отново какво е да си сам.

Сигурна бях, че тъкмо такъв изход си бе желал тайно. Когато си бе направил вазектомията тихомълком, с част от съзнанието си трябва да е знаел, че накрая това ще излезе наяве. Няма как да не му бе хрумнало, че след година опити за бебе ще настоявам да отидем в клиника за безплодие, където да ни направят изследвания. И на този етап…

Зън. Имейл от Мортън.